Калабрия

В тези дни да посетиш Вечния град, Милано или Флоренция, да се потопиш в емоцията и песните на гондолиерите във Венеция, си е преживяване, откъдето и до го погледнеш. Места на самобитна култура, изкуство и история, откъдето ще се заредиш с енергия едва ли не за години напред. Но Италия не е само това

Автор и снимки Мария Славкова

Италия продължава на юг и ако бързата „Алфа ромео” има изправен климатик, което по тези географски ширини си е задължително, много скоро ще се озовеш в Неапол. Но този град е само една транзитна спирка за нашата банда. „Виж Неапол и умри”, казал Гьоте, след като посетил града, отразяващ се във водите на Неаполитанския залив в подножието на Везувий. Неапол бил толкова живописен и неотразим, че според немския класик онзи, който веднъж види тази гледка, вече може да си отиде спокоен, че е познал най-прекрасното място.
В близост до Общинския площад с многото интересни и забележителни постройки (старата крепост с кулите, триумфалната арка, фонтаните) ние усещаме и неподправения призив на стомасите.
Разбира се, неаполитанска пица с пресни сардини, моцарела и каперси в пицария недалеч до площад „Плаца Плебисцито” и по чаша почти бяло леко вино.
Продължаваме. Безпроблемното движение ни осигурява перфектен асфалт и шосета без конфликтни точки в малките градчета, през които минаваме...
Градчетата са непознати за нас, не запомняме имената им, но усещането за свежест и зеленина е много, много силно. Спираме на отбивка за по цигара, до нас е около декар лимонова градина. Леко се изненадваме, защото в този силно безводен край на Италия лимоновите дръвчета... се напояват. По короните им е прекаран гумен маркуч и по познатия начин на капковото напояване за всяко дърво има няколко дупчици, и водата капе ли, капе. И дърветата раждат, та се късат.
Е, пресегнахме се за по един лимон за джина привечер. Не ни видяха, ама май и никой не охраняваше насажденията...
Италианска работа, суша, суша, ама зеленината присъства навсякъде. Дори и там, където няма палати или внушителни сгради, а само малки общности, които обитават антични селища. Където като приказка, споделяна от уста на уста, разбираш историята на градчето.
Е, ако с теб е и професор Франческо Марчиано, историк и археолог по специалност, с много широки познания по Южна Италия, много бързо и завинаги ще разбереш част от историята на Спецано Албанезе, където прекарахме нашата ваканция.
Спецано Албанезе е приятен град с около 7500 жители, разположен в североизточната част на Калабрия на хълм на около 320 м над морското равнище между равнината Сибари и долината на Езаро. Калабрия е острието на ботуша, т.е. южният край на италианския полуостров. Граничи на запад с Тиренско море, на североизток - с Тарантския залив, на изток - с Йонийско море, а на югозапад Месинският пролив я отделя от Сицилия.
Прекрасната панорама е почти сюрреалистична. От една страна, на 20 км са заснежените върхове на планината Полино, където нашият приятел проф. Марчиано бързо ни осигури невероятна емоция. Закара ни до една снежна (през август...) писта на Полино, намери ни ски екипи и по едни карвинг „росиньоли” и заедно направихме емоционално състезание. Е, не казваме кой победи, само ще споменем, че възрастовата граница беше в наша полза. Все пак българчета – това Боровец ни е като „добър ден”...
Този национален парк е от защитените зони заради биоразнообразието си. Вечно заснежените върхове целогодишно се използват от скиорите, а по два от северните му скатове тренират и италианските национали. Бързо се спуснахме от снежния рай и попаднахме на плажовете на Йонийско море. Какво повече да иска човек от Господ? Призрачни върхове, мек климат, морски бриз, който оставя летните жеги далече, далече, като спомен за пустинни изживявания.
Малко история.
Името на Спецано Албанезе идва някъде от далечните 1467/1543 г., когато Албания е била опустошена от турците. Тогава започва и преселението на гордите планинци на Джорджо Кастриота Скендербег. Безопасно място за корабите си албанският пълководец намира в гостоприемната Южна Италия. Неговите работливи хора развиват областта, възстановяват и създават села, които и до ден днешен са запазили уникални традиции и обичаи от онова време. Езикът, наречен Arbereshe или Arberisht, на който говорят голяма част от хората в Спецано, е официално разпознат от италианците като етнически малцинствен (вариант на албанския език) и е повлиял до известна степен италианския диалект на региона. И никак не е за чудене,че неаполитанският крал Фердинанд дава титлата херцог на Сан Пиетро на албанския национален герой. Впрочем, независимо от жегата, в една от местните забележителности - прочута изба за дегустация, ние опитахме и от местния коняк, който носи името на Скендербег. Амброзия...

Една от традициите, за която ни разказа проф. Марчиано и която е на път да изчезне, е честването на Деня на св. Джузепе. Легендите са съхранили до нас преданията за пречистващата сила на огньовете (falo’). На пръв поглед това е игра, в която жителите вървят вкупом от улица на улица, пеят старинни песни и прескачат огньовете. При нас на Заговезни има подобен ритуал... Жените готвят традиционното за региона ястие - спагети с нахут, и после сервират празнична маса със задължителната бяла покривка. Богатствата на средиземноморската кухня наистина не са за пренебрегване.
Има обаче нещо езическо, че в последния ден на карнавала се провежда турнир, наречен Shtjerri. Интересното в него е, че участниците се състезават с коне, държейки шпага в ръка. С нея те трябва да стигнат до окачено във въздуха агне, на което виси малък пръстен, който участниците трябва да пронижат. Който пръв успее да промуши пръстена с шпагата, печели агнето. Ние не участвахме в тази надпревара, защото малко сме скарани с язденето, а пък от шпаги разбираме дотолкова, доколкото поназнайваме нещо за Д`Артанян и неговите мускетари. Това в кръга на шегата.
Останалото е свързано с отпускарските ни дни в тази прекрасна провинция, където земята е плодородна и обработваема, хората – гостоприемни и трудолюбиви.
Нашият професор ни разведе из маслинови и лимонови плантации,показа ни кактусови насаждения, но не беше сигурен дали от тях се прави текилата. Ние не проявихме интерес към мексиканското питие. Сякаш в Мексико щяхме да търсим рrosecco – просекото, звънтящо-пенливата италианска напитка, олицетворение на леката и въздушна безгрижност на винения свят. Тук именно я и опитахме. Не знам дали на гладиаторите от древността са им давали от това вино, преди да излязат на арената. Но ние почувствахме наистина, че във вените ни се вля цялото южно италианско слънце. И понеже навлязохме в любимата кулинарно-винена тема, искаме да ви разкажем и за карчиофите - зеленчук, който местните използват и като маринован, и като добавка към пици, спагети и други ястия. Вкусовите му качества са уникални...
А през цялото време с нас беше и това очарователно италианско море. Очарователно като онези достолепни мъже в сянката на вековните дървета по площадите на градчетата, през които минавахме. Достолепни в своята сдържаност, със задължителните бели ризи и черни вратовръзки...
Досещате ли се?
Като от филмите от времето на Ал Капоне. Лазурносиньо, красиво, тихо и приветливо море. Чисти плажове и планини със снежни върхове, спокойствие и сърдечност в хората...
Това е красивото кътче на Италия, наречено
Калабрия.