Черната плочка

Ремонтът на банката беше приключил и сега минаваше комисията на възложителя, която трябваше да си каже тежката дума... Шефовете на банката внимателно оглеждаха помещенията, без да казват нищо. Бяха млади и костюмирани, носещи очилца с тънки рамки, зад които синьо-студените им погледи не издаваха никакви емоции. Сякаш наум калкулираха счетоводния баланс на извършения ремонт, за да разберат дали отпуснатите пари са отишли до стотинка по предназначение. Това караше бай Симо бригадира да върви след тях със свито сърце, защото този оглед беше третият поред за седмицата. Банкерите все се хващаха за нещо дребно - защо било така, а не иначе. Точно като макаренковските инспектори от едно време, които идваха да наблюдават откритите уроци на бай Симо, когато той преподаваше по трудово обучение в училище. Сякаш идваха, за да видят не какво знаят, а какво не знаят децата. По същия начин постъпваха и тези млади технократи - на всеки оглед виждаха не какво са направили неговите момчета, а какво не са направили. Затова, когато банкерите настъпиха една хлабава плочка от гранитогреса в клиентския салон и повдигнаха въпросително вежди към бай Симо, той вече не издържа. Настилката в салона беше от шахматно наредени черни и бели плочки. Хлабавата плочка беше черна, сякаш символизираше поредната черна точка за работата на бригадата. Банкерите гледаха втренчено в нея и продължаваха да я натискат с крака, за да демонстрират великото си откритие - колко е хлабава и как издайнически поскърцва. Но точно тук в бай Симо проговори бившият учител. И той разказа на многоуважаемата и многокритична комисия историята за черната точка. Това беше историята на един учител, който веднъж влязъл в клас и показал на своите ученици голям бял лист с нарисувана по средата малка черна точка. Учителят попитал децата какво виждат, а те всички в един глас му отговорили, че виждат черна точка. Но учителят имал още един въп-рос: „А белия лист хартия не го ли виждате?!” Този въпрос отекна с ехо в празния салон и всички го чуха. Банкерите разбраха, че той се отнася точно за тях, които виждаха само черната плочка, но не и бялата до нея, не и целия салон. Които виждаха малката допусната грешка, но не и голямата игра на търпение и нерви на майстора, докато е мерил до милиметър с нивелира всяка плочка в салона. Смутени от силата на този въпрос, банкерите отминаха хлабавата черна плочка, сякаш не те нея, а тя тях компрометираше. Насочиха се към останалата част на салона, където за първи път видяха колко красота и хармония може да има в едни точно наредени, макар и най-обикновени гранитогресни плочки. Видели вече целия салон, членовете на комисията нямаха какво да кажат с думи. Казваха го само с очи - със същите онези свои синьо-студени очи, които сега, дали от лупите на очилата, или от друго, но изглеждаха разширени, сякаш се опитваха да поберат нещо много голямо. Може би отговора на въпроса, който учителят им беше задал.
За „Тухла четворка“ -
Петър Донкин