Инж. Емилия Митова: Най-добре се чувствам на асфалтоподаващата машина

Прочетена: 126

Елица Илчева

В Деня на Перник, 19 октомври, кметът Вяра Церовска за първи път в новата история обяви „Строител на годината“. За 2017 г. това е инж. Емилия Митова, която вече 22 години е съуправител на малката фирма „Асфалтинг“ ООД. Изборът на инж. Митова бе мотивиран от общинското ръководство с качествата й на добър и коректен изпълнител, партньор и ръководител. „Тя е активен участник в дейността на Областното представителство (ОП) на Камарата на строителите в България в Перник. „Асфалтинг” е компания с отлична строителна практика и доказала се с качествена реализация на обектите“, заяви тогава председателят на ОП на КСБ – Перник, инж. Таня Каменова.

Г-жо Митова, в Деня на Перник Вие бяхте обявена за „Строител на годината“ за 2017 г. Как приехте отличието и по-различно ли се усещате сега?
Няма да кажа, че подобна награда не гъделичка егото, но да се чувствам по-различно – не. Борбата в работата си продължава по същия начин.

А как изобщо се чувства една фина жена в тази мъжка професия?

Никога не съм я преценявала от тази гледна точка. За мен това не е мъжка професия, това е моята си работа. Не се чувствам по-слаба от мъжете и никога не съм се усещала по-малко добра от тях. Е, имам в поведението си известна професионална деформация – това че все нареждам и на хора, които не са ми подчинени. Но пък съм в отлични отношения с колегите, приемат ме с респект и мисля, че работниците слушат повече жената началник. Никога не поставям на обсъждане дали нещо, което трябва да се направи, може и да не се извърши. Независимо какво ми струва, то се реализира. Ето тези дни копаем водопровод, който трябва спешно да затворим с асфалт. Обажда се един работник и се оплаква, че друг решил да сложи по-малко материал, защото нямало време да се достави допълнително. Отивам директно на място, след час докарват необходимото количество.

Да си винаги на обекта – това ли е тайната в работата Ви?

Особено при по-сложните проекти, да. Изисква се постоянен контрол, ако не си лично на място, трябва да си сигурен, че там си оставил човек, на когото разчиташ на 100%. Знаете ли, ние от моето поколение градяхме кариерите стъпка по стъпка и се учехме от долу на горе. Започнала съм като помощник технически ръководител. И мислехме не как да направим нещо по-бързо, а как да го изпълним възможно най-добре. Сега с по-младите не е точно така.

А как изобщо решихте да изберете тази професия?

Като момиче мечтаех да съм шофьор на ТИР. И понеже не станах, се насочих към изграждането на пътища. Завърших строителния техникум в Трън. След това малко работих. После следвах „Пътно строителство“ в Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ). До 1995 г. бях в „Благоустройствени строежи“, полагахме канализацията на кв. „Тева“, Перник, което беше много сериозен обект.

След промените настоящият ми съдружник Валентин Здравков беше направил фирма и взел обект в Стрезимировци. Покани ме да работим заедно. Бях на кръстопът – чудех се дали да правя сладкарски цех, защото произвеждах торти за една местна сладкарница, дали да въртя бизнес с дрехи от Турция с приятелка, но да Ви кажа, не се колебах много да вляза в строителната компания.

И вече 22 години сте част от „Асфалтинг“ ООД.

Да, имаше и много трудни периоди. Криза след криза – като малка фирма без никакви лобита – буквално се борим за поръчки и до днес, но никога не съм съжалявала за избора си.

Липсата на достатъчно обекти ли е най-сериозният проблем към момента?

Трудностите не са една или две. Не знам дали е възможно да ги степенуваме. Най-опасно в перспектива за Перник ми се струва това, че работната ръка при нас е на много ниско ниво. Иначе доста неща се направиха по инфраструктурата, но има и какво да се работи в бъдеще. Перник например няма изпълнен воден проект.

Проблемът с кадрите за жалост не е само при Вас, имате ли отговор на въпроса как се стигна до задълбочаването му?

Ние тук имаме строително училище, но е факт, че учениците излизат неподготвени, защото практиката е малко. Това е, от една страна, от друга, онези, които са добри, бягат от ниското заплащане при нас. Имах отличен работник, който отиде в Чехия. Бих искала да му давам по-високи надници, за да го задържа, но ми е невъзможно, защото за да спечеля обект, единственият ми шанс е ниската цена.

В Камарата от години се обсъжда, че „най-ниска цена“ като критерий е вредна за бранша и се работи за промяна.

Така е, но е доста сложно според мен, защото пък „икономически най-изгодна цена“ дава предпоставки за корупция за жалост. Наскоро имаше случай, при който се избра фирма с двойно по-висока цена, за двойно по-кратък срок на изпълнение, но става въпрос дали да се направи обектът за 10 или 20 дни. Не съм сигурна дали е обосновано да се плаща двойно повече в този случай и как е икономически по-изгодно двойно по-скъпото.

Кога ще стигнем дотам да не кърпим дупки, а да правим нови улици?

