Вестник „Строител“ и Историческият музей (ИМ) в Дряново стартираха съвместна рубрика, озаглавена „Строително наследство“. Нейната цел е да популяризира недвижимото наследство в областта на строителството и архитектурата, да представя проучвания за приноса на емблематични фигури от бранша, включително ученици и последователи на майстор Колю Фичето, както и на други по-малко познати. С рубриката изданието на КСБ и ИМ – Дряново, разширяват успешното си сътрудничество, в рамките на което през 2025 г. бе издаден албумът „Колю Фичето - Българският строителен гений“, реализиран от Историческия музей – Дряново, и в. „Строител“ с финансовата подкрепа на КСБ. През миналата година изданието бе медиен партньор на честванията на 225 г. от рождението на Колю Фичето, които ИМ организира.

Рубриката „Строително наследство“ стартира с материал за строителното наследство на майстор Иван Пенчев от с. Марча – ученик и приемник на Колю Фичето. Последваха публикации за архитектон Стойко Владишки от с. Бочуковци – виден представител на Дряновската строителна школа, и за бочуковските майстори в историята на Дряновската строителна школа. Автор на материалите е д-р Венелин Бараков, историк, главен уредник в ИМ – Дряново. През миналия месец в рубриката представихме любопитна информация за предшественици и съвременници на Колю Фичето, оказали влияние върху Първомайстора и развитието на Дряновската строителна школа. Темата продължава в настоящия брой.

Д-р Венелин Бараков,

главен уредник в

Исторически

музей– Дряново

Майстор Константин от Пещера

Константин от Пещера, известен и като Константин Пещерлията, е емблематичен български възрожденски първомайстор-строител от първата половина на XIX в., представител на ранната Възрожденска строителна школа. Според редица исторически изследвания той произхожда от село Пещера, Кюстендилско. Строител е на някои от най-значимите християнски храмове и манастирски комплекси в Централна България. В рамките на изключително кратък период (между 1834 и 1836 г.) неговата тайфа издига четири големи възрожденски църкви у нас: „Успение Богородично“ в Соколския манастир (1834 г.), главната съборна църква „Успение Богородично“ в Троянския манастир (1835 г.), „Света Параскева“ в Троян (1835 г.), „Успение Богородично“ в Батошевския мъжки манастир (1836 г.). Майстор Константин остава в историята с изключителния си архитектурен замах, съчетаващ солидния каменен градеж с красиви декоративни екстериорни детайли.

Първият му храм в региона „Успение Богородично“ (Соколски манастир) е еднокорабна едноапсидна триконхална църква с купол и открит нартекс. Външната фасада на храма е декорирана със слепи едностъпални псевдоконструктивни ниши. Църквата е ядрото, около което се развива целият по-късен манастирски комплекс. В двора се намира и известната чешма със соколи, построена през 1865 г. от Първомайстор Кольо Фичето. Скъсените пропорции на наоса и неговата кръстовидна форма отпращат директно към атонско влияние. Атонско влияние е и смесената зидария от камъни и тухли. Това е първият храм на майстор Константин от Пещера в Централния Балкан, в който се вижда големият му опит и традиции, усвоени от придобиването на майсторството му в западните краища на българските земи.

Съборната главна църква „Успение Богородично“ (Троянски манастир) е кръстовидна триконхална куполна псевдобазилика с широк притвор от запад и открита галерия (нартика) на запад от притвора, продължена по-късно до половината на северната стена. Градежът е каменна зидария от варовикови блокове и пояси от тухли, споени с хоросан. И тук фасадата е разчленена от псевдоконструктивни ниши. Стенописите в храма са на майстор Захари Зограф. На северния корниз Константин вгражда каменна маска – свой автопортрет.

В план съборната църква „Успение Богородично“ (Батошевски манастир) е внушителна трикорабна трикуполна псевдобазилика с две странични конхи, притвор и открит екзонартекс. Покривната конструкция и разчупените корнизни линии показват невероятен инженерно-строителен замах. Във външната зидария се редуват пояси от камъни и тухли. Покривът е от каменни плочи.

Творчеството на първомайстор Константин от Пещера олицетворява прехода към зрялото Българско възраждане в архитектурата. Той работи интензивно в средата на 30-те години на XIX в., като индивидуалният му почерк се характеризира с монументалност, здрав каменен градеж и сложни обемно-пространствени решения на неговите църкви. Стените на храмовете, които изгражда, са масивни и главно от дялан камък, редуван с пояси от по няколко реда тухли. Това придава едновременно здравина и колорит на фасадата. Майсторът налага нови за епохата планови композиции чрез строителството на внушителни трикорабни псевдобазилики, в чийто център се издига масивен купол. Централната част на храмовете му е решена като точен квадрат, очертан от четири носещи каменни колони. Налице е прецизна вътрешна геометрия с изграждането на тежки дъгообразни сводове, стъпили върху монументални колони със симетрични капители. Това разчупва вътрешния обем и насочва погледа нагоре към купола. Характерни за майстор Константин са триконхалните кръстовидни храмове (една апсида и две полукръгли странични ниши-конхи) и въвеждането на открити и/или затворени притвори (нартекси), които по-късно се превръщат в емблема на възрожденската архитектура.

