Разказ за Злото и Несправедливото

Прочетена: 842

Андрей Цеков,
зам.-председател
на УС на КСБ
Правото е изкуство на Доброто и Справедливото.
Целз

Повод за настоящата статия е един проект на договор за обществена поръчка за строителство, публикуван в т.нар. профил на купувача, на определен публичен възложител. На този етап ще се въздържа от идентифициране на възложителя. Предполагам, че той сам ще се разпознае. Същественото в случая е, че за пореден път се наблюдава разписването на договорни клаузи от страна на публичен възложител, които нарушават фундаментални правни принципи, безогледно накърняват императивни законови норми, както и основните морални стандарти за чесност, добросъвестност и справедливост в обществените отношения.
Договорната клауза, предизвикала тази статия, гласи:

В случай, че сключеният договор за целево финансиране по Националната програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради между кмета на община (…), областния управител на област с административен център гр. (…) и Българската банка за развитие се прекрати или Българската банка за развитие не финансира дейности – частично или напълно, по този договор, Възложителят не дължи каквото и да било плащане към Изпълнителя нито по време на изпълнение на договора, нито след изтичане на срока му.

Вероятно въпросният възложител изпитва удовлетворение от „умелия“ начин, по който смята, че е прехвърлил целия риск от една своя евентуална неплатежоспособност върху плещите на бъдещия изпълнител на проект с обществена значимост. За щастие обаче подобни перверзни договорни конструкции са несъвместими с правопорядъка в едно гражданско общество. Целта на тази статия е именно да обоснове, че подобни манифестации на несправедлив и зложелателен дух противоречат на правовия ред.
Съвременното договорно право се основава на два принципа, датиращи още от римската правна доктрина. Това са на „свобода на договарянето“ (договорна автономия) и на „свещеност на договора“, изразен чрез латинската сентенция Pacta sunt servanda („Договорите/обещанията трябва да се спазват“). Простичко казано, страните могат сводобно да се договорят относно цялата палитра отношения помежду им, но веднъж определени, задълженията обвързват страните със силата на закон.
Договорната автономия е логическа проява на фундаменталния правен принцип на свобода на личността, който се изразява и в правото на всеки правен субект да организира свободно своя личен живот. Тя, естествено, обхваща и правото на свободен избор относно това, дали да договаряме, с кого да договаряме и какво да договаряме. От своя страна постулатът за свещеност на договора е тясно свързан с основните принципи на правната сигурност и закрила на легитимните правни очаквания, съобразно които законите или контрактите трябва по такъв начин да регулират обществените отношения, че правните субекти да имат възможност с висока степен на вероятност да предвиждат занапред поведението и постъпките си. Договорната автономия и свещеността на договора стоят в основата на пазарните отношения в съвременните икономически модели и съставляват фундаментални ценности от конституционен правопорядък в модерните демокрации.
Горепосочените принципи не са абсолютни. Има уговорки, които са несъвместими с духа на правната система. Например не е възможно да има правно валиден договор за убийство. Тук свободата на договарянето се дерогира от норми от по-висш правопорядък, които забраняват целения с контракта резултат. Същевременно още римската юриспруденция е установила, че има случаи, при които вследствие на съществена промяна на обстоятелствата изпълнението на задължението става невъзможно. Така е възникнала докрината за clausula rebus sic stantibus (в буквален превод означава определяне на неизменни обстоятелства) като изключение на принципа на свещеност на договорите.
След това теоретично въведение нека анализираме вече цитираната договорна клауза. В икономически аспект тя цели предотвратяване на ликвиден риск. Тя обвързва валидността на задължението на възложителя за заплащане на изпълненото строителство с получаването на финансиране от Българската банка за развитие (ББР). На правен жаргон подобна клауза се нарича модалитет на задължението. Става дума за прекратително условие, т.е. при настъпването на едно бъдещо несигурно събитие (прекратяване на договора за финансиране) се погасява задължението на възложителя да заплати на изпълнителя.
На пръв поглед тази клауза изглежда икономически логична и правно издържана. От една страна, тя свежда ликвидния риск от неплатежоспособност до нула и предпазва публичните финанси. От друга страна, същата разпоредба би могла да се приеме за една типична clausula rebus sic stantibus, дерогираща принципа на свещеност на договора и позволяваща на възложителя легитимно да откаже плащане поради променени обстоятелства. Вероятно такова е било и вътрешното убеждение на възложителя при разписването на въпросния модалитет.
Независимо от всякакви теоретични обосновки, цитираната клауза носи безпогрешния привкус на първично зло и явна несправедливост. Самият прочит на въпросната разпоредба поражда естествен вътрешен конфликт с фундаменталната същност на правото, формулирана от Целз като „изкуство на Доброто и Справедливото“. И всъщност не става дума само за интуиция, а за обективна реалност, защото цитираната клауза е противоправна и недействителна.
Както вече пояснихме, в правото договорната автономия не е абсолютна. Тя се прострира дотам, докъдето не застрашава обществения интерес. Това разбиране е ясно отразено в чл. 9 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), който гласи:

Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Тази норма всъщност забранява да се договаря нещо, което противоречи на закона и на неписаните правила на морала. Санкцията за нарушаване на подобна забрана е разписана в чл. 26, ал. 1 и 2 от ЗЗД, гласящи:

Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави. (…)
Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.

В правото нищожността представлява институт, дерогиращ принципа на свещеност на договора. Когато даден контракт или негова клауза съдържа определени пороци, правото разпорежда игнорирането на порочните разпоредби. Същите се считат за правно невалидни или несъществуващи. В този смисъл те не пораждат правно действие и не подлежат на изпълнение.
Нека анализираме дали обвързването на задължението за плащане по договор за строителство с прекратително условие, независещо от волята на страните, съответства на императивните норми на действащото право в Република България. Нормите се подразделят на императивни (повелителни) и диспозитивни (незадължителни). Първите не допускат отклонение от предписаното правило. Докато диспозитивните правни норми уреждат отношението, но само доколкото участниците в него не са предвидили нещо друго. При тях отново има правило за поведение, но то се задейства само в случай, че страните в отношението не са уговорили друго.
Контрактът за строителство е специфичен подвид на договора за изработка, чийто правен режим е регламентиран в чл. 258 – 269 от ЗЗД. Съгласно дефиницията на чл. 258 от ЗЗД:

С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение.

В допълнение, чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД постулира, че:

Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа.

Тези правни норми са от повелителен (императивен) характер, доколкото същите регламентират изконната цел на правоотношението по договор за изработка. Фундаменталната цел на контракта се нарича негова кауза или основание. Според утвърдената доктрина основание е типичната за даден вид престационна сделка непосредствена правна цел. Така например строителят се наема да изпълни определени дейности на основание задължението на възложителя да му заплати възнаграждение. Без такова липсва кауза за строителство. В този смисъл договорът се обезсмисля, тъй като правната теория приема, че „само лудите хора могат да се задължават или да се разпореждат, без да преследват осъществяването на някоя правна цел”.
Разглежданата договорна разпоредба въвежда прекратително условие по отношение на основанието на контракта за строителство. Осъществяването на условието (прекратяване на финансирането от ББР) погасява задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение и премахва типичната за договора правна цел. Съхраняването на подобна правна конструкция би било равносилно на обявяване на строителя за „луд”, доколкото същият остава неоснователно задължен. За щастие правото не търпи подобни алогизми. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, цитираната клауза е нищожна поради противоречие с императивната норма на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и поради факта, че същата лишава един дефинционно каузален договор от правновалидно основание.
Следва да се отбележи, че облигационното право предвижда редица случаи, в които се допуска отклонение от принципа на свещеност на договорите. Съгласно чл. 81, ал. 1 от ЗЗД:

Длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.

Тази обща разпоредба обхваща хипотези на невиновна обективна невъзможност за изпълнение на задължението. Характерното за тези случаи е, че става дума преди всичко за физическа или правна невъзможност за реализация. Икономическата невъзможност или ликвидната недостатъчност обаче не са основание за освобождаване от отговорност. Това е основен принцип на облигационното право, надлежно изразен в разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД, която гласи:

Обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност.

В този смисъл разглежданата договорна клауза нарушава и горната повелителна норма.
Следва да се отбележи също, че цитираната клауза директно противоречи и на чл. 303а и чл. 309а от Търговския закон (ТЗ). Чл. 303а от ТЗ регламентира сроковете за плащане на парични задължения по търговски сделки. Съгласно ал. 2, максимално допустимият срок за плащане от публичен възложител е 30 дни. По изключение същият може да бъде увеличен до 60 дни, „когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави“. Очевидно е, че уговорка, която удължава срока за плащане до безкрайност, дефинитивно представлява явна злоупотреба с интереса на строителя кредитор и накърнява правилата на морала. Същата е следователно нищожна и поради противоречие с повелителната норма на чл. 303а, ал. 2 от ТЗ.
От своя страна чл. 309а от ТЗ урежда отговорността при неизпълнение на парично задължение. Съгласно същата, ако строителят е изпълнил задълженията си, а възложителят не му плати, същият дължи обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва. Съгласно ал. 3, изр. 2 от същия член ограничаването на тази отговорност е „недействително, когато длъжникът е публичен възложител“. Очевидно е, че изключването изобщо на отговорността на публичния възложител е недействително на още по-голямо основание.
На последно място следва да се отбележи, че договорната клауза – предмет на тази статия, очевидно престъпва и правилата на т.нар. добри нрави. Според тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/2009 г., ОСTК:
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1от ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.

Законът осъжда и въздига в основание за нищожност „злото“ и несправедливо поведение, т.е. това, което е морално недопустимо и наказуемо от нравствено-етична гледна точка. Израз на именно такова поведение е разписването на договорна клауза, изключваща отговорност за заплащане на възнаграждение при контракт за строителство. Същата отрича естествената икономическа кауза на договорното правоотношение и явно и безогледно накърнява признатия от закона интерес на строителя да бъде възнаграден за изпълнената работа. На основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД тази клауза е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Интересно е да се отбележи, че подобен тълкувателен и законодателен подход към аналогични случаи е възприет в повечето чуждестранни правни системи. Същите категорично заклеймяват клаузи от типа „ще платя, ако ми платят“ и „ще платя, когато ми платят“. Съгласно трайната съдебна практика в САЩ те се считат за недействителни поради противоречие с основите на правовия ред. От своя страна чл. 113 от Строителния закон на Великобритания изрично забранява включването на такива разпоредби в строителните договори.
Видно от вече изложеното е, че разглежданата клауза, формулирана от публичен възложител в проекта за контракт за възлагане на обществена поръчка за строителство, е недействителна поради противоречие с повелителните норми на закона и добрите нрави. Същата не подлежи на изпълнение и правото я третира като несъществуваща в договора. В този смисъл строителните компании могат без притеснение да подписват подобни контракти с ясното съзнание, че такива клаузи не пораждат правно действие. Възложителят не може да бъде освободен от отговорност за плащане на възнаграждението и независимо от неумелия си опит за противоправно бягство от такава отговорност той остава валидно задължен спрямо изпълнителя.
В крайна сметка точното прилагане на правото в действителност премахва „злото и несправедливото“. Надявам се, че вследствие на настоящата статия всеки възложител съзнателно или несъзнателно предприел подобни несправедливи действия, своевременно ще реагира за тяхното преустановяване. Защото над всичко стои духът на закона, а крайният съдник за зло и несправедливо поведение е суверенът чрез упражняване на пряката демокрация.

Сподели в социалните мрежи

Автор на 08.04.2015. Категория На прицел, Новини. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.