Устойчиво строителство – изисквания и принос за опазване на околната среда и за устойчиво развитие – I част

Акад. Ячко Иванов, инж. Виолета Ангелиева Третата индустриална епоха с гарантирането на по-пълно задоволяване на нуждите на обществото създаде и редица проблеми – драстични нарушения на околната среда, неконтролирано използване на природните ресурси, увеличаване емисиите на парниковите газове и въглеродния диоксид, както и значителни климатични промени. Основите на устойчивото развитие се полагат през 80-те години на миналия век, като акцентът се поставя върху връзката между околната среда и оползотворяването на ресурсите, както и върху икономиката и общественото благосъстояние. ООН дефинира „устойчиво развитие“ като „начин на развитие, който задоволява потребностите ни днес, без да допуска компромис с потребностите на бъдещите поколения да задоволяват своите нужди” /1/. ООН също приема и редица стратегически документи /2, 3, 4/, с които поставя рамката на устойчивото развитие. То често се характеризира с три „Р“ ( People, Planet and Profit): хора (социално-културните теми), планета (проблемите на околната среда) и печалба (икономическите въпроси). Към края на първото десетилетие на новия век се въвежда нов модел, познат като Зелена икономика, в който се наблюдават различни процеси, свързани с устойчиво потребление и производство, „зелен растеж”, нисковъглеродна икономика и ефективност при потреблението на ресурсите. През този период започва да се развива и Концепцията за кръгова икономика, която е основополагащ елемент на Зелената икономика и е алтернативен модел на традиционната линейна такава. Въвеждането на принципите на кръговата икономика ще спомогне за изпълнение на един от основните приоритети на ЕС, както и изпълнение задълженията на Европа за постигане на „Целите за устойчиво развитие” на ООН. Устойчивото развитие не трябва да се разглежда като изключителна екологична ефективност или като „перфектно“ инженерно решение, а като визия и избор на балансиран подход за работа. Независимо дали става дума за строителство на жилищни сгради или за възстановяване на градските центрове, за разрастване на инфраструктура или за рекултивация на замърсени земи, за по-ефективно използване на енергия и вода, за защита на природата, за минимизиране на добива на ресурси, за предоставяне на обучение – строителната индустрия е важен фактор за осигуряването на устойчиво развитие. Европейски политики и законодателство Строителният сектор е най-големият работодател в Европа. Той представлява 9,9% от БВП и 51,4% от формирането на брутния фиксиран капитал. С 14,9 млн. работници има дял от 6,4% от общата заетост в Европа и почти 29,3% от индустриалната такава. Създава 18 млн. директни работни места, 43,6 млн. служители зависят пряко или косвено от него (един работник от строителната индустрия = двама бъдещи работници в други сектори). Има 3,1 млн. предприятия, от които 95% са малки и средни с по-малко от 20 работници и 93% - с по-малко от 10 служители, действащи на местните пазари и в силно стандартизирана среда. Всяко 1 евро, изразходвано за строителството, генерира пряко около 3 евро в общата икономическа активност (Източник: FIEC, 2018 г.). Същевременно строителството е един от най-големите консуматори на ресурси в Европа. Ако проследим целия жизнен цикъл на сградите (от извлечените материали, производството на строителни продукти и управлението – в ЕС се използват: 1/2 от извлечените от природата материали; 1/2 от земята материали; 1/2 от консумацията на енергия; 1/3 от консумираната вода и 1/3 от генерираните отпадъци /5/. Установено е също, че средният европейски гражданин генерира около 5 т отпадъци, от които се рециклират само ограничен дял (39% за 2014 г. с общо количество отпадъци в ЕС от 2,6 млрд. тона). Голям дял от останалата част все още завършва в депа или в инсталациите за изгаряне. Именно поради това на строителната индустрия се разчита да предоставя решения за социални, климатични и енергийни предизвикателства и да играе основна роля за изпълнение на много от правителствените политики за устойчиво развитие, тъй като в своите дейности може да използва технологии, които са отговорни за опазване на околната среда и за ефективно оползотворяване на ресурсите през целия жизнен цикъл на сградата – от избора на строежа през проектирането, изграждането, експлоатацията, поддръжката, обновяването до разрушаването. Съгласно чл. 2 от Договора