Виктор Шарков: Камарата е моят втори дом, НКСВ е третото ми дете

Работя за това да има признание към тези, които създават условията за живот на хората, и вярвам, че само ако има помирение и приемственост, може да има и просперитет

Прочетена: 70

Елица Илчева

Инж. Шарков, на 12 юли чествате 85-годишен юбилей. Вие сте изключително активен в работата си като първи зам.-председател на Националния клуб на строителите ветерани (НКСВ), ще ни кажете ли как се постига това?

2019 г. е необичайно значима за мен. Не само аз, но и родната ми къща навършва 85 г. Родил съм се в деня, в който майсторите са я покрили – само няколко часа след като майка ми, която до последно е работила с тях, ги е изпратила. Освен това се навършват и 25 г. от членството ми в Камарата на строителите (до 2008 г. Българска строителна камара) и 20 в ръководството на структури на същата. Така че с гордост мога да кажа – КСБ е моят втори дом, а НКСВ – третата ми рожба. Последните 6 г. съм първи зам.-председател на Националния клуб на строителите ветерани, а трудовата ми кариера е общо 66 г.

Днес, на стари годни пък чета Петър Дънов. Увлякох се по него, след като чух някъде, че Айнщайн е казал: „Светът се прекланя пред мен, а аз пред българина Петър Дънов“. Това е поредно доказателство, че ние много често не уважаваме хората, които ни прославят, и дори ги анатемосваме понякога. От Дънов разбрах три основни неща, които смятам да спазвам до края на живота си – да не мисля за болестите си, за да не ги предизвиквам да се развиват, да ям това, което душата ми иска, и да работя. Човек трябва непрекъснато да е зает с нещо, за да не мисли за лошото. Работата осмисля живота.

А как всъщност станахте строител?

Явно още докато съм бил в утробата на майка си, съм се запалил по тази професия, след като съм наблюдавал как се е строил домът ми отблизо. Извън тази шега, която и не е съвсем такава, през 1950 г. са ме записали да уча в тогавашния техникум „Христо Ботев“ в София, който беше изключително престижно училище. Когато завърших на 19 г., веднага започнах работа. Най-напред на язовир „Искър“, а след това в Родопския минен басейн бях технически ръководител на минно-геоложка експедиция, която се занимаваше с проучвания на находищата на цветни метали. След 5 години в Родопите постъпих в „Заводски строежи“ като помощник технически ръководител на най-големия цех в Медодобивния комбинат в Пирдоп. Тези първи години ме закалиха в професията и ме накараха да я заобичам.

1959 г. записах висше образование в София – строително инженерство, като от 6-те студентски години почти 4 едновременно с ученето и работех. Вече висшист, постъпих в „Тексим“ – известно е, че това държавно обединение работеше малко по правилата на капиталистическата система. Службата ми там ми даде възможност да ходя по света, да се запознавам с новостите.

Благодарение на това въведохме много модерни неща в строителството у нас – например алуминиевата дограма. Първата такава сграда построихме през 1965 г. – това е зданието на „Тексим“ на ул. „Аксаков“. Това е и първото здание като безгредова система в България, техническо постижение за времето си. Когато разформироваха „Тексим“ през 1969 г., отидох за 4 г. в Куба, там работих в Хавана по обектите за напояване и отводняване. След Куба известно време отговарях за високото строителство на София и после бях назначен за първи генерален директор на Главна дирекция „Изграждане на София“, където изкарах 17 г., от които 7 като генерален директор. След промените останах без работа…

Да поговорим за тези 17 г. на изключително високата позиция, която сте заемал.

Бяхме 750 души състав, в който влизаха инженери от всички специалности, като имахме и 34 юристи, ангажирани с изключително тежките въпроси за отчуждаването на имотите. 11 бяха дирекциите и едната се занимаваше с отчуждаване и обезщетяване. Работеше и цяла дирекция по разчистването на терените, на които се изграждаха жилищните комплекси. Ние бяхме инвеститор на Столичната община, кметът ни беше упълномощил да разпределяме всички средства за капиталови вложения.

Колко са кметовете, които са се сменили през тези 17 г.?

Петима. Постъпих на работа при Иван Панев, след това бяха Петър Междуречки, Стефан Нинов, Александър Каракачанов и накрая Александър Янчулев. Но времето, в което и аз съм бил доволен от работата си и съм бил признат, беше при първите трима. Запомнил съм, че за тези 17 г. сме построили 274 000 апартамента. Имахме план за строителството на 20 хил. апартамента на година, но в най-добрите стигахме до 16 – 17 хил., което беше изключително много.

Тогава строителството вървеше, защото всичко се правеше по планов ред – първо се полагаше инфраструктурата – водопровод, канал, правеше се електрификация и след това се започваше изграждането на сградите. Моят предшественик например освободи поста, защото не беше подсигурил 2500 апартамента с електричество.

Това беше времето на изграждането на жк „Люлин“ от 4-ти до 11-и микрорайон, в този период започнахме „Младост“ – 3, 4, и 1-А, „Дружба 2” с петте микрорайона, „Левски“- В и Г, „Овча купел“ – 1 и 2, „Обеля“ – първа и втора част. Всичко това започна и се изграждаше в тези 17 г. Разполагахме с три домостроителни комбината, които строяха панелните комплекси.

И тук е моментът да Ви попитам какво мислите за този тип сгради?

Много ги критикуват, но моето мнение е, че те ще издържат и след 200 г. Конструкциите им, особено на последните, са оразмерени за 9-а степен на земетръс. И земетресението през 1977 г. доказа, че те са изключително устойчиви. Освен това имат вътрешно разпределение – едно от най-хубавите, с най-нисък процент на общите части. Там на 114 кв. м площ се постигаха 3 – 4 стаи, кухня и баня. Имаше стандарти и за тераси, и за обеми. Все пак това беше евтино строителство, целта му беше да се покрият спешно нуждите заради притока на хора към големите градове.

Какво от опита си бихте искали да предадете на младите си колеги?

На тези, които още не са ориентирани, мога да кажа, че всеки трябва сам да реши какво иска да работи – работата трябва да бъде хоби. Изключително е важно да се избере колектив, в който да цари уважение и взаимно доверие, защото в службата се завързват истинските приятелства. На парите трябва да се гледа като на средство за преживяване и да се знае, че те не са най-важното нещо. Алчността погубва човека. Ако прочетете книгата „Изкуството да станеш и да останеш богат“, ще видите, че тези, които най-много са ламтели за пари, накрая са се провалили. Неизбежно е.

А Вие с какво се чувствате богат днес?

С приятелите. За да е щастлив човек, му трябват три взаимосвързани неща. Първо – да има добро семейство без големи проблеми в него. Второ – да му е приятна работата, да ходи с желание, и трето – да има много приятели. Едно от трите да липсва, човек е осакатен в живота си, не може да бъде пълноценен нито за обществото, нито за себе си.
Знаете ли, че моят набор – 1934-ти от Пирдоп, и до днес се събира на точно определена дата – 8 юни. Е, в последните години, за да се преброяваме (смее се). Всяка година се срещаме и студентите от випуска. От това време имам 11 приятелски семейства, с които все още празнуваме заедно Нова година. Това са нещата, които ни правят богати.

Как дойде идеята за НКСВ?

Тя се зароди още в старата камара – тогава беше Българска строителна камара (БСК). Преди 20 г., когато постъпих в ръководството й, усетих едно неуважение към старите строители, едно пренебрежение към хората, които са отдали целия си живот на изграждането на нашата държава. А изначално строителите са тези, които създават условията за живот на хората. Обаче някак това се подценява или не се оценява достатъчно. Няма го признанието на обществото.

Тогава с инж. Панайот Курда­ланов, първия председател на БСК, говорихме, че нещо трябва да се промени. По моя лична инициатива сформирахме една група с бившия главен секретар на БСК – инж. Иван Стоянов, който за съжаление ни напусна, и когато се създаде КСБ и се заговори, че тя ще има собствена сграда, ръководството – тогава инж. Светослав Глосов и инж. Иван Бойков, ни подкрепиха. Минахме през доста препятствия, в началото дори имаше идея да се регистрираме извън КСБ, но днес сме утвърдени като част от Камарата и от строителната гилдия. Защото и ние с много труд и постоянство доказахме, че можем да бъдем полезни. Днес не се налагаме, не даваме съвети, освен ако не ни потърсят. При нас няма политически пристрастия, деление според вяра и др. Ние обединяваме всички пенсионери, сред които има и много все още работещи със собствени фирми.