Неговите църкви освен масивен градеж имат и богато изразена декоративна и скулптурна украса по корнизите, капителите и рамките на прозорците. Стилистиката на изображенията включва орли в полет, двуглави орли, птици, растителни и геометрични мотиви. Едни от най-разпознаваемите декоративни елементи, които майсторът използва, са слепите псевдоконструктивни ниши по фасадите на храмовете му. Тези ниши са плитки, стъпващи върху колонки. Така фасадата става богато разчленена и носи емоционален и естетически ефект. Корнизите на неговите църкви са големи и широки. Строежите на Константин от Пещера съчетават традициите на Атонската и Брациговско-Пещерската строителна школа с изискванията на манастирското и градското строителство в Централна Стара планина. Те оказват влияние на майстори като Колю Фичето и Генчо Белчев от Дряновската строителна школа, които използват нововъведенията в строителното наследство на майстор Константин и ги доразвиват в своето творчество.

Димитър Софиянлията

Първата половина на XIX век е период на бурен икономически и духовен възход за българската нация. С развитието на занаятите и търговията се заражда крещяща нужда от монументално строителство – нови по-големи църкви, училища и обществени сгради. В тази среда израстват големите възрожденски дюлгерски школи (Тревненска, Брациговска, Самоковска, Дряновска), които раждат гениални строители и архитекти. Един от първите авторитети е Димитър Софиянлията. Въпреки че прозвището му „Софиянлията“ указва връзка с тогавашния Софийски санджак или работа в Софийско, неговата дейност и стил са дълбоко интегрирани в строителните традиции на Централна Стара планина (Трявна, Търново, Дряново). Работи рамо до рамо с майсторите от Тревненската и Дряновската строителна школа.

Творчеството на майстор Димитър Софиянлията е емблематично за прехода от ранното към зрялото Българско възраждане в Търновския регион през 30-те години на XIX век. Той остава в историята не само като строител, но и като пламенен революционер — неговата трагична смърт (обесен от османските власти заради активно участие във Велчовата завера през 1835 г.) прекъсва жизнения му път. Стилът му е дълбоко традиционен, но иновативен за времето си, като полага основите, върху които по-късно стъпва и надгражда неговият помощник на обектите – Уста Колю Фичето.

Индивидуалният му стил и строителни похвати се разпознават със смели за времето си обемно-пространствени решения в църковната архитектура. Почеркът му се характеризира с масивен каменен градеж, сводови конструкции и елегантни пропорции. Майстор Димитър често използва триконхални планове за църквите (с полукръгли конхи от север, юг и изток), които разчупват традиционната правоъгълна форма на наоса. За да заобиколи османските ограничения за височина на християнските храмове, Димитър Софиянлията проектира сградите си частично вкопани в терена. Пример за това е църквата „Успение Богородично“ в с. Михалци (вкопана с около 1,30 м), където той съзнателно насипва пръст покрай външните стени, за да залъже окото на властта.

Храмът „Успение Богородично“ в павликенското село Михалци е забележителен паметник на културата от национално значение, издигнат в периода 1833–1836 г. под ръководството на майстор Димитър Софиянлията. Строителството на църквата започва благодарение на официален декрет (ферман) на султан Махмуд II. Освещаването е извършено на 15 август (28 август нов стил) 1836 г. – в деня на Успение на Пресвета Богородица – от бележития търновски митрополит Иларион Критски. Храмът представлява класическа еднокорабна триконхална едноапсидна постройка с притвор. Църквата е частично вкопана в земята съгласно тогавашните османски изисквания за християнските храмове, за да не доминират над околния пейзаж. Поради тази причина тя е изградена без купол. Градежът се състои от масивен камък и хоросан. Отличителна черта е липсата на класически издадена апсида, вместо това тя е оформена плавно чрез извиване на източната стена. От северната и южната страна на наоса майсторът е добавил певници (конхи), засводени с полуцилиндрични сводове.

Майсторът демонстрира изключително умение да вписва архитектурни обеми в силно пресечени местности. При започването на съборния храм в Преображенския манастир през 1834 г. той успоредно изгражда вкопания в стръмния скален скат подземен параклис „Св. Андрей Първозвани“, който служи за конструктивна основа на по-горните нива. В проектирането на главната църква на Преображенския манастир Димитър Софиянлията демонстрира зрялост и пречупване на плана през традиционния византийски канон и възрожденския усет за пространство. Съборната черква „Св. Преображение“ е изградена върху основите на по-стара средновековна църква. По план е еднокорабна едноапсидна триконхална сграда с обширен притвор, към който по-късно от запад е прибавен втори притвор – екзонартекс. Куполът е издигнат върху висок многостенен барабан, което придава усещане за вертикализъм. В този храм Софиянлията използва сляп купол, което показва влияние от тогавашната османска архитектура. Градежът е изпълнен с прецизна каменна зидария. Прозорците са разположени по дължината на външните стени. Храмът е богато стенописан. Интериорната и външната живописна декорация е направена в периода 1849–1851 г. от самоковския майстор Захари Зограф.

В плановете на своите църкви Софиянлията залага на чисти гладки засводени конструкции без извисяващи се външни куполи. Това придава на сградите му по-притаен, монолитен и защитен външен вид, типичен за манастирското строителство от епохата. Стените и сводовете му се отличават с големи чисти и плавни плоскости, които са предварително замислени да приютят мащабни стенописи – това дава възможности на зографи като Захари Зограф да работят в построените от него църкви.