Развитие на канализационните системи – ретроспекция от древността до съвремието

Прочетена: 131

Проф. д.т.н. инж. Румен Арсов,
член на „Строителна наука и
образование“ към НКСВ

Според съвременните разбирания канализацията е система от инженерни съоръжения и технически мероприятия за събиране, отвеждане, пречистване на отпадъчните води от урбанизирани територии и включването им в естествения воден кръговрат в природата по един икономичен, устойчив, сигурен и екологосъобразен начин. Основни функции на канализационните системи са осигуряването на здравословна среда за живот и предпазването на урбанизираните територии от наводнения вследствие локални валежи, свързани с материални загуби, а нерядко и с човешки жертви.

Тези съоръжения са свързани с едни от най-важните и скъпи благоустройствени мероприятия в населените места. Принципите за тяхното планиране, изграждане и функциониране са формулирани и практикувани още в дълбока древност с възникването на първите градове, но те и до днес не са изгубили своето значение.
Основавайки се на тях, днес хората са развили в непознати дотогава мащаби инфраструктурата, свързана с водата в урбанизираните територии, реализирана чрез прилагането на съвременни знания, материали и технологии. Стимул в това отношение са съответното законодателство и нормативи, които налагат все по-строги изисквания към устойчивостта, продължителността и качеството на функциониране на канализационните системи.

Развитието на водната инженерна инфраструктура винаги е било функция на промяната в урбанизацията и свързаното с това законодателство и нормативите, отнасящи се до управлението на водните ресурси.

Първият световен форум по проблемите на околната среда, състоял се през 1992 г. в Рио де Жанейро, официално прокламира в глобален мащаб принципа за устойчиво развитие с подчертан акцент върху управлението на водите.

Съвременните европейски и български национални законови и нормативни актове в това отношение се основават и на принципите, установени с Европейската рамкова директива за управление на водите от 2000 г. (Директива 60/2000 ЕЕС), чрез които се маркират основните постулати за икономичност, сигурност, устойчивост и екологосъобразност на дейностите по добиване, транспортиране, използване и изпускане на водите в природата.

Специфичните изисквания в този контекст относно канализационните системи са регламентирани в европейската Директива за отпадъчните води (Директива 91/271 ЕЕС), както и в европейската Норма EN 752/2008 ЕЕС „Канализационни системи извън сгради“, които са транспонирани и в Българския държавен стандарт БДС EN 752/2009.

Следователно съвременните законови и нормативни актове чрез регламентираните принципи и изисквания определят развитието на водната инженерна инфраструктура с оглед задоволяване на нарастващите нужди на постоянно увеличаващото се население на Земята и засилената урбанизация на все по-обширни територии в условията на ограничени и неравномерно разпределени ресурси и неблагоприятни климатични промени.

Един ретроспективен преглед на развитието на съоръженията показва, че формулираните в съвременното законодателство принципи са били в основата на този вид дейност още от зората на човешката цивилизация, която според общоприетите схващания датира отпреди около 7000 години с появата на първите урбанизирани центрове. Те са възниквали не само около големи реки или морски крайбрежия, но и в области, бедни на водни ресурси, което е стимулирало развитието на подобна инфраструктура още от дълбока древност.

Исторически пример в това отношение е т.нар. Егейска цивилизация, просъществувала на Балканския полуостров и Източното средиземноморско крайбрежие в периода 3500 – 1200 г. пр.н.е. при различни културно-исторически етапи – Минойски и Микенски, както и по-късните епохи на гръцката цивилизация – Ахейска (1200 – 750 г. пр.н.е.), Класическа (750 – 350 г. пр.н.е.) и Елинска (от 350 г. пр.н.е. до прехода й в римската култура).

Процъфтявала през хилядолетията в условията на оскъдни водни ресурси, Егейската цивилизация е дала тласък на развитието на инфраструктурата, полагайки нейните основни принципи, валидни и днес. Показателни в това отношение са археологически разкопки от 20-те години на миналия век и по-късно, които разкриват поразителните познания и умения на строителите от тези древни времена.

Тяхно дело е внедряването на такива основни инженерни структури, като язовирни стени, акведукти, сифони, дюкери, улични водопроводни и канализационни мрежи (с обща или разделна система за битови и дъждовни отпадъчни води), задържателни резервоари за дъждовни води, стени и резервоари за предпазване от наводнения, системи за напояване с отпадъчни и речни води, пречиствателни съоръжения, обществени и жилищни бани, устройства за загряване на вода, сградни водоснабдителни и канализационни устройства, а през Елинската епоха – и на шнекови помпи (известни като „Архимедов винт”), бутални корабни помпи и водоповдигателни устройства тип „хидравличен чук“.

В условията на оскъдните водни ресурси древните водоснабдителни и канализационни системи са били устроени с оглед рециклирането и повторното използване на ресурса – философия, която в съвременните условия се дефинира като устойчиво развитие. Сигурността при водоснабдяването е била гарантирана чрез системи от язовири и резервоари, което е основен подход и в съвременните условия.

Природосъобразното включване на отпадъчните води в естествения воден кръговрат се реализирало чрез използването им за напояване и наторяване на селскостопански площи, както и чрез пречистването им в естествени почвени условия – подход, известен в по-новата санитарно-инженерна практика като третиране в екстензивни условия на т.нар. напоителни и филтрационни полета.

Що се отнася до принципите за „дълготрайност“ и „функционалност“, фактът, че някои елементи от древните канализационни мрежи и днес функционират като част от съвременни системи, е едно красноречиво свидетелство за подхода и уменията на древните строители в подбора на материалите и строителните технологии.

Както сочат историческите факти, прилаганите от древните строители инженерни системи и дейности са се базирали на целесъобразен икономически подход, който е в основата и на съвременното управление на водните ресурси.

Инженерната дейност в областта на водоснабдяването и канализацията и в древността е била регулирана от съответно законодателство. В това отношение свидетелстват достигналите до наши дни сведения за законодателната дейност на атинския реформатор Солон (VII – VI в. пр.н.е.), в която се открояват и регламенти относно разполагането, строителството и експлоатацията на водоснабдителните кладенци в територията на селището, както и правата и задълженията на гражданите, ползващи обществени и частни водоизточници.

Минойската цивилизация се счита за родоначалник на основните принципи и технологии за устойчиво и природосъобразно развитие на водното стопанство в урбанизираните територии, прилагани и до днес в областта на водоснабдяването и канализацията. Тези норми и технологии се приемат и доразвиват от по-късните цивилизации – Месопотамска, Египетска, Гръцка, Финикийска, Тракийска, Римска, както и самостоятелно от тези на маите и инките, които са се развивали в хармония с природата.

Подобно развитие, свързано главно с предпазването от наводнения и с напояването, е имало и при древните цивилизации на Китай и Индия от около 2500 г. пр.н.е.
Високата хигиенна култура и традиции на древността, отнасящи се до водата, прекъсват в Европа за около 400 г. през т.нар. Тъмни векове – периода на Ранното средновековие, за да започнат да се възстановяват постепенно през Ренесанса.

Възраждането на хигиенната култура и развитието на съответната водна инфраструктура е особено интензивно след средата на XIX век, когато се развива бурно и индустриалното производство и възникват първите проблеми, свързани с наличието и качеството на ресурсите и замърсяването на повърхностните води, използвани за водоснабдяване. Не на последно място за това развитие допринася и разбирането, че причинителите на инфекциозни заболявания, предизвиквали многократни епидемии в средновековна Европа, се разпространяват чрез водата.

Тези обстоятелства предизвикват и появата на първите законодателни актове, свързани със събирането, отвеждането, пречистването и изпускането на отпадъчните води в природата, както и на регламенти относно качеството на повърхностните води. Първото такова законодателство се появява в Англия в средата на XIX век, а малко по-късно подобни актове са приети и в други индустриални държави – САЩ, Германия, Франция и др.

Новите правила дават началния тласък за развитието на технологии, прилагани при канализационните системи.

Пречиствателните станции за отпадъчни води (ПСОВ)

са важен елемент от канализационните системи. В съвременните ПСОВ съоръженията за биологично третиране на водите са основното и най-важно технологично звено. Биологичните методи на пречистване на отпадъчни води се основават на жизнената дейност на специфични съобщества от микроорганизми, способни да усвояват определени органични, както и някои неорганични съединения във водната среда. В ПСОВ съответните биологични процеси протичат в условия, благоприятстващи в максимална степен жизнената дейност на микроорганизмите и тяхната по-пълна адаптация към определени замърсители.

Биотехнологиите, реализиращи тези условия в пречиствателните станции, се наричат интензивни, за разлика от подобни биотехнологии в условия, характерни за естествената природна среда, наречени екстензивни.

Биологичните реактори за пречистване на отпадъчни води в интензифицирани условия се подразделят на следните основни групи според физичната конструкция на бактериалните колонии в тях:
– биореактори със суспендирана биомаса;
– биореактори с прикрепена биомаса.

Най-разпространените технологии за биологично пречистване на отпадъчните води са тези, реализирани в биореактори със суспендирана биомаса (т.нар. активна утайка).

Методът за биологично пречистване на отпадъчни води със суспендирана биомаса е изследван лабораторно и веднага приложен в производствени условия през 1914 г. от англичаните Ардерн и Локит. Той бързо се налага в санитарната техника и вече над сто години е най-масово прилаганата в света технология за пречистване на отпадъчни води.

Следователно принципите на съвременните технологии за биологично пречистване на отпадъчни води са известни от повече от век и терминът „съвременни“ в случая се отнася до многобройните технологични и конструктивни модификации на съответните съоръжения, продиктувани от промяната на нормативните изисквания, от развитието на материалите, строителните технологии и производството на технологично оборудване.

През годините методът на пречистване с активна утайка претърпява редица модификации, които са свързани със споменатите причини и обстоятелства. Неизменна обаче остава основната идея – използването на съобщество от различни видове микроорганизми за пречистване на отпадъчните води.

Както бе отбелязано, новите нормативи и технологии се основават на древните принципи за управление на водните ресурси и на водното стопанство в урбанизираните територии, но се реализират с прилагането на по-късните достижения на индустриалната епоха – съвременни двигатели, помпи, тръби, материали и технологии. Огромният технологичен напредък се дължи и на натрупаните знания в областта на математиката, физиката, химията, микробиологията, както и на тези, систематизирани в научно-приложните направления „Хидрология“, „Теоретична хидромеханика“ и „Хидравлика“.

В сравнително близък исторически план (втората половина на XIX в. и малко по-късно) развитието на канализационните мрежи предхожда и изпреварва развитието на останалите елементи на канализационната система, поради което за сравнително дълъг период, дори и днес, те са третирани самостоятелно. Предпоставка за това са натрупаните знания в областта на градската хидрология и тръбната хидравлика, които дават възможност за по-детайлно разбиране на сложните хидроложки и хидравлични процеси, протичащи в урбанизираните територии, и отводняващите ги тръбни мрежи.

Канализационните мрежи и съоръженията по тях

са важен елемент от канализационните системи за събиране, отвеждане, пречистване и изпускане на отпадъчните води в природата. Тяхното развитие и функции са тясно свързани в технологично взаимодействие с останалите елементи на системите, част от които са и природните води, наречени водоприемници или водни тела. В резултат от това съвременно схващане е появата на термина „интегриран подход“, отразяващ философията за разглеждане на канализационната система в нейното развитие и функциониране като едно цяло с отчитане на взаимното влияние между нейните елементи.

Една от основните задачи при планирането и изграждането на канализационните мрежи е осигуряване на техните функции като системи за събиране и безопасно отвеждане на дъждовните води, формиращи отток от урбанизираните територии.

Дъждовните водни количества, постъпващи в мрежата, са дефинирани с вероятност на проявление. Именно те определят размерите на съответните канализационни колектори, а следователно и тяхната стойност, която е значителна. Поради тези обстоятелства една от основните теми в канализацията е изучаването на интензивните дъждове, формирането на повърхностния дъждовен отток и трансформирането му в поток в канализационната тръбна система. В тази връзка трябва да се отбележи, че етапите на изучаване и опознаване на явленията и тяхното прилагане в практиката бележат и основните етапи в развитието на канализационните мрежи.

В близък исторически план изучаването и развитието на канализационните мрежи и съоръжения може да бъде отнесено към три основни периода, свързани с развитието на знанията и технологиите. Първият етап – класически, води своето начало от втората половина на XIX в. През 1871 г. французинът Винсент дьо Сен Венан публикува своите уравнения, описващи нестационарни, плавно изменящи се неравномерни безнапорни течения в призматични легла. Те опи­сват много точно еднодимензионални безнапорни потоци чрез система от две диференциални уравнения, отразяващи съответно закона за съхранение на масата и закона за изменение на количеството на движение (Втори закон на Нютон).

Поради необходимостта от провеждане на комплицирани изчислителни процедури чрез многократни итерационни цикли тяхното практическо използване в областта на канализацията е било невъзможно при тогавашното ниво на изчислителната техника (т.е. изчисления „на ръка”).

Първият практичен метод за определяне на дъждовното водно количество в оразмерителните участъци на канализационни мрежи е публикуван и внедрен в САЩ през 1889 г. от Куислинг. Той се основава на по-ранните изследвания на ирландския инженер Мюлвени, който през 1850 г. първи прилага такъв подход за определяне на водното количество в речни участъци.
Малко по-късно, през 1906 г., англичанинът Лойд-Дейвис публикува аналогичен метод за оразмеряване на канализационни мрежи, който бързо добива световна популярност и днес е известен като „Рационален метод“ (наречен така от самия Лойд-Дейвис, но във Великобритания все още се нарича „метод на Лойд-Дейвис”).

В периода 1915 – 1922 г. руският професор Горбачов разработва и публикува подобен оразмерителен метод, който оттогава е известен в страната му, а по-късно и у нас като „Метод на пределната интензивност“. Фактът, че той е преоткриван многократно, доказва неговата целесъобразност при спешната необходимост от практически решения в условията на ускорено индустриално развитие и съпътстващата го урбанизация. Практическата му приложимост е важно постижение в областта на градската хидрология в условията на оскъдна информация относно механизмите на формиране на дъждовния отток от неговия генезис в атмосферата до трансформирането му в определено сечение на канализационната мрежа.

Така по необходимост – при тогавашното ниво на познание и на изчислителната техника, методът въвежда редица груби опростяващи хипотези относно формирането на дъждовния отток, приемани винаги в полза на сигурността и следователно водещи до преоразмеряване на канализационните колектори.

Поради своята простота и логичност методът с малки модификации се прилага и днес в световната практика, но сравнително отскоро – само като първо приближение при оразмеряването на съвременните канализационни мрежи при селища с площ до 200 ha, съгласно европейската Норма EN 752/2008 ЕЕС, транспонирана и в Българския държавен стандарт БДС EN 752/2009.
Вторият етап в изучаването и развитието на канализационните мрежи може да бъде отнесен до периода между 20-те и 60-те години на XX век. Той е свързан с тогавашните достижения на градската хидрология и хидравликата на течения в ненаситена порьозна среда, имащи пряко отношение към формирането на дъждовния отток в канализационната мрежа.

През 1932 г. американският хидролог Шърман, изследвайки формирането на дъждовен отток в речен водосбор, предлага концепция, която се утвърждава като принципно нов, универсален инструмент за изучаване на поведението на сложни колекторни (водосъбирателни) системи с неизяснен и сложен механизъм на функциониране чрез емпирично изследване на техния отклик на външно въздействие (дъжд) с определени времеви и количествени параметри. Подходът, добил популярност като „Концепция на единичния хидрограф“, се основава на емпирично получения отклик на сложната хидравлична система, каквато е например речният водосбор или този на урбанизирана територия в резултат на внезапно (или продължаващо) външно въздействие (например дъжд) с маса, приета за единица. Концепцията веднага намира приложение в областта на речната хидрология за определяне на хидрографа на повърхностния дъждовен отток в определен речен створ при произволен валеж, респективно – на максималното водно количество, което маркира върха (пика) на хидрографа.

Само две години по-късно, през 1934 г., американците Хорнър и Флинт прилагат концепцията на единичния хидрограф за определяне на хидрографи по канализационни мрежи, формирани в резултат на произволни дъждове.

Концепцията на единичния хидрограф е в основата на съвременните модели и програмни продукти за симулиране на дъждовния отток в урбанизирани територии и прилежащите им канализационни мрежи.

През 1933 г. англичаните Ормсби и Харт публикуват нова оразмерителна методика, известна като „Метод на диаграмата на нарастване на площите“. Тя прецизира хипотезите за формиране на дъждовния отток, доближавайки ги до реалните параметри на отводняваната територия, и е качествено ново ниво при оразмеряването на канализационните мрежи в сравнение с рационалния метод.

Доста по-късно, през 1962 г., Изследователската лаборатория по пътища и транспорт във Великобритания публикува свои изследвания, свързани с важни корекции на резултатите, получавани по метода на диаграмата на нарастване на площите, които днес са неотменима част от тази методика. Подходът е залегнал и като избираем вариант в съвременните оразмерителни и симулационни програмни продукти.

През 1933 г. англичанинът Ричардс публикува теоретична зависимост, описваща движението на вода в ненаситена порьозна среда, известна в хидравликата като „уравнение на Ричардс“. Тя позволява теоретично обоснована и точна оценка на количеството на дъждовната вода, която попива през пропускливите площи на урбанизираната територия и не достига до канализационната мрежа – т.нар. загуби на вода от инфилтрация.

По това време нивото на изчислителната техника все още не позволява ползването в практиката на уравнението на Ричардс, което е диференциално с частни производни. По-популярна тогава (а и сега) е емпиричната зависимост на американския хидролог Хортън, публикувана през 1940 г., относно загубите на вода от инфилтрация (Horton, 1940).
Известни модификации на уравнението на Ричардс са в основата на съвременните математически модели и програмни продукти за симулиране на дъждовния отток в канализационните мрежи. В последните като избираем вариант за определяне на загубите от инфилтрация се предлага и емпиричната зависимост на Хортън.

Дотогава, а и днес все още, при прилагането на рационалния метод в канализацията загубите на дъждовна вода се оценяват доста грубо чрез параметъра „отточен коефициент“, чиято числена стойност се определя като среднотежестна величина от стойности, характерни за определени видове повърхностни покрития на урбанизираната територия. Тези стойности са предложени за първи път от Куислинг през 1889 г. заедно с прилагането на принципите на рационалния метод в канализацията и оттогава се използват доста безкритично в световната практика, включително и у нас.

През 1949 г. колектив от изследователи начело с Линсли публикува емпирична зависимост относно загубите на дъждовна вода от задържане в теренни неравности и в оттичащия се по повърхността слой дъждовна вода – т.нар. повърхностно задържане. Тази зависимост допринася за по-прецизното определяне на водното количество, достигащо до канализационната мрежа, и също е част от съвременните модели и програмни продукти за симулиране на дъждовния отток. През 1979 г. англичаните Кид и Лауринг предлагат друга емпирична зависимост относно повърхностното задържане на дъждовна вода, която също намира приложение в някои от съвременните симулационни модели.

През 1957 г. англичанинът Наш доразвива концепцията на единичния хидрограф чрез прилагане на допълнителна концепция за определяне на неговите параметри, известна днес като „концепция на каскада от единични линейни резервоари“, или накратко „концепция на Наш“ за резервоарите. Тя позволява итеративно определяне на параметрите на единичния хидрограф (чрез процедурата калибриране), които не могат да бъдат директно измерени чрез експеримент върху обект с мащабите на една урбанизирана територия или речен водосбор. Чрез така определения единичен хидрограф може сравнително лесно да бъде определен хидрографът, възникнал в резултат на произволен валеж върху речния водосбор или върху урбанизираната територия.

При концепцията на резервоара сложната колекторна (водосъбирателна) система с неизяснен и сложен механизъм на функциониране се замества с по-проста такава – резервоар или система от резервоари, проявяващи същия хидравличен ефект, но чието хидравлично поведение е добре изучено и формално описано.

При изследването на канализационните мрежи концепцията на Наш намира практическо приложение едва с развитието на съвременните модели и програмни продукти за определяне на хидрографите на повърхностния дъждовен отток към дъждоприемните шахти.

Третият етап в изучаването и развитието на канализационните мрежи е от начало на 70-те години на XX век във връзка с масовото навлизане на персоналните компютри във всички сфери на човешката дейност. Фазата е най-интензивна и продължава и сега с бур­ното развитие на електронните измерителни, регистриращи и изчислителни устройства и на съвременните технологични подходи.

Отначало усилията се съсредоточават върху използване на наличните към момента знания в областта на градската хидрология и тръбната хидравлика за формално (математическо) описание на потоците в канализационните мрежи. Сложната топография на терена, комплицираните благоустройствени и застроителни детайли в урбанизираните територии засега не позволяват детайлното математическо описание на повърхностния дъждовен отток, поради което неговото моделиране се основава на концептуалните подходи на единичния хидрограф и свързаната с него концепция на резервоарите.

Съвременната изчислителна техника позволява сравнително точно формално описание на сложното движение на потоците в канализационната мрежа чрез въвеждането на диференциалните уравнения на Сен Венан в математическите модели. Благодарение на виртуалната конструкция „пиезометричен процеп“, предложена от Прайсман, те стават формално приложими и за математическо моделиране (описване) на напорни състояния на потока, възникващи при определени обстоятелства, които не могат да бъдат дефинирани предварително в пространството и времето.

Математическите модели, описващи с определена степен на сложност хидравличното поведение на урбанизирани територии и прилежащите им канализационни мрежи, днес се определят с термините „хидравлични модели“ или „количествени модели“, за разлика от т.нар. качествени модели, описващи качествените параметри на отпадъчните води, транспортирани в канализационните мрежи.

Съвременните симулационни хидравлични модели са в основата на модерните диспечерни системи за управление на канализационните мрежи по време на интензивни дъждове – т.нар. системи за контрол в реално време (Real Time Control – RTC). Количествените модели са в основата и на програмни продукти за управление на канализационни системи от мениджъри, без съответната специализирана инженерна подготовка, в условията на предварително дефинирани експлоатационни обстоятелства – т.нар. системи, поддържащи управленски решения (Decision Support Systems – DSS).

Моделите, описващи качеството на отпадъчните води в канализациoнните мрежи и тяхната трансформация там, възникват в средата на 80-те години на миналия век в отговор на все по-строгите нормативни изисквания, свързани с опазването на естествените водни течения и басейни от замърсяване, с неизбежно изпусканите в тях отпадъчни води. Практическото им прилагане в комерсиалните компютърни модели започва в средата на 90-те години. Формалното описание на сложните процеси на химична и биохимична трансформация и масовия пренос на веществата в канализационните мрежи е в тясна връзка с хидродинамичните процеси в тях, поради което т.нар. качествени модели се развиват на базата на създадените вече хидравлични модели.
В допълнение към изследваните в други научни направления кинетични зависимости относно химичните и биохимичните процеси във водна среда в канализацията става особено актуален и проблемът с утаяването, ресуспендирането и преноса на неразтворените вещества, транспортирани с отпадъчните води. Тези процеси са изключително комплицирани, зависещи от множество фактори, чието количествено определяне е много трудно, скъпо или невъзможно.

Проблематиката е в контекста на по-широката тема за хидравликата на хетерогенни (нееднородни) потоци, която поради сложността на флуидната система и процесите в нея традиционно се изследва изключително само на емпирична основа. В контекста на канализационните мрежи формалното описание дори на емпирична основа на движението на нееднородни смеси с голям диапазон на дисперсност (размер на частиците), с произволна форма на частиците и с органичен химичен състав на твърдата фаза е изключително сложно и засега се оказва незадоволително за целите на практиката.

Според изследователите в тази област теоретичният подход тук е невъзможен. Независимо от тези трудности моделирането на качествените параметри на отпадъчните води в канализационните мрежи продължава да се развива с оглед нуждите на практиката и съвременните нормативни изисквания.

В допълнение към развитието на ключовия проблем в канализацията относно методите за определяне на оразмерителното дъждовно водно количество трябва да бъде отбелязан и прогресът на техниката за измерване на валежните параметри, тяхното регистриране и обработка на добитата информация, получила развитие главно през отбелязаните по-горе втори и трети етап. През втората половина на миналия век в техниката за измерване и регистриране на валежите навлизат електронните технологии. Използването на автоматични дъждомери с микропроцесорни платки (т.нар. логъри) или с дистанционно регистриране, както и на метеорологични радари става рутинна практика при изследване на параметрите на валежите и тяхното пространствено и времево разпределение.

В края на миналия век, наред с хидравличните модели, в областта на канализацията навлизат и други модерни информационни технологии, между които и т.нар. Географски информационни системи (ГИС). Последните са високоорганизирани бази данни с широки възможности за съхраняване, обработка и визуализация на информация, свързана както със стационарни състояния, така и с процеси, развиващи се в пространството и времето.

В електронните слоеве на ГИС може да бъде съхранявана и обработвана информация за топографията на терена (т.нар. цифров модел на терена), вида и параметрите на повърхностните покрития, хидроложките и хидравличните параметри на пропускливите теренни покрития, пространствената и времева конфигурация на валежното поле (транспонирано директно и от метеорологичен радар), както и пространствената конфигурация и геометричните параметри на канализационната мрежа и др.

Използваните тръби, строителни материали и технологии при изграждането на канализационни мрежи също бележат интензивно развитие през третия период, който продължава и сега. В това отношение трябва да бъде изтъкнато съвременното разнообразие от тръби и тръбни профили, влагани при изграждането на канализационните колектори, както и разнообразните технологии, машини и оборудване за траншейното и безтраншейното им полагане.

Направеният тук преглед на развитието на канализационните системи като инфраструктура, свидетелстваща за нивото на развитие на човешката цивилизация и съпътстващата я урбанизация, е и ретроспекция на развитието на интелектуалните възможности и строителните умения на човечеството от дълбока древност до наши дни. Тя ни напомня, че съвременните достижения в областта на санитарната техника се основават на дълбоки традиции, развивани през вековете, без които съвременните технологии на пречистване и дигиталните технологични приложения при канализационните мрежи и съоръжения биха били невъзможни.

Сподели в социалните мрежи

Автор на 08.10.2017. Категория Наука, Новини. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *