Вестник „Строител“ и Историческият музей (ИМ) в Дряново стартираха съвместна рубрика, озаглавена „Строително наследство“. Нейната цел е да популяризира недвижимото наследство в областта на строителството и архитектурата, да представя проучвания за приноса на емблематични фигури от бранша, включително ученици и последователи на майстор Колю Фичето, както и на други по-малко познати. С рубриката изданието на КСБ и ИМ – Дряново, разширяват успешното си сътрудничество, в рамките на което през 2025 г. бе издаден албумът „Колю Фичето - Българският строителен гений“, реализиран от Историческия музей – Дряново, и в. „Строител“ с финансовата подкрепа на КСБ. През миналата година изданието бе медиен партньор на честванията на 225 г. от рождението на Колю Фичето, които ИМ организира.

Рубриката „Строително наследство“ стартира с материал за строителното наследство на майстор Иван Пенчев от с. Марча – ученик и приемник на Колю Фичето. Последваха публикации за архитектон Стойко Владишки от с. Бочуковци – виден представител на Дряновската строителна школа, и за бочуковските майстори в историята на Дряновската строителна школа. Автор на материалите е д-р Венелин Бараков, историк, главен уредник в ИМ – Дряново. В настоящия брой продължаваме да представяме любопитна информация за предшественици и съвременници на Колю Фичето, оказали влияние върху Първомайстора и развитието на Дряновската строителна школа.

Д-р Венелин Бараков,

главен уредник в

Исторически музей –

Дряново

Генчо Белчев –
Светогореца

Строителният колос на Българското Възраждане Колю Фичето има редица учители, сподвижници и последователи, които разнасят строителното изкуство в пределите на Балкана и издигат престижа на Дряново като родно място на строители. Един от тях е майсторът строител Геню/Генчо Белчев, който на 95-годишна възраст съгражда наново Дряновския манастир, опожарен и почти напълно разрушен от турците след битката им с четата на поп Харитон и Бачо Киро през май 1876 г.

Генчо Белчев е роден през 1781 г. в дряновското село Долни Върпища (над Дряновския манастир) в семейство на потомствени дюлгери. Научава се да чете и пише още като млад. През 1845 г. той изгражда съборната църква на Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“. Няма данни как е изглеждал първоначално храмът. Има запазени няколко архивни снимки след артилерийския обстрел на 07.05.1876 г., както и записки на игумена на манастира архимандрит Пахомий. От тях знаем, че църквата е имала три купола. Снимките допълват сведенията на игумена. На тях личат начинът на градеж, декоративната украса и типът на храма – еднокорабен, с три купола – един над наоса, един над притвора и един над олтара. В плана и оформлението на църквата се усеща влиянието на други манастири от района на Централна Стара планина, като Батошевския и Соколския, а чрез тях и на Атон върху манастира в Дряново. Това е една тенденция, наложена в Централния Балкан от майстори като Константин от Пещера и Генчо Белчев от Долни Върпища. За последния знаем, че е работил на Света гора, откъдето идва и прозвището му – Светогореца.

След разгрома на четата на Бачо Киро и поп Харитон манастирът е изпепелен от османските войски. Геню Светогореца отива да види с очите си какво е останало от светата обител. През есента на 1876 г. старецът събира работници и с помощта на жителите на околните села отново построява светата обител. Легендите разказват, че за да е здрав хоросанът, в него се счупват 20 хиляди яйца, събрани от жителите на Дряново и селата около манастира.

Манастирът представлява комплексно съчетание от жилищни, стопански и култови сгради, които носят отпечатъка на архитектурата на Българското Възраждане. Манастирският комплекс е разположен върху наносна ивица край река, което определя издължената му форма. Дворът е затворен между стопански сгради и игуменарница. Западната му страна е особено колоритна, тъй като сградите са издигнати директно над речните води. Използването на естествени материали като камък и дърво придава на комплекса живописен и автентичен вид. Манастирската църква „Св. Архангел Михаил“ е възстановена през 1880 г. Църквата е централният елемент на комплекса. В план и структура тя повтаря плана и композицията на църквата от 1845 г. – еднокорабна и едноапсидна сграда с открита нартика (притвор). Новото е отсъствието на купол, но вече има камбанария над входа от запад. Външните стени на храма са гладки. По тях са разположени правоъгълни прозорци по надлъжните страни. Характерно за екстериора е наличието на фриз от плитки едностъпални ниши, носени от грубо профилирани каменни конзоли, който преминава по горната част на стените. Този начин на градеж е въведен в Централния Балкан първо от майстор Константин от Пещера, чието строително изкуство и декоративна образност оказва влияние върху дряновските дюлгери – Колю Фичето и Генчо Белчев. Фасадата съзнателно съхранява следи от османски шрапнели. Тези белези служат като историческо свидетелство за драматичните събития от Априлското въстание. Вътрешността на храма е изчистена, без стенописи. Дряновският манастир не е само религиозен обект, но и паметник на културата, който съчетава в себе си природна красота, възрожденска архитектура и воинската слава на българския народ.

Големият родолюбец и дюлгерин Геню Светогореца повече от 70 години строи къщи, черкви, манастири и крепости из цялата Османска империя. Друг негов строеж е каменната чешма с три чучура в двора на Габровския девически манастир (построена през 1864 г.). Ганчо Белчев умира на преклонната 120-годишна възраст.

Иван Давдата – Червения

Иван Давдата е роден около 1775 г. в колиби Куманите. Произхожда от рода на Чушкооларите, известни като строители. Често бивал ядосан и като говорел разпалено, застъпвал приказката си, задавял се и оттам получил прякора си – Давдата.

Истинското име на майстора е Иван Иванов Иванов. Според други сведения прякорът му идва от народната дума „даване“. Той бил известен с изключително благородния си характер и алтруизъм – обичал да помага на бедните, да раздава вещи, пари и най-вече безкористно да споделя своя занаят и „майсторлък“ с младите калфи и чираци. Известен е с перфектното познаване на каменния градеж, изграждането на трикорабни псевдобазилики и умението да организира големи строителни обекти в трудни терени.

Творчеството на майстор Иван Давдата заема специфично място в историята на българската възрожденска архитектура. Той е ключова фигура в Търновския регион през 30-те години на XIX в. и е известен най-вече като устабашията (главния майстор), който дава път на гениалния Колю Фичето. Стилът и похватите на Иван Давдата отразяват преходния период на Ранното Възраждане, когато църковното строителство започва да излиза от рамките на скромните, вкопани в земята сгради, и се насочва към монументалност, представителност и усложняване на конструкциите.

Похватът на Иван Давдата залага на сигурни масивни каменни зидове, способни да издържат големи натоварвания. Неговите планове целят създаването на широки просторни храмове, отговарящи на нарасналия брой и самочувствие на градското население в Търново. За разлика от по-късните смели и иновативни криви линии на Колю Фичето Давдата залага на класическия тежък и изпитан праволинеен градеж, характерен за майсторите от Брациговската школа. Майсторът изгражда вътрешните пространства с класически колонади, разделящи отделните кораби, като акцентира върху здравината на основите.

През 1836 г. вече препасаният като майстор, но нямащ собствен капитал Никола Фичев се глави в тайфата на авторитетния Иван Давдата. По това време Давдата вече е започнал (около 1834-1835 г.) мащабния и отговорен градеж на голямата църква „Свети Николай Чудотворец“ в търновския квартал „Вароша“. Майстор Иван бързо забелязва изключителния архитектурен усет, прецизност и лидерски качества на своя наемник. Когато се разболява тежко, посочва Колю Фичето за негов приемник в завършването на църквата – задача, с която той се справя успешно.

Иван Давдата е строител на моста и чешмата в с. Куманите. Мостът като конструктивно и инженерно съоръжение се отнася към селския тип, които имат един тесен свод и две рамена. Градежът е изпълнен на суха зидария от разноформатни плочести камъни. Н. Тулешков и други изследователи датират моста към XV-XVII в. За майстор е посочен Русин Бодурина. Тази датировка е невярна. През ранния период на османското владичество с. Куманите още не съществува. То не се споменава в нито един извор от XV-XVII в. Куманите възниква като колибарско село през XIX в. подобно на други в района. Разцветът на с. Куманите е през втората половина на XIX – първата половина на XX в. Оттогава датира и мостът на селото, който е замислен да свързва две от големите му махали.

Традицията показва, че след завършване на градежа в него или се вгражда сянката на девойка, или се поставя някакво апотропейно, предпазващо от природните стихии изображение. В основите на моста е поставен релеф, оцветен в черно, с три фигури – човек в средата и два звяра, обърнати към него. Челюстите на животните са разтворени, което показва, че те не са кучета или приятели на човека. Ясно личи, че това са вълци, които човекът в средата на релефа укротява и пропъжда. Вярва се, че символът има мистична духовна сила да пази моста на селото от природни стихии – дъждове и наводнения. В това се изразява поставянето на релефа върху основите.

По-интересен е фактът как една стара традиция е пренесена през вековете и намира своята реализация в релефа от с. Куманите. Най-ранните подобни паметници, поставяни както върху порти, така и върху сгради, царски трапезни съдове и др., се срещат на о-в Крит и двореца в Кносос от XII-XI в пр.н.е. Там е открита статуетка, наречена „Богинята със змиите”, където е представен същият мотив – човешка фигура в средата, укротяваща змии в двете ѝ ръце. Подобна сцена има върху сребърна кана от Тракия/Рогозен, изобразяваща женска фигура – Великата Богиня Майка – укротяваща злите сили, изобразени като разярени барсове. Каната се датира в ІV в. пр. Хр. и има същото предназначение и функции – да предпазва собственика ѝ от лоши сили и хора. Виждаме как една традиция намира своето място върху моста в закътаното балканско село Куманите. Тя свидетелства, че античните и средновековните корени на българската култура са оставили своя духовен отпечатък върху менталността и съзнанието на българите. И че периодът на Българското Възраждане няма само национално-революционна същност, той има естетически и духовна такава, които се реализират във възкресяването на стари традиции и образци от изкуството.