Архив

Булевард „Княгиня Мария-Луиза” поставя началото на модерна София

Автор Красимир Ненчев

(Продължение от миналия брой)
Пространственото трасиране и оформяне на един от най-старите софийски булеварди – „Мария-Луиза”, се извършва поетапно, съобразно градоустройственото планиране и разрастване на столицата. В развитието на булеварда могат да се проследят три отсечки, които се изграждат в различно време след Освобождението – между пл. „Света Неделя” и бул. „Сливница”, от бул. „Слив­ница” до гарата и от нея до надлез „Надежда”
Свързването на София с жп линия през 1887 г. и изграждането на Централната софийска гара на днешното й място оказват определящо влияние върху бъдещото развитие на булеварда от Владайската река в северна посока. В първите години след Освобождението тази част от тогавашното Ломско шосе пресича старата Драз махала. Тя е сравнително по-слабо населена, като вляво по посока към днешната ул. „Цар Борис” се е намирал чифликът на един от най-богатите софийски първенци от това време – хаджи Мано Стоянов.
Идеята е тази част да се превърне от шосе в булевард и да придобие представителен характер, като централен подход към града за пристигащите с влак български и чуждестранни посетители на София. Като най-пряката градска артерия, водеща от жп гарата към центъра, в сравнение с отсечката между пл. „Света Неделя” и Лъвов мост, участъкът е планиран двойно по-широк, с едно централно и две локални платна. Те са разделени с широки тротоарни ивици, засадени с по два реда акации, а на предгаровия площад е оформена неголяма градинка с кокетен фонтан, внесен от Австро-Унгария. Доста дълъг период от време тази част на сегашния бул. „Мария-Луиза” се налага като място за празнични разходки на софиянци. Гражданите на столицата са привлечени от озеленените тротоари и най-вече от бюфета на Централната гара, където седейки на чаша пиво и любопитствайки, могат да посрещнат или изпратят някой от пътуващите влакове – все още любопитна гледка за времето си.
Именно този интерес към новата градска среда налага през 1891 г., само няколко години след откритието на Едисон,
идеята за въвеждане на електрическо осветление
и прокарването на трамваен транспорт в столицата да занимава софийските общинари. За произвеждане на електрическа енергия се проектира построяването на водна централа при с. Бояна, за което общината сключва договор с будапещенската фирма „Ганц и Сие”. Впоследствие се оказва, че измерванията на дебита на водата при с. Бояна са неточни, и строежът е спрян, а общината плаща неустойки в полза на унгарската фирма. След проучвания, възложени на инж. Г. Клингерберг от Берлин, общинският съвет излиза с ново решение, електрическото осветление и трамвайният транспорт да се дадат на концесия. С решение № 59 от 16.07.
1898 г. концесията е отдадена след търг на инж. Шарл Бертлюс. Впоследствие общината разрешава концесията да се прехвърли на две дружества – „Сосиете Франко Белек де Трамвай Електрик дьо София” и „Сосиете де Гранд Траво де Марсей”.
През 1898 г. до железопътната гара се изгражда парна централа за нуждите на трамвайното движение, а на 1.04.1899 г. започва работата по строежа на водната централа на река Искър при с. Панчарево. Освен това тръгва и подготвителната работа по електроснабдяването на града: построяване на трансформаторни постове, поставяне на кабели за високо и ниско напрежение, монтиране на осветителната система на града, подземни и надземни електролинии, улични стълбове.
След 18-месечна работа, на 1.11.1900 г., тържествено е пуснато електрическото осветление на София, а два месеца след това – в първия ден на ХХ век – 1 януари
1901 г. – първият електрически трамвай поема по софийските улици
Началната му спирка е жп гара София, а крайната – мостът на ул. „Граф Игнатиев”. Дотогава общественият превоз се извършвал от конски затворени коли, с които се е пътувало до по-отдалечените квартали на София – Княжево, Горна баня и Бояна. Този първи и единствен трамвай не е имал определени станции и спирки – там, където пътниците искали да слязат, просто давали знак на ватмана, същото е положението и при качването. В първите си дни трамваят се движи почти празен, постепенно започва да се пълни от граждани, и то повече от любопитство.
На 1 април същата година е открита и линията за Княжево. Постепенно трамвайната мрежа се разширява, въвеждат се и ремаркета към мотрисите. Първите трамвайни мотриси представлявали вагон, разделен на две половини, оформени в две класи - първа и втора. Първата класа разполага с пейки, тапицирани със зелено и червено кадифе. Таксата в тази класа е струвала цели 15 стотинки, а във втората класа, където пейките са дъсчени и нетапицирани - 10 стотинки. В началото в първа класа пътници почти няма, поради което много скоро бива премахната.
Това налага спешното закупуване на 25 мотриси и 10 ремаркета към тях, произведени в Белгия и гарирани в единственото депо „Мария-Луиза”. През 1908 г. се внасят 12 мотриси „Сименс” и 6 „Цепелин”, а две години по-късно трамвайният парк е обогатен с нови 12 мотриси „Шарлероа” и 15 ремаркета.
Първоначално са прекарани едва 23 км единични линии с шест маршрута: 1 – жп гарата по ул. „Граф Игнатиев”, 2 – Лъвов мост до „Патриарх Евтимий”, 3 – ул. „Брегалница”- Ветеринарната лечебница, 4 – площад „Бански” - Орлов мост, 5 – площад „Македония” - Орлов мост, 6 – бул. „Дондуков” - Княжево.
Това дава основанието още през 1901 г. дружеството „Гранд Траво дьо Марсей”, за да не зависи от капризите на река Искър и да посрещне увеличението на консумацията, да инсталира две парни машини от по 600 конски сили на бул. „Мария-Луиза”, а малко по-късно, през 1905 г., е инсталирана трета парна машина в централата на същия булевард. Три години след това концесионер на електрическото осветление в София става Електрическото дружество за София и България.
На 1 септември 1916 г. Столичната община взема експлоатацията на трамваите и осветлението в свои ръце, като откупува концесията сто процента от белгийските собственици.
През 1936 г. започва производството на български мотриси, до 1950 г., когато на мястото на Дирекцията на трамваите и осветлението се създава Стопанско предприятие „Софийски градски транспорт”. Паралелно с възстановяването на София след бомбардировките започва строителството и разширението на трамвайните релсови пътища и оборудването на трамвайния парк.
Днес на бул. „Мария-Луиза”, повече от век по-късно, се намират трамвайното депо „Клокотница” и управлението на „СКГТ – холдинг” ЕАД. То ръководи не само трамвайния транспорт, но и значително разрасналия се автобусен и тролейбусен транспорт, обслужващи близо двумилионната ни столица. А София има вече 16 трамвайни линии с обща дължина на коловозите 221 км.
Днес – век след спирането на парните машини, е добре съвременниците да знаят - бул. „Мария-Луиза“ поставя началото на модерна европейска София.