Какво в дейността на НКСВ смятате за постижение?

Нашата цел е да подскажем, че съществуваме, взаимно да се уважаваме и по някакъв начин да въздействаме на тези след нас, че е важно да има приемственост от нас към тях и от тях към тези след тях. Защото времето много бързо се изнизва. Горд съм с меморандума, който наскоро подписахме и който е един създаден контакт между 6-те поделения на строителната гилдия – КСБ, НКСВ, КИИП, КАБ, САБ и НТССБ. Аз написах документа и всички го приеха без никакви възражения.

В последните години много активно работим в цялата страна, за да откриваме хората, които са със значителен принос за обществото, предлагаме ги за почетни граждани и правим така, че да бъдат забелязани и оценени, защото забравата е нещо, което дърпа назад. Колко прекрасни сгради има, за които не се знае кой ги е направил, а е толкова лесно да се поставят табели! Кметът на София Иван Иванов например няма паметник. Основателите на Висшето техническо училище през 1942 г. – 10 видни български професори, дори не се знае къде са живели, няма улици, кръстени на тях. А благодарение на усилията им страната ни е започнала да създава високообразовани кадри от нищото. Сега сме направили постъпки да се кръстят улици поне на имената на тези хора. От това Висше техническо училище, създадено през 1942 г., през 1955 г. се отделят 5-те висши технически училища, които днес са университети.

Друг позитив от дейността ни е, че вече четвърта сесия в УАСГ наши членове участват в изпитните комисии, които гледат дипломните работи. Също и последното ни решение, одобрено на Управителния съвет на КСБ. Той прие идеята при сигнали за нередности в обществени поръчки, постъпили в Областните представителства на Камарата, да се възлага на НКСВ от съответното ОП изготвянето на становища, които ще могат да бъдат публикувани във в. „Строител“. И ако трябва да обобщя – във времето показваме, че знаем как да съществуваме и можем да бъдем полезни.

От позицията на годините Ви, когато погледнете назад, има ли нещо, което може да определите като своя най-голяма гордост?

Това, което съм работил, винаги ми е доставяло удоволствие, но не съм от хората, които се бият сами в гърдите и си повтарят какво са направили. Но няма да забравя един момент от живота, бях само на 24 г. и след само година и месец работа на национален обект – Медодобивния комбинат, получих първото държавно отличие. Защото двама технически ръководители се справихме с изграждането на най-големия цех, където по щат трябваше да работят 8 души. Аз спях на обекта, но успяхме да свършим всичко, и то в срок.

За този период помня още, че бяхме изключителен млад колектив – най-възрастният колега на 34 г., а най-младият – на 21 г., и много сплотен. От този екип после излязоха три-четири ръководства на държавното обединение „Заводски строежи“. С нас беше и инж. Овед Таджер, тогава на 26 г., който впоследствие строи АЕЦ „Козлодуй“. Работехме почти без механизация, вътрешнозаводският ни транспорт бяха 400 волски коли и конски каруци, все пак това беше през 1957 – 1958 г.

Отново в професионален план – кое е най-голямото Ви разочарование?

Знаете ли, в момента ми тежи това, че не виждам лидери в страната и не виждам перспектива.

Когато гледате днес някой строителен обект, иска ли Ви се да отидете, да се включите в работата, да дадете съвет?

Разбира се, наблюдавам с интерес и от разстояние мога да преценя каква е организацията. Ето, сградата, която се изгражда точно срещу прозорците на Камарата, например е истински образец на качествено изпълнение. И дори бих посъветвал преподавателите в УАСГ да довеждат тук студенти, да видят на място как трябва да се работи. А когато някъде забележа, че нещо не се случва както трябва, не се смущавам да отида и да споделя наблюденията си с техническия ръководител.

Но истината е, че в кариерата ми аз не съм се вълнувал толкова от строителството на определен обект, колкото от градоустройството, от комплексното изграждане на всичко. И сега, ако погледнете с очите на специалист например „Младост“ – 1 и 2, ще забележите, че те са без простор, тупикови, а ако влезете в „Люлин“ или „Дружба 2“, ще видите съвсем друга история, както и в „Младост“ – 3 и 4. Но в крайна сметка всичко е въпрос на развитие. Главна дирекция за изграждане на София възлагаше цялостното проектиране на кварталите – от градоустройство до последния елемент, включително и телефонизацията – там ни беше силата. Занимавахме се и с обществените сгради, с всичко, което е нужно за живот. Например пробвахме да изграждаме училище с панели, за да установим, че този тип строителство не е подходящ за здания с големи пространства вътре.

Как Ви се вижда София днес, накъде върви, как я усещате? Как оценявате развитието на инфраструктурата на столицата в последните години?

Върви добре, но като че ли парите не се използват съвсем целенасочено. Смятам, че новият главен архитект на София има визия за града, млад, амбициозен човек е. В по-ранен период се направиха грешки с градоустройството на някои квартали, като „Лозенец“ и „Манастирски ливади“, където блоковете се настроиха, преди да се направи цялостно комуникацията. За мен най-важни при строителството на една сграда са 5-а и 6-а фасада. Това са покривът и пространството около зданието. И те не ми харесват в България. Няма по-важно нещо от двора, от тротоара, от подхода към входа. За това трябва да се мисли днес у нас. Иначе се проектират и изграждат прекрасни обекти.

Ние през 80-те години се занимавахме с усъвършенстване на инвестиционния процес и получавахме информация от различни държави. И в САЩ, и в Съветския съюз, и в Германия специалистите бяха стигнали до извода, че една сграда, ако не се поддържа, след 30 г. са нужни 130% от капиталовите вложения за възстановяване, докато ако има непрекъсната грижа – трябват 25 – 30%.

И накрая, инж. Шарков, каква е равносметката за един изпълнен толкова активно с работа живот и за какво си мечтаете днес?

Живял съм в три епохи. Преживял съм много радости, лишения, несгоди, но мога да заявя, че съм роден под щастлива звезда и съм доволен от преживяното, а ако има прераждане, бих искал да мина по същия път. Страдам единствено, че моята спътница в живота – Лиляна, ме напусна преди 22 г. Тя беше специалист по земно-насипни язовирни стени, неин беше проектът за изграждане на язовир „Луда Яна“, който едва сега се строи. И именно тя ми даде две прекрасни дъщери, днес имам и двама внука. За моя радост във фамилията ни от шест човека петима сме строителни инженери. Зетя, двете ми дъщери и единият внук ни наследиха, само най-малкият тръгна по друг път. Малката ми дъщеря Ана вече 20 г. работи в Англия и участва в проектирането на летища по света. Има диплома за европейски инженер и членува в европейската организация на инженерите проектанти. Голямата ми дъщеря Радосвета се реализира като дизайнер, занимава се с вътрешно обзавеждане. Внукът ми завърши архитектура и конструкции в Шотландия и сега работи при леля си, последният му обект е новото летище в Истанбул.

Колкото до това за какво си мечтая – да отида до Североизточна Танзания, да видя Килиманджаро. Бил съм в 61 страни, обиколил съм света, но до там не съм стигал и може би тепърва ми предстои.

Бих искал да направя и едно послание към Вашите читатели, към бившите и днешни строители, политици, общественици. Необходимо е всички да загърбим обидите, някои грешки в минали периоди и да настъпи най-после едно ПОМИРЕНИЕ, да престанем да бъдем нихилисти и да се самоубиваме пред очите на Европа и света. Нека работим последователно за обединяване на нацията. Това може да го постигнем само ако сме сплотени, ако имаме ясна програма за развитие на икономиката с новите световни постижения. Само тогава ще има пари за наука, образование, култура, пенсии.

Сподели в социалните мрежи

Автор на 12.07.2019. Категория Интервю. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Leave a Reply

avatar
  Subscribe  
Notify of

%d блогъра харесват това: