Архив

Торнадото

Пешо беше потомствен шофьор. Още през 45-а дядо му с един трофеен „Щаер” беше стигнал с българската войска до Страцин, където го свари и краят на Втората световна война. Баща му пък премина през всичките съветски автомобили – от ЗИС-5, Молотовка, ЗИЛ, МАЗ, и се пенсионира на една нашенска „Шкода”, която влачеше и две ремаркета от табана на близкия открит рудник. Тежка и трудна работа, но Пешо обичаше миризмата на нафтата, така както жена му парфюмите на Коко Шанел… Не че често й ги купуваше, ама така, за Осми март, все се правеше на галантен…
А иначе Пешо караше огромен БЕЛАЗ-7540, от тези, където са само с кабинка за шофьора. С 30-тонния си самосвал той извозваше рудата от огромния котлован високо в Средна гора. Не знаете какво е котлован? Това е чашата на рудника, една дълбока към 500 метра (!) конусовидна чаша, където камионите слизат до дъното, въртейки се по неустойчивия път по стените на котлована. Като циркови артисти, от тези, дето се въртят с моторите си в нещо като голяма бъчва…
Добри пари падаха, защото кандидати за това страховито въртене трудно се намираха. Но Пешо си беше мераклия шофьор, а и с вестибуларния апарат беше наред. И вече го брояха за доайен на шофьорския корпус. Шега ли е? Пет години въртележка в това проклето място, където багерът изгребваше все по-надолу и надолу рудните пластове. И пътят ставаше все по-лош и неустойчив.
Този ден Пешо беше първа смяна, през нощта яко валя и земята подгизна. Умуваха дали да започнат да извозват, но от флотационната фабрика искаха руда и нашият пръв тръгна да слиза към багера. Като най-печен. Няколко обиколки преди багера пътят не издържа и поддаде под туловището на БЕЛАЗ-а. Колегите отгоре после разправяха, че камионът като на забавен каданс се превъртял няколко пъти и тряснал на колелетата си точно под кофата на багера. И някакъв вихър се извил нагоре, като торнадо.
Вътре Пешо бил син-зелен. Не от уплаха…
„Разправях аз да изчакаме да се оттече водата, ама вие – флотацията, та флотацията. На ти сега една флотация…”, ядно се провикна шофьорът.
Разбира се, целият рудник спря работа. Дойдоха с булдозери да оправят пътя, а това щеше да отнеме целия ден. Пешо за първи път пеша се изкачи догоре, без самосвала, който остана долу, при
багера.
От този ден нашият се сдоби с ново име – стана Пешо Торнадото. Но не за подбив му прикачиха прякора… Това си беше от чисто уважение от колегите с БЕЛАЗ-ите, които изкарваха хляба си в чашата на котлована.

За „Тухла четворка” -
Георги Сотиров