Ошубена Нова година

Прочетена: 274

Не е лесно да работиш зимата на открита строителна площадка. От студ циментът се пука, та човек ли… Но затова са работните ни шуби. Навън е минус 10 градуса, но за всеки градус аз съм облякъл съответно по един кат дрехи. Общо 10 ката! Непробиваем съм! С тежка картечница да ме стрелят, само ще усетя леко, приятно гъделичкане от куршумите. Единствено малко ми е затруднено ходенето – пристъпвам като американски космонавт на Луната. Тежат ми 10-те ката дрехи. То са ризи, пуловери, фланели, шуба. Едно 20-ина кила „доспехи” нося на гърба си. Не е леко да се носи тежко! А не е леко и за околните…
…Днес на път за работа влязох по диагонал през вратата на купето, питайки пътуващите: „Едно свободно място?” Те ме погледнаха слисано, защото извънгабаритните ми размери очевидно изискваха не едно, а две места. Жална им майка на съседите ми по място! Ама какво да правят нещастните хорица, показаха ми кротко примирени със съдбата си единственото свободно място в купето. Отидох и седнах. Шубата ми скърцаше тежко като амортисьорите на руски самосвал, който е пълен догоре с мокър чакъл. Скръъъц-скръъъц! Някак се паркирах на мястото си, изтласквайки околните съгласно закона на Архимед, според който „на всяко тяло, потопено в течност (напълно или частично), действа вертикална сила с посока отдолу нагоре и големина, равна на големината на теглото на обема на изместената от него течност. Тази сила се нарича сила на Архимед, или Архимедова сила”…
В моя случай „течността” бяха съседите ми по място, а силата ми не знам как се наричаше, но беше смазваща. Нещастната женица до мен се залепи на прозореца, притисната от менгемето на моята работна шуба. А аз й се усмихвах плахо, чак мило извинително за създаденото неудобство. Тихичко й обясних: „Ние, строителите, зимата се обличаме сериозно!” Обаче по едно време ми стана топло – парното в купето работеше на макс. И започнах да се разсъбличам. Шуба, шапка, ръкавици, горен пуловер… Половин час се събличах, произвеждайки богата гама от сложни абстрактни звуци, сякаш излезли от психоделичен албум на „Пинк Флойд”. Къде каквото имаше заспал човек в вагона, се пробуди да види какво става. А аз им се усмихвах плахо, чак мило извинително за неудобството. Тихичко им обясних: „Ние, строителите, зимата се обличаме сериозно!” Докато се събличах – половината път кажи-речи мина, настана време да се обличам, че гарата ми наближаваше. Хорицата бяха току леко-меко пак позадремали, когато аз отново започнах да шумоля с шубата. Скръъъц-скръъъц! Чак на мен ми стана жал за тези клети същества! Ама какво да се прави – усмихвах им се плахо, чак мило извинително. И пак им обясних, ако случайно не са разбрали: „Ние, строителите, зимата…” А на излизане им пожелах весела Нова година. Така де, Нова година – нов късмет, и дано да нямат вече този късмет да пътуват със строител, работещ на открита площадка през зимата.
Излязох и не чух никой да ми отговаря на пожеланието. Шубата беше много шумна. Но може и да са ми отговорили… по някакъв мил новогодишен начин.

От тухларната –
Петър Донкин

Сподели в социалните мрежи

Автор на 30.12.2011. Категория Архив. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Leave a Reply

avatar
  Subscribe  
Notify of

%d блогъра харесват това: