Между земята и небето

Шефа се качваше с неохота в „Мерцедеса”, защото знаеше как протичат тези коледно-новогодишни бизнес партита, на които ходеше всяка година. Шведски маси, кокетно усмихнати сервитьорки, тиха джаз музика за фон, лъскаво костюмирани бизнесмени, които обсъждат фиксинга на долара, изискани дами, прикриващи благоприлично устата си, докато тънко се смеят на снобски шеги... А Шефа си беше народен човек - строител. Разбираше от кофражи, мазилки, зидария, бояджийство, заваряване, но не и от джаз музика, фиксинг на долара и снобски шеги. Ходеше всяка година на тези партита, за да не обиди домакините, които настоятелно го канеха. Нали бяха бизнес партньори - етикетът го изискваше. Ех, този бизнес етикет! Като че дядо му някога все по партита беше ходил, пък цяло село си го знаеше и го търсеше за зидария. Но такива бяха времената. Докато сега - бизнес срещи, партита, превземки...
Мислейки за тези неща, Шефа седна в „Мерцедеса” и каза на шофьора да тръгва. Но за миг погледна към строителната площадка. Там момчетата от неговата бригада се бяха събрали на импровизиран новогодишен банкет. Така, под открито небе. Току-що бяха приключили деня и направо с работните дрехи се бяха наредили около огъня. Бяха запалили буен огън в една огромна джанта от камион „Белаз”. Огънят пращеше от стичащата се смола на едрите еловици, които бяха струпали. Към осеяното със звезди нощно небе се издигаха пърхащи като светулки огнени искри, които се откъсваха от пламъка, политаха за миг и угасваха безследно. Играта на буйните пламъци озаряваше с мек ореол лицата на събралите се работници. Всички се смееха, говореха на висок тон, почти си викаха - компанията беше като клокочещ казан, който ври и кипи. Всеки говореше на всекиго и никой не слушаше никого. Но това не им пречеше да си говорят и да се разбират. Беше им весело като на деца в междучасие. Нямаха вратовръзки, които да ги стягат, нямаха етикет, който да ги задължава. Бяха свободни като отвързани коне на зелена ливада - под себе си имаха земята, над себе си небето. Земята - лепкаво кална от разтопения сняг, но небето - звездно необятно. А Шефа отиваше на бизнес парти...
...Но точно на портала на обекта „Мерцедесът” спря. Шофьорът учудено гледаше на огледалото как Шефа слиза от колата и отива към работниците, събрали се край огъня. Какво правеше?! Ами бизнес партито?! Ами етикетът?! Ами домакините?! Ами шведските маси, кокетно усмихнатите сервитьорки, тихата джаз музика за фон, лъскаво костюмираните бизнесмени, изисканите дами?! Какво щеше да стане с тях? Шефът не сметна за нужно да отговаря поотделно на всички тези въпроси. Без да каже нищо, отговори с един замах на всичките наведнъж, като свали вратовръзката си, която толкова го задушаваше, и я прибра в джоба. Разкопча горните две копчета на ризата си и нагази в разкаляната от разтопения сняг земя. Под себе си имаше земята, а над себе си - небето! А до него беше цялата бригада.

За „Тухла четворка” -
Петър Донкин