Слънцето едва се беше показало зад планината, когато телефонът на стария архитект иззвъня. Беше директорът на училището. Стар приятел, по негова молба архитектът проектира преди година време спортната зала на училището, без пари, ей така, да остане нещо след него за училището, където за първи път и той беше сричал „а“ и „б“-то на Кирил и Методиевата азбука. Директорът го молеше да изпият по едно кафе в кабинета, така, на ранина, преди да са го налегнали училищните проблеми.
Архитектът набързо се облече, нахлупи бейзболната шапка и пое по стръмната улица към школото. Здрависа се с няколко души, на други кимна приятелски. От няколко години той напусна столицата, където беше един от най-проспериращите архитекти, и се върна в родното градче. Бащината му къща, току до гората, беше, така да се каже, неговият последен житейски пристан… Последен, последен, ама стегна къщата, смени дограмата, взе си едно хъски за другар, завъди и двайсетина заека. И животът си продължи. На по-бавни обороти, но по „законите на красотата“, по крилатия израз от едно друго време, нещата и тук взеха да се случват. Сговорчив по характер, той намери поле за „професионална реализация“ независимо от напредналите годинки. Я скица да направи на дворно място, я да подскаже как да се усили конструкцията на стара къща, за да издържи още един етаж, я да тегли междата между два двора на враждуващи селяни… Накрая дойде и поканата да проектира залата. И не само това. Като я построиха, на източната страна, където гледаше към двора на училището, той направи една устремена нагоре мозайка от разноцветен дялан родопски камък, един зов към младите, призив за още и още знания…
Директорът правеше кафето на машинката, когато архитектът почука и без покана влезе в кабинета. Какво беше вдигнало кръвното на училищния директор, архитектът разбра веднага, като проследи погледа му. Върху цялото мозаечно пано, 3 на 3 метра, някакъв ненормалник, райтър, със спрей беше нацапотил свастики и яко беше използвал боята, плътно, до основата на мазилката…
Директорът разпореди мястото да се огради с плътен брезент, няколко дни двама майстори нещо работеха, а после десетина дни това място стана работно и за архитекта. Той не допускаше никой да припарва до него. На 24 май, когато над градчето гръмна химнът на славянските първоучители, брезентът падна сякаш от само себе си и пред смаяните ученици и техните родители грейна с невъзможна сила най-невероятният портрет на солунските братя. В цял ръст, с пергамент в ръката на единия, с паче перо в ръката на другия, Кирил и Методий приковаха погледите на присъстващите. Някъде отстрани гледаше и архитектът. Очите му бяха влажни.
За „Тухла четворка” –
Георги Сотиров