за ЕС устойчивото развитие е дългосрочна цел на Европейския съюз и Стратегията за устойчиво развитие се основава на четири взаимосвързани стълба – икономически, социален, екологичен и международен /6/. Една от дефинициите на Европейската комисия от 2007 г. определя устойчивото строителство като динамично развитие на иновационни решения от участниците в инвестиционния процес и индустрията за постигане на устойчиво строителство, като се вземат предвид околната среда, социално-икономическите и културните аспекти. Екологичният аспект означава минимизиране на използването на ресурси, а и инструментите за оценка са свързани с: – Енергия: прилагането на техники за енергийна ефективност и използването на възобновяеми енергийни източници; – Вода: прилагане на техники за опазване на водните ресурси и водна ефективност; – Отпадъци и замърсяване: прилагане на техники за намаляване на отпадъците по време на строителство, разделяне/рециклиране на отпадъците, ограничаване на емисиите на CO2; – Опазване на биологичното разнообразие. Икономическият аспект създава възможност на бизнеса да бъде ефективен и конкурентен при извършване на строителни и монтажни работи, свързани с намаляване на потреблението на енергия, на генерирането на отпадъци, на загубите на вода. Оказва подкрепа на местното икономическо разнообразие и използването на местни материали/стоки в строителството. Също така осигурява възможности за заетост на местната работна ръка в сектора, повишаване на производителността и безопасните и здравословни условия на труд. Социалният аспект обхваща основно: – етичните ценности по време на развитието на цялата верига на доставка и предоставянето на безопасна и здравословна работна среда; – осигуряване на адекватни местни услуги и съоръжения – информиране на обществото по време на строителни дейности за обучение на работниците; – осигуряване на достъпни социални жилища; – осигуряване на транспортни връзки; – запазване на местните традиции и наследство, достъп до зелени площи. Функционалните изисквания, техническото изпълнение и качеството на строителния процес са основните средства за постигане на посочените по-горе три аспекта. По-новите подходи и определения за устойчиво строителство се свързват със свойствата и характеристиките на строителните продукти и на строежите, определени чрез седемте основни изисквания към строежите от Регламента за строителните продукти. Хронология на ключовите европейски политики за формиране на конкурентоспособен, ефективен по отношение на ресурсите и устойчив строителен сектор: – 1997 г. – приемането на Протокола от Киото с цел намаляване на емисиите на парникови газове, които са свързани с устойчивото развитие – енергийна ефективност, използване на възобновяеми енергийни източници, екологично чисти технологии и др.; – 2000 г. – стартирането от Европейския съвет в Лисабон на т.нар. Лисабонска стратегия, насочена към превръщането на ЕС в най-конкурентната икономика в света; – 2001 г. – Стратегията на ЕС за устойчиво развитие, преработена през 2006 г., която определя единна, последователна политика за „постоянно подобряване на качеството на живот на гражданите чрез устойчиви общности, които управляват и използват ресурсите ефикасно и реализират потенциала на икономиката за екологични и социални иновации, осигурявайки благополучие, опазване на околната среда и социално сближаване”. Въз основа на извършените мониторингови доклади по изпълнение на Стратегията, през 2010 г. ЕК публикува насоки в областта на строителството, които са едновременно ориентирани към: възможностите на информационните и комуникационни технологии за подобряване на енергийната ефективност в сградите; естетика, достъпност и функционалност на пространствата; здравословни и безопасни условия за обитаване; ефективност на предлаганите услуги и отговорна експлоатация на сградата и техническите системи; оценка на икономическите ползи и професионално управление на разходите; – 2005 г. ЕК издава Мандат 350 за разработване на хоризонтални стандартизирани методи за оценяване на интегрирани характеристики на сградите по отношение на околната среда. Този Мандат е отправен към новосъздадения технически комитет CEN/TC 350 „Устойчиво строителство”. Основната серия европейски стандарти очертават рамката на отделни системи за устойчивост при оценка на сгради, използващи подхода на жизнения цикъл, и обединяват в обща концепция изискванията на широк набор от технически стандарти за оценка на икономическите характеристики на нови и съществуващи сгради – процедури и изчислителни методи; – 2010 г. „Европа 2020“ е стратегията на ЕС за растеж и за интелигентна, устойчива и приобщаваща икономика. Днес тя е ръководство за отрасъл „Строителство”, т.е. националните планове и програми са съобразени с: – намаление на газовите емисии – над 20%; увеличаване използването на възобновяемата енергия – с 20%; намаление на разходите на енергия – с над 20% чрез повишаване на енергийната ефективност на сградите; използване в строежите на най-малко 70% рециклирани материали; – 2011 г. е публикуван в Официален вестник на ЕС Регламент (ЕС) №305/2011 на ЕП и на Съвета за определяне на хармонизирани условия за предлагането на пазара на строителни продукти и за отмяна на Директива 89/106/ЕИО. Регламент (ЕС) №305/2011 се прилага в своята цялост от 1 юли 2013 г. и с него се въвежда 7-ото основно изискване към строежите – устойчиво използване на природните ресурси; – 2012 г. Стратегията за устойчивата конкурентоспособност на строителния сектор и неговите предприятия потвърждава като основен приоритет и предизвикателство пред отрасъла ефективното използване на ресурсите; – 2006 – 2012 г. Преработването на Директива 2010/31 за енергийни характеристики на сградите, Директива 2006/32/ЕО за ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги; Директива 2009/28/ЕО за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници; Директива 2012/27 относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, с която се установява обща рамка от мерки за насърчаване на енергийната ефективност в Съюза с оглед да се осигури постигане на водещата цел за 2020 г. за подобряване на енергийната ефективност с 20%, повишаване на дела от възобновяемите източници до 16% (20%) от общото крайно потребление на енергия и 20-процентно намаляване на емисиите на парникови газове спрямо 1990 г., задаване на обхват на дългосрочна стратегия за мобилизиране на инвестиции за обновяване на сградния фонд от обществени и жилищни сгради; – 2014 г. Съобщение на Комисията до Европейския парламент, Съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите относно възможности за ресурсна ефективност в строителния сектор. Основните цели на тази инициатива са насочени към насърчаване на по-ефективното използване на ресурсите, изразходвани за новите и обновените жилищни и обществени сгради и за намаляване цялостното им въздействие върху околната среда през целия жизнен цикъл; – 2015 г. Европейската комисия публикува План за действие за налагане на кръгова икономика, поставяйки я на централно място за въвеждането на политика за устойчиво развитие. Планът на Комисията предлага преосмисляне на политиката на ЕС чрез въвеждане на промени в етапите на жизнения цикъл на продуктите: дизайн; производство; потребление; управление на отпадъците и повторно третиране на вторичните материали. Кръговата икономика се основава на три стълба: ползи за околната среда, особено по отношение на ограничаване на въздействието върху нея, и намаляване използването на ресурси; спестяване на разходи от природни ресурси; създаване на нови пазари, предоставящи допълнителни икономически ползи. Преходът към кръгова икономика е един от основните приоритети на политиките на ЕС, целящ да помогне на Европа да постигне задълженията си по постигане на „Целите за устойчиво развитие” на ООН. С директивите в областта на управление на отпадъците, които следва да се прилагат от държавите членки на ЕС, е определена „йерархията“ на методите (отгоре – надолу): подготовка за повторно използване; рециклиране; повторно използване и депониране, като превенцията на отпадъците и повторното използване са най-предпочитаните варианти, последвани от рециклиране и оползотворяване на енергия. Депонирането на отпадъци чрез депа за отпадъци следва да бъде последната възможност. Основни принципи на кръговата икономика са ресурсната ефективност и екоиновациите. Ресурсната ефективност е в основата на цялата кръгова икономическа стратегия и е от основно значение за конкурентност, за създаване на условия за устойчиво и екологично строителство и устойчиви работни места. Трите основни цели, които си е поставила Европа, са опазване, съхраняване и подобряване на природния капитал на ЕС, както и превръщане на Съюза в ефективно работеща, екологична и конкурентоспособна икономика с ниска въглеродна интензивност. Те могат да бъдат достигнати чрез по-добро прилагане на законодателството, по-добра информация чрез подобряване на базата от знания, повече и по-устойчиви инвестиции за политиката в областта на околната среда и климата и пълно интегриране на екологичните изисквания и съображения в други политики. Екоиновациите са сравнително нов сектор, но той има прогнозен годишен оборот от 227 млрд. eвро, или около 2,2% от брутния вътрешен продукт на ЕС, т.е. надвишава европейските космически и фармацевтични индустрии. Екомаркировката предоставя на предприятията в ЕС обща платформа за насърчаване и предлагане на пазара на продукти и услуги, които имат намалено въздействие върху околната среда през целия им жизнен цикъл. Независимо от изброените по-горе политики, програми и планове за тяхното прилагане в областта на устойчивото строителство, все още няма изработен единен акт от правото на ЕС. По-важните проблеми за това са: – Сградите са локални, с фиксирано местоположение, но материалите и участниците в проектирането и строителството са транспортируеми; – Създават се регулации на регионално и национално ниво, които са бариери за свободното движение на продукти, хора и капитали; – Сградите имат дълъг живот и е невъзможно да отговарят на бъдещи иновации след 10 – 20 години; – Строителният сектор – строителната индустрия и строителството, е силно фрагментиран – вертикално (широк спектър от архитекти, инженери, строители и монтажници) и хоризонтално (широк спектър от организации, консорциуми и МСП); – Веригата за доставки на строителния сектор е силно фрагментирана и в резултат на това отговорностите са „размити“ (проблемът на многото ръце - Thompson, 1980); – Различни видове собственост на сградите; – Отношения и разделяне на стимулите между наемодатели и наематели; – Националните правителства изпитват сериозни затруднения при прилагането на разпоредби, които са насочени към всички нива и лица, които участват в строителството, без да създават пречки на свободното движение на строителни услуги и продукти. С цел обединяване на съществуващите сертификационни системи и методи за оценка на устойчивостта на сградите, през 2017 г. Съвместеният изследователски център (JRC) към Европейската комисия разработи доброволна обща рамка за оценяване устойчивостта на обществени и жилищни сгради, като към момента тече двугодишният изпитателен срок за проверка, анализиране, подобряване и обмяна на добри практики между страните от ЕС, с участието на държавни институции, асоциации и предприятия. Използвайки съществуващите стандарти, общата рамка (нивата) предоставя на Европейския съюз общ подход за изразяване на устойчивостта на сградите чрез набор от показатели на екологичните характеристики, показателите за здраве и комфорт, за разходи и бъдещи рискове по време на целия жизнен цикъл на сградите, както и методологията за тяхното измерване. Освен това разработеният метод има за цел да насърчи в цяла Европа двата основни инструмента за оценка на устойчвостта – Оценка на жизнения цикъл (LCA) и Оценка на разходите (LCCA). Устойчивото, или Зеленото строителство, обединява широк спектър от техники и практики, които целят намаляване и в крайна сметка премахване на влиянието на новопостроените и обновени сгради върху околната среда и човешкото здраве. Това често насочва вниманието към използването на възобновяеми източници, като например слънчевата радиация за производство на електроенергия, за затопляне на вода и отопление или дъждовната вода за напояване и битови нужди, или изграждането на покривни и дъждовни градини. Докато добрите практики и технологии продължават да се развиват и се допускат леки различия по отношение на държавите, където се прилагат, то има основни принципи, които реално определят какво представлява устойчивото строителство и трябва да се прилагат задължително: разположение, конструкция и инсталации, енергийна ефективност, водна ефективност, качество на вложените материали, качество на въздуха в затворени помещения, оптимизация на експлоатационните разходи, намаляване на битовите и токсичните отпадъци и др. ЛИТЕРАТУРА /1/ Annex to General Assembly document A/42/427. /2/ wwwun.org//sustainable development.un.org//development- agenda. /3/ www://sustainable development.un.org/framework/paris. /4/ Ivanov Ya., V. Stoyanov, Proc. int. conf. “Contamporary Civil Engineering Ptaktice”, N. Sad, 2015, p. 34. /5/ Ivanov Ya., Proc. VIII th Int. sci. conf. ArCivE’2017, p. 13. Продължава в бр. 52