Хотел „Империал“ - оцелялото бижу на улица „Съборна“

Автор Красимир Ненчев

Катедралната църква „Света Неделя” се е наричала навремето „Съборна”. Оттам днешната улица получава името си в първите години след Освобождението. Площадът около църквата също е носел името „Съборний”.
През годините улицата многократно сменя имената си: „Съборна” (1883-1892) и (1895-1897), „Захарий Стоянов” (1892-1895), „Княгиня Клементина” (1897-1946), „Александър Стамболийски” (1946-1992). След 1992 г. с решение на Столичната община е възстановено най-старото име на улицата. В първите десетилетия след Освобождението ул. „Съборна” има предимно жилищно-търговски характер. Преобладават едноетажните и двуетажните къщи с дворове.
От началото на ХХ век улицата започва да се застроява с типичните за тези години стилни барокови и ренесансови сгради с магазини в партерните етажи. В тях се помещават някои от известните за времето си търговски заведения, които заедно с тези от съседните улици „Леге” и „Търговска” оформят облика на централната градска част.
На улица „Съборна” в тези години се намират модните шивашки салони на Клайн и Ангел Буюклийски, известният магазин за дамско вносно бельо на Полицер, както и луксозните магазини за дамски шапки на Елена Тодорова, Анна Щарк и Естер Коен. По протежението й се редуват още бижутерийни магазини, дамски и мъжки фризьорски салони, тапицерски и декораторски ателиета. Но това не е всичко, заради което малката уличка получава прозвището Бижуто на София. По нея софиянци са минавали на път за Градската градина, а на пресечките й с улица „Леге” са се намирали двата най-представителни хотела в София. „Континентал” е бил безспорно най-луксозният и стилен хотел в столицата. Гостите, поканени на сватбата на цар
Борис III и царица Йоанна през 1930 г., отсядат именно в него. Престижен и скъп за времето си, „Континентал” е бил и място за престой на депутати от провинцията, на високопоставени лица и богати чужденци.
Днес, за съжаление, софиянци не могат да видят тази известна някога сграда, тъй като тя е разрушена от бомбардировките през 1944 година. Тогава съюзническите войски провеждат сериозна въздушна офанзива. За по-малко от денонощие голяма част от София е разрушена, като, естествено, големи щети претърпява тогавашното ларго. Но пък едни от най-високите сгради оцеляват. Това са жилищната кооперация „Света София” на архитект Лазар Парашкеванов, намираща се на ъгъла на улиците „Раковски” и „Московска”, зданието на бул. „Цар Освободител” – днешната централа на ДЗИ, и помпозният по онова време хотел „Империал” - на ъгъла на улиците „Съборна” и „Леге”.
Но за оцеляването има обяснение и то не е, че сградите са просто подминати от бомбите, а че и трите са строени със скелетни стоманобетонни конструкции - революционен за времето си начин. Първата такава сграда е „Империал” – символът на София от двадесетте години на ХХ век. Собственик на този шедьовър е индустриалецът Тодор Балабанов, а сградата е издигната по проект на архитекта Киро Маричков през 1917-
1920 г. Интересен е изборът на архитект от богатия собственик. По това време стилът барок е вече демоде, а арх. Маричков популяризира идващия сецесион. Тогава той е заместник-кмет на София, а малко преди да му бъде възложен проектът, е отговарял за облика на града и градоустройствения план. По време на строителството сградата вече е била заобиколена от сецесионови постройки, над които е доминирала както с изявения си обем (била е сред най-високите в София), така и с пищните си барокови фасади. Един от върховите обекти на именития българин, сградата има много внушителен обем, акцентиращ на ъгъла по убедителен начин чрез изявено хоризонтално и вертикално членене, завършващо с купол. А голямото разнообразие на барокови форми и сецесионова украса е обединено от мощен главен корниз, който до известна степен успокоява емоционалното въздействие на барока.
Само за проектиране на вратата талантът Маричков отделя повече от година. Но пък през тази врата дълго време минава хайлайфът на столицата, а и днес виждаме инициалите на индустриалеца Тодор Балабанов – Т. Б.
По онова време хотел „Империал” е разполагал с 50 елегантно обзаведени стаи, а на всеки един от петте си етажа е имал и луксозни и обширни апартаменти със спалня, салон, собствена баня и тоалетна, че дори и телефон. Всяка стая имала централно отопление, бели порцеланови мивки с течаща топла и студена вода. Спането също било лукс – излизало около 180 лева.
На партера пък се е намирал голям салон с удобни кожени кресла за читалня и пушене. Безспорно хотелът се гордеел най-много със своя ресторант с невероятно вкусните блюда, поднасяни в масивно сребро и баварски порцелан.
След 1944 г. „Империал” е национализиран. Но перипетиите на тази красива сграда не спират дотук. След разрушенията от бомбардировките със специално решение на Министерски съвет се приема нов градоустройствен план на софийското ларго, и по-специално - район Средец. Идва ерата на „социалистическия реализъм” в архитектурния облик на София. В годините 1950-1952 се построяват каменните образци на този стил – ЦУМ, Министерството на промишлеността (сега Министерски съвет), Партийният дом и бившият хотел „Балкан” (сега „Шератон”). Тогава започват дебати относно съдбата на „Империал”, който не пасва на пасажа със своята барокова фасада. А малко по-късно през 1953 г. по случай Октомврийската революция до него се открива неугледната сграда на „Детмаг”. Но въпреки всичко сградата е запазена. Днес бившият хотел „Империал” е превърнат в офис сграда, а собственици са наследниците на Тодор Балабанов. Ремонтът, който е направен с техни средства, е съсредоточен основно върху външната част. Заменени се ламарините от покрива с мед, който с времето патинира и придобива колоритен вид. А на тротоара са монтирани лампи, напомнящи някогашните фенери, светили по улиците на стара София.
Свети, макар и с друга светлина, и името на архитект Киро Маричков, дал живот на безсмъртни творби. Той умира през 1922 г., едва 46-годишен. До леглото му стоят неизменните стари приятели – карикатуристът Александър Божинов, Елин Пелин, проф. Александър Балабанов. Знаменитата четворка, която често е размишлявала над проблемите на българската култура на запазената си маса в ресторант „Средна гора”, е останала с един по-малко.