С Камарата трябва да упражним контрол по реставрацията на културни паметници

Доц. д-р арх. Йорданка Кандулкова е родена в Пловдив, завършва УАСГ със специалност „Архитектура” и научна специалност „Опазване, реставрация и адаптация на паметниците на архитектурата”.
От 2005 до 2008 г. е заместник-председател на Българския национален комитет (БНК) на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС). Главен проектант е на фасадната реставрация на Историческия музей. В колектив актуализира плана за регулация и застрояване на
с. Арбанаси. Работи и по консервацията и реставрацията на митрополитския храм
„Св. Богородица” в Благоевград – паметник на културата от национално значение. Главен проектант е на реконструкцията на сграда на Агенция по вписванията към Министерството на правосъдието. Към момента е директор на Националния институт за недвижимо културно наследство към Министерството на културата.

Доц. Кандулкова, как Националният институт за недвижимо културно наследство си сътрудничи с Камарата на строителите в България?
Имах среща с Иван Бойков - изпълнителния директор на Камарата на строителите в България (КСБ), който по инициатива на КСБ отправи предложение към Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) да съдейства за подготовка на кадри, които могат да станат членове на съответните строителни фирми. Това ще им позволи да изпълнят изискванията на закона за КСБ за работа по обекти на недвижимото културно наследство. Чл. 15, ал. 4 в Закона за КСБ казва, че за изпълнение на обекти недвижимо културно наследство в регистъра се вписват строители, които имат опит в областта на реставрацията и консервацията на обекти и културни ценности и в състава на персонала им участва квалифициран специалист архитект. Трябва да отбележа, че това беше предварителен разговор, в който г-н Бойков искаше да чуе дали Институтът ще се заеме с подобна задача, а аз мисля, че това е в нашите възможности, защото имаме опит. Говорихме за рамково споразумение с КСБ, част от което да бъде и курсът.
Учебният център на НИНКН подготвя кадри от 10 години насам и до момента курсът е завършен от 3-4 випуска заради период на прекъсване. Обучението е четирисеместриално, т.е. в рамките на две години. То се извършва от наши преподаватели и преподавателски екип от Еcole de Cheie - специализиран център за следдипломна квалификация за опазване наследството на Франция. Това е училище със 100-годишна история, голям опит и затова фак-тът, че си сътрудничим с него, е чудесен. Ако има нещо хубаво, което се е случило на НИНКН, нещо прогресивно, иновативно, различно, това е този учебен център и сътрудничеството с Франция. В този двустранен контакт вече е добавен и трети партньор – Университетът по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ). Дори пребиваването на преподавателите от Франция е чрез УАСГ по европейска програма „Еразмус” за междууниверситетски обмен. Сега работим в посока курсът да бъде сертифициран и евентуално да бъде завършван с дипломи, а не само с получаването на сертификат. И настоящият сертификат напълно устройва нуждите на КСБ, но ние обсъждахме разработването на програма за по-кратък двусеместриален (едногодишен) и по-интензивен курс. Предстои да изготвим учебната програма, която да формира кадри за нуждите на Камарата, и да я представим пред организацията на строителния бранш.

Какъв е редът за кандидатстване за желаещите да завършат специализирания курс?
До момента нещата се случваха така: обявява се кампания за набиране на участници, кандидатите подават документи в НИНКН - портфолио, автобиография, ясна мотивация.

Парадоксално е институцията, отговорна за доброто състояние и поддръжката на паметниците на културата, да се помещава в сграда - паметник на културата, в окаяно състояние. Защо се получава така?
Институтът е създаден през 1957 г., мисля, че това не е първата му сграда, но вероятно е втората, в която се помещава почти веднага след създаването си. В някаква степен сградата на бул. „Княз Дондуков” №16 е емблемата, образът на НИНКН. Но имаме още две. Едната е творческата база в центъра на Созопол, другата е срещу КАТ в жк „Дървеница”, строена е през 80-те години за нуждите на Института. До нея се намират и т.нар. бараки на „Дървеница“. В тях се помещаваха художниците реставратори, сега там се намира целият отдел от геодезисти, които извършват специализирано фотограметрично заснемане на недвижимите културни ценности, в бараките се съхранява и фотограметричният архив на НИНКН, фотограметрична техника, както и библиотеката на Института – стари, много ценни книги, свързани с методологията по опазване на културното наследство. И част от помещенията в тези дървени бараки са увредени от течове.
Имам амбицията книгите да бъдат преместени в централната административна сграда, но за целта отново трябва да санираме едно помещение и като че ли няма друг изход, освен да търся осъществяването на възможностите чрез дарители. Сега се ремонтира сградата в жк „Дървеница”, надявам се в нея да се намери място за фотограметричния отдел на Института и за фондохранилища на книжния архив. Планираме и да дигитализираме архива и да изградим информационна система, която да позволи на хората да ни намират в интернет пространството, защото засега дори нямаме сайт. В момента правим уебстраницата, но отново с дарение. „Главболгарстрой” предложи помощ, защото видя в каква ситуация сме. Да се надяваме, че около Нова година ще поздравим колегите си с електронна картичка.
Имаме общо три недвижими имота - и трите в окаяно състояние. В административната сграда са санирани две стаи, фоайето на втория етаж и учебният център с помощта на дарения. Всичко останало е в трагично състояние – миризма на мухъл, сиво-сини отлагания по стените от праха на големия град, стара дървена неуплътнена дограма, водеща до огромни топлинни загуби. И всичко това, при положение че сградата е недвижима културна ценност, строена в края на XIX в. Логично е над 100-годишно здание да бъде в недобро състояние, но трябва да се поддържа. Признавам, че дойдох тук като експерт в областта на опазване на паметниците, а не като експерт в управленските функции – това е посока на реализация, в която тепърва навлизам.
Със съдействието на приятели на Института изготвихме проект, с който да кандидатстваме във Фонда за енергийна ефективност, защото сградата е енергийно неефективна. В моя кабинет има климатичен шкаф, което значи и външен климатик – нещо недопустимо за сграда - паметник на културата. В много от помещенията има най-нискоефективните електрически радиатори, а някъде дори и калорифери, които са енергийна хала. В условията на безпаричие ние продължаваме да се топлим по най-неикономичния начин. Затова решихме да кандидастваме пред Фонда за кредит, който да изплатим в годините със спестявания от подобрената енергоефективност. Надявам се в близките дни да имам среща с министър Вежди Рашидов, за да обсъдим проекта.

Изчисляван ли е размерът на необходимите средства за ремонт?
Имаме предварителна оценка във връзка с проекта, с който кандидатстваме пред Фонда за енергийна ефективност. Цената е ориентировъчна - около 150 хиляди лв., но включва външно саниране на сградата, подобряване на нейната топлотехническа ефективност, подмяна на дограми, топлинно изолиране по покривната конструкция, нова централна система за решаване отоплението на сградата с централен въздухообмен със специални устройства, чрез които се създава най-добрата засега система за ефективно отопление. Сградата е с пластики, които също трябва да се възстановят, с цветно оформление. Ще е необходимо и вътрешно саниране, което ще се случи с отделни средства и чрез други фондове, но има някакви възможности, които до момента не са използвани и нямам представа защо. Например сградата не е достъпна за инвалиди, а е държавна институция.
Проблемът е, че Институтът разполага с бюджет, който се опитва едва да покрие фонд „Работна заплата”, при положение че заплатите в НИНКН са обидно ниски – от порядъка на 360-380 лв., и то за специалисти с висше образование.
От около месец имаме втора глътка въздух – Институтът работеше с ценоразпис за извършваните от него дейности, приет през 2000 г. Една услуга беше от порядъка на 10 лв.
– сума, с която не можем да си осигурим дори хартия за ксерокс. Получихме позволение от МК сами да актуализираме ценоразписа и от месец работим по нови цени.

А няма ли възможност седалището на Института да се приведе в приемлив вид чрез финансиране по европейска програма?
Може и да има, но първо трябва да бъде изготвен проект. Докато нямаме средствата, трябва някой да ни подари проекта. Две мои бивши студентки безвъзмездно направиха нужните планове на сградата - за да съставим проект, информацията трябва да бъде цифровизирана. Необходима е обаче пълна проектоготовност, а все още не сме взели виза от главния архитект Петър Диков.

Как законът регламентира съжителството на паметници на културата с модерни сгради, като в случая със сградата на Централната поща в Стара Загора или хотела в София, в който е амфитеатърът на Сердика? При изграждане на обект строителите попадат на историческа забележителност – какво следва?
Следва тежка процедура, и за съжаление няма радост в очите на собственика. В зони с богато археологическо наследство изискваме предварителни археологически проучвания и строителят може да има информация, да знае какво го очаква. Но често пъти нещата се случват неочаквано, както при хотела на ул. „Будапеща” в столицата – ние не очаквахме, че в рамките на този парцел ще излезе театърът или амфитеатърът на Сердика. И когато се случи така, стартира процедура с комисии, назначени от министъра на културата, които трябва да се произнесат що за ценност е намереното и каква трябва да бъде неговата съдба. После се налага промяна в инвестиционните планове. Има възможност инвеститорът да бъда компенсиран с друг парцел, ако откритото е от изключително значение, и да се забрани строителството около него. Законът за културното наследство предвижда, ако е възможно, да се строи на мястото, сключване на споразумение между министъра на културата и собственика за общо ползване на ценността, тъй като археологическите обекти са публично-държавна собственост, а се оказват в частен имот. Ако не се стигне до такова споразумение, се предприема отчуждаване по закона за държавната собственост и се възмездява собственикът. Обикновено обаче се намира решение.
Добре би било, ако нормативната уредба стимулира и този, който попадне на културно богатство с финансови механизми. Сега той не получава компенсация, че променя инвестиционния си план заради културния паметник, дори е задължен да финансира цялото археологическо проучване, защото е във връзка с негова инвестиционна инициатива. Цената на археологическото проучване е сериозна сума, но когато се прави инвестиция за милиони и за да се случат нещата, трябва да се добавят още 50-60 хиляди лв., в един момент собственикът е принуден да плати. Ако държавата не се ангажира финансово с проучването, то поне трябва да осигури данъчни облекчения за инвеститора.
Опазването на културното наследство не е частен интерес. Наша цел за следващия програмен период е да намерим механизми то да става и чрез европейските програми. Засега затруднението идва от там, че обектите се намират в частни имоти, макар че дори и тогава самата културна ценност остава обществено-държавна собственост.

Знаем с какви проблеми се срещат движимите културни ценности – иманяри, препродаване в чужбина и т.н., но въпросът за проблемите на недвижимото културно наследство като че ли не е толкова широко обсъждан.
България е богата с културно наследство, а културното ни наследство - с проблеми! Първият основен проблем е тежкото физическо състояние на обектите на националното културно наследство. В годините на социалистическия обществен ред хората бяха свикнали на значителна държавна грижа за културните ценности, на сериозни държавни инвестиции за тяхното опазване, въпреки че немалка част от тези обекти бяха отчуждени и използвани за публични дейности. През двете десетилетия на нашата нова демокрация голяма част от собствеността върху тези обекти се възстанови, но за съжаление не се възстанови грижовността на собствениците, които все още продължават да очакват финансиране от държавата, а сега ЗКН вменява тези задължения изцяло на собственика.
И тук стигаме до следващия проблем на недвижимото културно наследство: липсата на механизми за събуждане на инвестиционен интерес към вложения в неговото опазване – както от страна на собствениците, така и от страна на бизнеса. Според ЗКН собствениците имат право „да кандидатстват за подпомагане по програми, финансово осигурени от държавния, общинския бюджет или от други източници, за извършване на аварийни, укрепителни, консервационни и реставрационни работи, необходими за опазване на културната ценност”, само че в момента такива програми за частния стопанин няма. При това положение според мен е особено важно да стимулираме бизнеса за участие в процеса на опазване, защото парите ще дойдат оттам, където ги има.
Липсата на достатъчно финансиране за администриране на дейността също има негативни последици върху самото опазване. Тук – в НИНКН, хората са крайно недостатъчни и с обидно ниско заплащане, а решават проблеми за финансиране с десетки милиони от европейските фондове.
Законът предвижда в срок от три години да се актуализира регистърът на декларираните ценности, а средства за това няма. Мъчим се да работим с общините, но и те не са по-добре.

Изключително проблемно е качеството на реставрация на културните паметници. Как би могъл да се контролира този процес?
Един от важните проблеми на опазването на културното наследство е заниженият контрол на изпълнението на консервационно-реставрационните работи. Често се случва хубав проект да бъде напълно опорочен при изпълнението. Една от формулите за преодоляване на този проблем е постоянният авторски надзор и методическо ръководство, които обаче не са императивно предвидени в правната уредба. Мисля, че за решаването на този проблем трябва да потърсим с КСБ общи средства, механизми и идеи.

Какви са европейските практики за опазване на недвижимото културно наследство?
Имам поглед върху френската практика. Тя се основава на финансовото съучастие между собствениците, местната власт и държавата. Процентът на съучастие зависи от ценността на паметника – колкото по-висока е културно-историческата му значимост, толкова по-голям е делът на държавата. При това съфинансиране държавата осъществява целия контрол по менажирането и използването на средствата и така гарантира обществената полза чрез качествен процес на опазване.

Какъв е вашият коментар по случая с Несебър?
В Несебър се случва това, което от години хората са спрели да мислят, че може да се случи. И аз няма да го нарека събаряне на незаконното строителство, а ще го нарека категорични действия за защита правата на добросъвестния и изряден пред закона гражданин. Неприлагането на санкциите за нарушителите е позволителен билет за следващо нарушение. Разбирането, че можеш да правиш нарушения, по социални или други „човешки” причини, няма нищо общо с европейския правов ред. И това важи както за хората с незаконните надстройки и пристройки, така и за институциите, оформили „законно” строителни книжа в нарушение на този ред.
Освен това не бива да забравяме, че тук не става дума за незаконна постройка на гола поляна. Тук става дума за строително своеволие, с което се унищожава световна културна ценност. Тя не принадлежи само на хората, обитаващи полуострова, тя принадлежи на цялата цивилизация и никой няма право с лека ръка да ни лиши от нея. Свалянето на статута на Несебър като обект, вписан в листата на ЮНЕСКО, ще е огромен срам за страната ни, за народа ни, за децата ни. Ние нямаме право да им завещаваме този срам.
Борбата с незаконното строителство е много тежка задача. Бих я сравнила с борбата с рака. Свързана е с болезнени оперативни мероприятия, но най-често те са животоспасяващи и се налага да ги приложим. В противен случай „метастазите” на болестта унищожават много бързо здравия селищен организъм и губим всичко – и минало, и бъдеще. Мисля, че колкото и да е трудно и болезнено, трябва да водим тази борба. За нейния успех обаче трябва да търсим възможности за подпомагане на хората, обитаващи и грижещи се за историческото селище – различни компенсаторни механизми, възмездяващи ги за ограниченията, които те понасят.