В София може и да вървите нататък, но в Перник няма да е скоро. Знаете ли, ние сме много далече от столицата. Славата ни на промишлен център отдавна е в миналото. Общината за неотложни ремонти има около 1,5 млн. лв. за две години за целия град с кварталите и селата. Кажи-речи това е, на което може да разчитат малките фирми като нашата. Една-единствена цяла улица се прави тази година за 350 хил. лв. с водопровод.

Конкуренцията на местните фирми е доста сериозна, така ли?

Имам някакви наблюдения, че в последно време кметовете си поддържат местните фирми. В Петрич например е изключено да влезе външен изпълнител. Как го правят, не знам, но е факт. Докато в Перник не е така, малките компании са основно подизпълнители.

Призът Ви обаче е от общината, което предполага, че добре работите с местната власт, така ли е?

Не бих казала, че новият ни кмет Вяра Церовска, която е лекар по професия, има специално отношение към нас. Тя е честен човек, който се опитва да работи добре.

Всъщност тя е третата жена начело на града в последните години.

Да, в Перник имаме много силни жени и те са на почит. От кметовете Росица Янакиева действаше със замах, Антоанета Георгиева имаше визия за бъдещето. Жалко, че и двете вече не са между нас.

Вие сте в ръководството на Областното представителство на Камарата. Как преценявате това, което организацията прави за членовете си и за бранша въобще?

В Перник заедно с инж. Таня Каменова организирахме учредяването на представителството с голям ентусиазъм. От тази година съм и председател на етичната комисия. Много неща се случиха в бранша, откакто съществува Камарата. И в много малко сектори днес могат да разчитат на толкова силна организация, която осигурява гръб, сигурност на фирмите. Знаете, че пътищарите разчитат само на обществени поръчки, ние сме изцяло зависими от общините и от държавата. И точно тук е мястото на Камарата, което, разбира се, е осъзнато и от ръководството. Но пък аз много добре знам колко им е трудно, защото когато става въпрос за обществени поръчки, винаги има едни, които печелят, и други, които губят. И всички сме вътре заедно.

Като препоръка мога да кажа, че трябва да се работи още в посока на това най-малките фирми да не се усещат като пълнеж. Мисля, че е възможно да се направи специална секция „Микропредприятия“. Самата аз от известно време, дали покрай всички трудности, дали поради възрастта, някак загубвам ентусиазъм за работа. Преди време бях доста по-инициативна. Пишех до общината, апелирах да действаме съвместно, но тогава нищо не се случи.

Казахте, че трудно печелите обекти, но пък сте 22 години в бранша. Каква е рецептата за успех на една малка фирма?

Вижте, ние работим на малки обекти, компанията ни е с между 10-20 души персонал. Но за хората те не са малки. Когато кърпим някоя квартална, пълна с дупки улица, жителите там излизат, радват ни се, дават съвети, баници дори ни месят.

За да си над повърхността дълги години, според мен най-важно е доверието. То се създава с годините, в практиката и е най-дефицитно в днешно време. Фактът, че с моя съдружник повече от две десетилетия нямаме никакви проблеми помежду си, говори, че съм права. На мен по принцип никога не ми минава през ум, че човекът отсреща може да ме лъже. Но да Ви кажа, забелязала съм, че това обезоръжава и онези, които имат афинитет към това да мамят или кръшкат.

А мислили ли сте да се пренасочите и към високо строителство например?

Вярвам, че когато си се развил в една област и си професионалист, трябва да вървиш напред там, а не да се разхвърляш настрани. Всеки си мисли, че асфалтирането е лесно, но това изобщо не е така. При сградите в последните години също има много нови технологии и материали. Вероятно бих могла да управлявам изграждането на обекти, но не ми е на сърце. Или поне ми е достатъчно, че сама си правя всичко вкъщи. Хващам големия чук и разбивам. Наскоро обнових цялото стълбище на къщата си. Е, за един месец, но – лепих плочки, фугирах.

Извън работата какъв живот живее „Строителят на годината“ в Перник?

Аз, да Ви кажа, най-добре се чувствам като оператор на асфалтополагащата машина. Току ме питат познати защо ходя с къси поли и токчета на обекта, но на мен това хич не ми пречи. В жабката на колата си нося термометър за асфалт. Иначе обичам поезията, тя ме вдъхновява. И много ходя, движението е живот, то ме държи и в добра физическа форма. Мисля, че големият проблем на съвремието ни е, че няма достатъчно млади хора, които да поемат след нас. Замисляли ли сте се например, че в нашия бранш в момента почти няма 20-30-годишни ентусиазирани младежи, които да направят компания и да започнат от нула. Това е нещо, което ще рефлектира в бъдеще.

Имаме и голяма вина към децата си, построихме общество на потиснати пориви. Самата аз например непрестанно потискам чувства като гняв, а характерът ми е бунтарски. През всичките години на фирмата 90% от нещата, които сме правили, са били продиктувани от желанието ни да оцелеем. Не че не сме се развили, но е било от инстинкта за борба. Спомням си веднъж се развали едно малко валяче, с което на следващия ден трябваше да се работи. Цяла нощ двамата съдружници го ремонтирахме сами – ето това е оцеляването. А ми се иска да работим за просперитет и за развитие.

Сподели в социалните мрежи

Автор на 06.12.2017. Категория Интервю, Строител. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *