Тодораки Пешев е първият избран кмет на столицата

По негово време са открити Първа софийска мъжка гимназия и Софийската първоразрядна болница

Прочетена: 100

Свилена Гражданска

Тодораки Пешев, познат още като Тодор Пешев или Пешов, е първият избран кмет на столицата след Освобождението. Той застава два пъти начело на София. Първият му мандат е в периода 30 декември 1878 г. – 13 септември 1879 г., а вторият – 10 май 1884 г. – 24 август 1885 г. Пешев е син на Пешо Тодоров – Желявеца, който е роден в с. Желява, Софийско, през 1810 г. През втората половина на XIX в. той се преселва в София. Строи двуетажна къща в българската махала „Куру чешме“ (бел. ред. – на югозападния ъгъл на ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“), наричана от софиянци „конака на бай Пешо“. Според спомени в дома е отсядал и Васил Левски. [1] През 70-те години на XIX в. Пешо Тодоров вече е сред уважаваните софийски първенци. Той е член на градския съвет, училищното и църковното настоятелство на София. Тодоров е част и от основания от Апостола през 1870 г. Софийски революционен комитет.

През 1872 г. българинът Иванчо Хаджипенчович е назначен в тричленната правителствена комисия, разследвала арабаконашкия обир, извършен през септември с.г. Известно е, че той е дело на съратника на Васил Левски Димитър Общи и става главна причина за залавянето на Апостола. По времето на процеса срещу Левски Хаджипенчович разследва активно и комитетските мрежи на Българския революционен централен комитет. В комисията, в която участва Хаджипенчович, освен него влизат още двама турци. Към тях тримата са придадени шестима софийски съдебни заседатели – българите хаджи Марко Стоянов, Пешо Тодоров, Митьо Каймакчийски и турците Мехмед Салих, Садулах Съръ и Дервиш Мустафа. За разлика от Хаджипенчович и шестимата съдебни заседатели гласуват против смъртната присъда. Тричленната комисия обаче не се съобразява с тях и отсъжда Левски да увисне на бесилото. [2] След това Пешо Тодоров е заточен в Диарбекир за 3 г. [3]

През 1854 г. дарява 2500 гроша за строителството на съборната катедрала „Свети Крал“ (бел. ред. – дн. „Света Неделя“). Много пъти подпомага училищата в столицата. Той е ктитор за изписването на желявската църква „Свети Николай Чудотворец“.

„На 23 декември 1877 г. в София влязъл генерал Раух, а три часа след пладне и генерал Гурко. Срещата станала на кръстопътя, дето бил обесен Васил Левски. Съдбата пожелала тук да се издигне триумфална арка, поставена като знак за възмездие, извършено по вълшебство! Грамадно шествие спряло пред арката: духовенството с одежди, икони и хоругви, граждани. Музика свирела. Полетели чемширени клончета, множеството потекло подир войската. „Ура“ и „Да живее“ ехтяло по Орханийския път. Шествието минало покрай „Св. София“ и нахлуло по тесните улици към черквата „Св. Неделя“.

Отслужен бил благодарствен молебен. На излизане Гурко поздравил княз Оболенски като управител на София и назначил за негов помощник Илия Цанов. След това отишъл на площада, гдето направил преглед на войската. Тук учителят Буботинов го приветствувал. Тук бил назначен и временният градски съвет. За жилище на генерал Гурко била отредена къщата на починалия дядо Пешо Желявеца“. [4]

В списъка на Марин Дринов за подбрани интелигенти, както той ги нарича, с цел да бъдат привлечени в бъдещето управление на страната били и бащата – Пешо Тодоров, и синът му – Тодораки Пешев, който не остава по-назад от активната дейност на баща си. Той е роден на 5 април 1838 г. в с. Желява, почива през 1892 г. [1]
Пешев е избран за депутат на Учредителното събрание през 1879 г. През 1878 г. е и един от съоснователите на българската народна библиотека (бел. ред. дн. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”).

Преди да стане кмет, на 12 април 1878 г. Тодораки Пешев, заедно с група софийски първенци и стопански дейци решили да основат търговско дружество за повдигане на замрелия икономически живот на града. „Доказано е, че народ без добро образование и без търговия е злощастен, пада в големи непредвидими лошавини“, пише в писмото. [3] Те правят търговското дружество, в което една акция е 50 лири, с цел да съживят икономиката. Пешев присъства често и на заседанията на Софийския градски съвет. На едно такова през 29 юли 1878 г. се разглежда въпросът за развитието на училищното образование в младата българска столица и за избиране на членове на училищното настоятелство, което да се заеме първо с уреждането на финансовите въпроси.

Пешев е първият избран кмет на София след проведен вот за общински съветници след Освобождението. Преди него е назначеният на 10.02.1878 г. софийски възрожденски първенец и търговец Манолаки Ташов, останал на кметския пост до смърт­та си на 8.06.1878 г. След това са Димитър Хаджикоцев (9.06.1878 – 1.08.1878) и Димитър Димов (2.08.1878 – 29.12.1878).

В спомените си Георги Каназирски – Верин разказва за първата си среща в София след пристигането си от Пловдив след Освобождението. Тази среща се свързва именно с четвъртия кмет на столицата. „Тодораки Пешов Желявецо беше представител на тогавашната кореняшка аристокрация. И действително, в тогавашната малка София имаше няколко семейства, които се отделяха от другите и, без да ги наричам чорбаджийски семейства, представляваха нещо като аристокрация… Тези семейства можем да изброим на пръсти: Хаджи Манови, Малкови, Коцеви, Хаджи Боневи, Трайкович, Митович, Баталови, Пешо и Тодораки Желявецо, Имаретски. Към тях се прибавяха и две имена от чужд произход: Лазар Трифкович, основател на бирената фабрика в Павлово, от сръбски произход, и Гаки Трифонов, известен търговец от цинцарски произход… Тези няколко семейства, някои от които (Хаджи Манови, Митович и Тодораки Пешови) бяха в тесни родствени връзки, представляваха „елита” на тогавашното софийско общество… Тези семейства притежаваха и най-много имоти. Най-богатият от тях беше старият хаджи Мано…

…Втори по богатство беше Тодораки Пешов. Една трета от днешния Лозенец, тогава Курубаглар, беше негов, няколко квартала там, гдето са днес петте кюшета и се кръстосват улиците „6-и Септември” и „Цар Крум”, както и голямото здание на дружеството „Балкан”, което с изключение на малките поправки е същото, което някога беше луксозният хотел „Кобург”, бяха притежание на Тодораки Пешов. Всички квартали, които са обградени днес от улица „Иван Асен II“, Военното училище и булевард „Евлоги Георгиев”, приблизително 76 000 кв. метра, бяха също негово притежание. Други негови имоти бяха пръснати по днешните улици „Бачо Киро” и „Сердика”. Тия имоти той бе получил като зестра от жена си тетка Таска, която беше родена Хаджи Манова. Милиарди представляват тези имоти днес. Но, както всички кореняци не можаха да запазят имотите си, така и Пешовци изгубиха всичко, и двамата внуци на Тодораки – полковникът о.з. Тодор Пешов и артистът от Народния театър Димитър Пешев днес не притежават нищо. Такава е съдбата на всички кореняци…

…Тодораки Пешов имаше благородна физиономия на тогавашен българин, тежък човек, слабо разговорлив, с една доловима саркастична усмивка под дебелия си бял мустак. Извънредно щедър към нуждаещите се, той беше всеобщо уважаван. Жена му Таска, истинска българка, голяма домакиня, въпреки богатия си род, цял ден шеташе из къщи и в кухнята… В тая кухня се готвеше ежедневно не само за дома, но и за други нуждаещи се семейства, които тетка Таска познаваше и на които много дискретно разнасяше храна. Пред вратата на дома им като днес виждам големия удобен файтон с двата охранени алени коня, а под асмата на къщата сложена маса, около която от сутрин до вечер се сервираха на гостите сладкиши, баклави, а на мъжете ракия и мезета…
Конакът на Тодораки Пешов се намира на „Куру чешме” до ул. „Алабинска” и Витоша зад хубава желязна ограда с два портала. […] Двуетажна паянтова къща, в която след изкачване на 5 – 6 стъпала се влиза в голям салон. Вдясно беше спалнята на бай Тодораки и съпругата му тетка Таска. По голямо дървено стълбище се изкачваме в горния етаж, гдето е стаята за гости, в която се настанихме. До нея беше стаята на техния син Пешо, тогава студент в Цюрих. Срещу тези две стаи имаше голям салон – гостна стая, мебелирана с европейски мебели…“ [5]

По време на първия му мандат, по инициатива на Марин Дринов, на 7 януари 1879 г. е открита Първа софийска мъжка гимназия. Това е второто средно училище, създадено в България след Априловската гимназия. Според приетите „Временни правила за откритите през 1878/1879 година гимназии в Княжество България“ през учебната 1878/1879 г. се откриват само първите два класа на гимназията. Причината е липса на достатъчно подготвени хора за учители и директор. През ноември 1878 г. отделът на народното просвещение и духовните дела назначава инспектор Георги Стаменов за директор на Софийската класическа гимназия. Това дава възможност да започнат редовните учебни занятия. Откриването на училището става на 7.01.1879 г. В летописната книга на Първа софийска мъжка гимназия е записано: „Софийската класическа гимназия е отворена на 7.01.1879 г. при управлението на Императорски Всерусийския комисар княз Дондуков и при управляващия отдела на народното просвещение и духовните дела професор Марин Дринов.“ След два дни, на 9.01.1879 г., започват редовните занятия. 

Първата учебна година се провежда в зданието на Софийското главно народно училище, което се е намирало в двора на църквата „Св. Неделя“ на площад „Св. Неделя“. Училищната сграда изгаря. Търсенето на по-ново, удобно за нуждите на гимназията помещение, забавя започването на втората учебна година с два месеца. През октомври 1879 г. се наема паянтовата къща на Халил Мурад бей, намираща се на улица „Алабин“, улица „Позитано“ и булевард „Витоша“. Редовните занятия започват на 29 октомври. В това помещение гимназията остава три години – учебните 1879/1880, 1880/1881, до 18.10.1882 г. Това здание впоследствие е съборено и днес на същото място е изградена Съдебната палата. През 1881 г. Софийският градски съвет купува за сметка на държавата около 10 хил. кв. м място за постройка на училище, което се намира срещу старата църква „Св. София“ и шосето за Враждебна. През тази година се отпускат 120 000 лева за постройка на гимназията. За целта е извикан от Виена специален архитект – Константин Йованович, син на родения в България сръбски художник, график и фотограф Анастас Йованович. Министерството на народната просвета сключва с него договор за построяването на гимназията. Според него архитектът трябва да предаде още през есента на 1881 г. няколко готови помещения, за да започнат редовните учебни занятия. В основите на зданието е зазидана пергаментова грамота с послание към бъдещите поколения, подписана от проф. Константин Иречек. Едва на следващата година обаче се завършва зданието и на 18.10.1882 г. гимназията влиза в новото си помещение. В това здание има тринадесет учебни класни стаи, голям гимнастически салон, просторна и удобна учителска стая, два салона по рисуване, кабинети по химия и физика, четири малки стаи за администрацията, кабинет по естествена история. В новата двуетажна сграда в двора на Първа мъжка гимназия, отредена за трикласно училище, са открити занятията на Висшия педагогически курс, прераснал през следващата година във Висше училище, а впоследствие през 1904 г. в първия български университет.

Броят на учениците в гимназията се увеличава непрекъснато и през учебната 1886/1887 година и новото здание на гимназията става тясно. Това налага да се построи допълнително крило, но малко по-късно тук се настанява новооткритото Висше училище. В това здание гимназията престоява до 1921 г., когато помещението изцяло се отстъпва за нуждите на Софийския университет. Днес Първо СОУ „Пенчо П. Славейков“ е правоприемник на създадената преди 130 години Софийска класическа гимназия.

В рамките на първия мандат на кмета Тодор Пешев на 1 май 1879 г. е открита и Софийската първоразрядна болница, настанена в сградата на братя Фархи, т.нар. Нови хамбари (на същото място по-късно е изграден Мавзолеят на княз Александър I Батенберг). След известно време общината отпуска терен южно от Княжевското шосе за изграждането на нова болница върху 450 дка. Проектанти са архитектите Йордан Миланов и Петко Момчилов. По време на втория мандат на кмета Пешев на 18 октомври 1884 г. болницата е настанена в новите постройки под името Александровска в чест на руския император Александър II. По лично настояване на Тодораки Пешев са въведени и първите нощни дежурства в аптеките. Той работи активно за построяване на паметник на Апостола. Негова е инициативата за набиране на средства за изграждането на монумента. В циркулярно писмо на кмета от 15 февруари 1878 г. се посочва: „Един път за всякога Левский е вече успял да съгради великолепен паметник в нашите сърца и души; но в памет на потомството, тук, у нас, се възприе въздигането, за слава негова, паметник край г. София, до Орханийското шосе, тъкмо на онова място, гдето он на въже биде повесен“. [6]

Също така той поръчва от Виена нови фенери за улично осветление. Най-вероятно това е свързано с двата церемониала, които се налага за извърши кметът. Пешев организира посрещането на първия български княз Батенберг в неговата нова столица и префасонира в дворец бившия турски конак. Другата му церемониална дейност е изпращането на императорския комисар княз Дондуков – Корсаков. Именно в негова чест е въведена титлата „Почетен гражданин на София“ и руският генерал става първият й носител.

Вторият мандат на кмета Пешев се свързва с изграждането на новата водоснабдителна система на града – резервоарите при с. Бояна и част от водопровода, свързващ ги със София. През 1882 г. швейцарският градинар Даниел Неф преустройва пипиниерата (разсадник) в обширна градина. (наименувана по-късно Борисова, 1895 г.).

Тодораки Пешев е удостоен със званието „Почетен гражданин на София”. Умира на 54-годишна възраст.

Електрическите крушки светват на 1 ноември 1900 г.

По време на османското робство осветлението в София става главно със свещи и петролни лампи. [7] Повечето семейства имат и по един фенер. На 13 февруари 1878 г. общинският съвет разпорежда организирането на служба за осветяването на града чрез фенери с газови лампи, поставени върху издигнати стълбове. Те решават да закупят 200 лампи, като те се разполагат „по-порядъчно по чаршията и главните улици“. За издръжката се събирали пари от дюкянджиите, а осветлението на правителствения площад и пред правителствения конак е за сметка на Софийския градски съвет.
През 1879 г. фенерите се увеличили над 300, поръчани от Виена. Стражарите били длъжни да следят дали ще се палят и гасят навреме съоръженията.

През 1891 г. Столичният общински съвет поставя за първи път въпроса за осветлението на София с електричество и решава да построи ВЕЦ при с. Бояна. Работата в тази посока е прекратена през 1895 г., защото се оказало, че водите на реката не били достатъчни. През следващите две години се търси мнението на специално повикания от Берлин инж. Г. Клингенберг и френския инженер С. Ребюфел. По редица причини едва на 15 юни 1899 г. е обявен търгът за даване на концесия за електрическо осветление и трамваите в София. Възлага се на френския инженер Шарл Бертолус. Наскоро след това осветлението е прехвърлено на „Дружество за големи предприятия“ в Марсилия, а за трамваите – на белгийското дружество „Електрически трамваи в София“.

През 1900 г. при с. Панчарево на р. Искър започва да работи ВЕЦ с мощност 1,7 хил. квт, построена от френското дружество. Първите лампи в софийските домове светват на 1 ноември 1900 г. Уличното осветление в началото се състои от 600 обикновени лампи и няколко големи т.нар. слънца. Броят бързо се увеличава и в края на 1901 г. те са над 1300.

Работата по осветлението в София през 1908 г. е поета от белгийското дружество „Електрическо дружество за София и България“. В 1917 г. е създадена „Дирекция за трамваите и осветлението“, която поема грижата за осветлението в столицата, но белгийското дружество чрез международен арбитражен съд възстановява правата си. През 1941 г. то се съгласява да ги преотстъпи на Софийската община за 84,3 млн. белгийски франка. За да подобри доставянето на електрическа енергия, мощността на ВЕЦ „Панчарево“ се увеличила на 2 хил. квт, а през 1929 г. е построена ТЕЦ „Курило“ – 19,2 хил. квт. За същата цел се изграждат и три малки общински водни централи при селата Бояна (1923 г.), Симеоново (1927 г.) и Мала Църква (1934 г.).

През 1901 г. броят на абонатите за частно осветление е 226, а за двигателна сила – 3 – дворецът, трамвайното предприятие и мелницата на Джумалиев. В 1916 г. абонатите достигат 8000, а за двигателна сила – 292. Консумираната енергия през 1901 г. е 1,5 млн. квтч, през 1930 г.- 8, а през 1932 г. – 52 млн.квтч.

За изготвянето на материала е използвана информация от:

1. „Желява от короната на София“, Демакс, София, 2011 г. стр. 37 – 42.
2. Достойният българин Тодораки Пешов (Пешев) Желявеца“, доц. д-р Цвета Тодорова, www.knigi-news.com/?in=pod&stat=10702&section=9&cur=430.
3. „София през Възраждането“. К. Възвъзова – Каратеодорова, Л. Драголова С., 1988., стр. 165 – 166.
4. „София през вековете“, Монеджикова, Александра Михайлова, София, Факел, 1946 г. стр. 122
5. „София преди 100 години“, Каназирски-Верин, Георги, София, „Весела Люцканова“, 1997 г., 15–20)
6. „София каквото е била 1878 – 1943. Географски и културно-исторически изследвания“, Кираджиев, С., С., 2001.
7. „Юбилейна книга на град София 1878 – 1928“, София, 1928
Музей за история на София.
„Кметовете на София“, Ангелов, Борис, „Екопрограма“, София, 2015.

Сподели в социалните мрежи

Автор на 05.03.2017. Категория Тема. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.