Щъркелово гнездо

Има дни, в които работата просто не върви - ти нея мъчиш и тя теб мъчи. Точно такъв беше денят за Геле. Цяла сутрин редеше една стена, но тя все не излизаше както трябва. Тук някоя тухла изпъкваше, там друга хлътваше. Налагаше се пак да гледа, пак да мери и да подравнява по отвеса. Куца работа! Друг път зидаше леко, плавно, с точни, отмерени движения - непринудено, работата сама вървеше сякаш. Докато този ден всичко беше насила - все едно имаше някакво невидимо гравитационно съпротивление, което спъваше усилията му. Затова имаше нужда точно днес да чуе думите на баща си, които той толкова често му казваше, когато го учеше на зидария: „Търпение му е майката!”
Но баща му вече го нямаше до него. Нямаше го завинаги. От два месеца, след като баща му почина, Геле работеше сам по строежите. И макар вече да беше изучил зидарията, нещо му липсваше. Може би му липсваше точно това - търпението на бащата. Той никога не бързаше, докато работеше, опипваше тухлите, сякаш ги опознаваше, за да разбере коя е точната тухла за точното място. А след това с едно прецизно движение я поставяше. Бързаше бавно, никога не изпускаше юздите на търпението си, дори някоя тухла да не пасваше. Леко я почукваше отляво, отдясно, като че я подканваше кавалерски да си заеме мястото върху леглото от вар...
Улисан в спомена за баща си, Геле се сепна, когато чу биещите камбани на църквата, която се намираше близо до строежа. Погледна към нея и тогава видя щъркелите на нейното централно кубе. Бяха един голям и един по-малък. Големият донасяше клонки с човката си, а малкият ги подреждаше в гнездото, което си правеха. Малкият вграждаше всяка нова клонка в сложния плет на гнездото, докато големият, почивайки си от полета, го наблюдаваше и от време на време му помагаше. Наместваше клонките, побутваше ги леко там, където бяха поставени. И това правеше толкова деликатно и внимателно, сякаш се опитваше да не притесни малкия. С благородната си грация на щъркел той коригираше неточните действия на малкия, показвайки му къде е сгрешил.
Геле не знаеше какви са тези щъркели, но му се искаше те да са баща и син. Защото работеха точно като баща и син - с цялото търпение, което можеше да има един баща към неопитността и грешките на своя син. Такова нещо Геле отдавна не беше виждал, от цели два, мъчително дълги месеца, откакто вече сам работеше по строежите. Затова му беше приятно да гледа тези щъркели. Особено големия - бащата. Нямаше начин той да не беше баща, защото всичко в неговото поведение и отношение към малкия щъркел казваше без думи това, което всеки баща би казал на сина си: „Търпение му е майката!” И го казваше по толкова, макар и щъркелски, убедителен начин, че Геле се върна при стената си и я иззида така, както го бяха научили - бащински търпеливо.

За „Тухла четворка“ -
Петър Донкин