Пpoф. д-p apx. Toдop Бyлeв: Темата за инженеринга не бива да се интерпретира опростено

Мисля, че ще е добре да сключим меморандум за сътрудничество с КСБ и да работим така, че да си бъдем полезни едни на други и заедно на хората

Прочетена: 120

Елица Илчева

Проф. Булев, при избирането Ви за председател на УС на Съюза на архитектите в България заявихте, че организацията има нужда от промени. 100 дни по-късно ще споделите ли кои от идеите Ви вече са реализирани?

Не съм усетил как са минали 100 дни, но това не е много време. Все пак имаме какво да отчетем. По принцип Управителният съвет на САБ заседава веднъж на три месеца, а сега се събираме на 30 дни, тъй като има доста неща да се анализират и планират. Това, което аз си бях поставил за цел да направя за първите три месеца като председател, беше да изработим мандатна програма за дейността на организацията в рамките на следващите три-четири години. Това беше забравено като подход, но аз мисля, че е важно да има разгърнат във времето план с всичко, което искаме да се случи.

Дейността на САБ я степенувам в няколко направления. Първото е вътрешносъюзният живот – това, че ние като архитекти трябва да поставим пред себе си темата за архитектурата. Важно е, защото нашата професия с годините доста се промени. В нея навлезе бизнесът, компютърните програми и много неща, свързани и с възлагането на проектите, и с технологията на изпълнение.
Понятието архитектура като че ли загуби своя първоначален интегриращ смисъл по отношение на различните специалности, с които работим, и на изискванията, предявявани от обществото към това, което го заобикаля. Затова първа задача е самите ние да изградим представа за архитектурата, за да можем на тази основа да я защитаваме с нашите послания към хората.

Архитектите трябва да стимулират публичен дебат, диалог, постоянни дискусии за качествената архитектура, която е нещо сложно, нещо, което можем да защитим само ако имаме позиция в обществото и професионален статут. Ако сме уважавани като специалисти, както е било столетия наред.

И както е и сега според мен.

Радвам се, че мислите така, но обективният статут на нашата професия днес е занижен, тя се приема опростенчески и от инвеститори, и от управляващи понякога. Често чуваме колегите да се оплакват, че инвеститорите, грубо казано, ги командват, а одобряването на проектите се свежда до това да са спазени определени нормативни изисквания, при което не можем да постигнем качествена архитектура. Трябва да има още един пласт на оценката, която характеризира по-сложните обекти – социална ефективност, естетика, красота. Голямата архитектура не бива да се задоволява с минимума, а добрите неща изкристализират именно в дебата.

От друга страна съвременните архитекти са щастливи, тъй като те разполагат с много голям избор на материали и технически възможности да онагледяват проектите си, да ги изчисляват изключително бързо, използват лазерни технологии за заснемане на сградите и други – въобще всичко това, което преди беше доста обемен тежък ръчен труд, сега техниката помага да се опрости.

Според мен архитектът трябва да може да се съсредоточи върху това да обслужва обществото в голяма дълбочина. Човешките измерения на архитектурата са най-важното в този дебат, който искаме да водим.

Как смятате да работите за това?

Предвиждаме една сериозна поредица от разговори, дискусии за състоянието и ролята на науката, за начина, по който нашите колеги участват в общинските експертни съвети, също. Чудесно е, че имаме представители в тях, но трябва да се взема предвид и обратната връзка. В даден експертен съвет участва по един от САБ и КАБ. Но могат ли тези двама души да наложат професионалната гледна точка и да защитават качествената архитектура, защото както казах, законът и законосъобразността осигуряват само основните неща, без които не може. И това не е формулата за постигане на естетична среда.

Как обаче тези теми могат да стигнат до обществото?

Ако първата тема е нашата вътрешна дискусия, втората е именно как ние да разгърнем тези представи пред хората и да ги защитаваме. Експертните съвети са една форма, дискусиите втора, различните медийни изяви също са важни. Мислим и по въпроса как да променим списанието, което издаваме – „Архитектура“, така че да е интересно не само за колегите, а и за по-широки кръгове. Вече направихме няколко тематични броя, ще се опитаме и в бъдеще във всеки да има ясно ядро, в което дадена тема да се разработи достатъчно богато и от всички страни. В този дух – за връзката на архитектурата с обществото, замисляме и издаването на поредица от малки монографии за колеги, главно от близкото минало, защото тези от по-далечното също са важни фигури, но те, колкото и да е странно, са доста по-познати. Архитектите от 60-те, 70-те, 80-те, на които дължим това, което ни заобикаля, са непопулярни.

Бях приятно изненадан, че наша колежка, която живее във Виена – Анета Каменова – Булант, заедно с една финансова група популяризира архитектурата на близкото минало в бившата социалистическа Европа. Наскоро например направиха една изложба за арх. Стефка Георгиева, за която в. „Строител“ писа в предишен брой, а ние ще се опитаме да покажем и у нас.

В тази връзка се сещам, че преди няколко години Вие инициирахте издаването на т.нар. Бяла книга за обектите с културно-историческа ценност от периода след 1940 г. Разкажете за нея.

Много са тези, които прегърнаха идеята, тя доби голяма популярност и предвиждам до края на 2019 г. да издадем първи том, като продължим в следващите години. В момента бързаме да събираме информация от колеги, тъй като живите свидетели на това близко минало намаляват. В алманаха ще включим статии и анализи за българския модернизъм, както и документална част с информация за конкретни сгради, на които трябва да се обръща внимание и без да са паметници на културата. Разбира се, ще направим и един списък с поне 20 – 30 обекта, които ще предложим на Министерството на културата да бъдат обявени за паметници. Мисля, че това е едно ново знание, което обществото ще получи, и даже сме сериозно закъснели, защото в първото десетилетие след промените много от тези сгради бяха префасонирани и разрушени. Отделно доста са приватизирани и не са запазени.

Смятате ли, че са подценени архитектурните достойнства на обектите от този период?

Да, така е, даже като вземете Ларгото с трите класически сгради, които се определят като сталински, а всъщност са много добросъвестна архитектура на най-добрите наши майстори, работили преди 9 септември в класически маниер. Този ансамбъл дава характер на центъра.

Когато става дума за вътрешния живот на САБ, се сещам, че Ваши колеги са споделяли притеснения от застаряването на Съюза.

Това е факт, много от хората ни са членове на САБ отпреди 30 – 40 г. Те с носталгия си спомнят дейността на организацията някога, но истината е, че сега времената са други. И се говори да привлечем младите, но те могат да бъдат примамени само ако им се даде възможност за изява. Затова едно от нещата, които искам да направя, е един или повече клубове на млади архитекти и дори студентски.

Лансирам и идеята, че в самия Съюз трябва да има творчески сдружения по отделни теми – да кажем, опазване на наследството, жилищни сгради, градоустройство. Защото в момента тези 30 – 40 дружества в САБ, трябва да се допълнят с клубове по интереси, за да се получат разговорите, от които да произлязат и експертните мнения.

Често се коментира и това има ли смисъл от съществуването на две организации на архитектите. Коя всъщност е по-старата – САБ или КАБ?

И двете имат своите корени дълбоко в миналото. Някъде в началото на 60-те се основава САБ като част от системата на творческите съюзи. Тази организация е инициатор на създаването на Камара, която да се занимава с практикуването на архитектурата като инвестиционно проектиране. И беше създадена като наше поделение. След това излезе Закон за камарите на архитектите и инженерите в инвестиционното проектиране, с който тя се отдели.

Аз малко на шега казвам, че КАБ е пазарът, икономическата страна на нещата, а тук е духовната среда – църквата на архитектите. В КАБ се защитават общите интереси, но хората нямат съвместен живот. Там всеки се бори за собствения си бизнес и се конкурира с другите. А целта на Съюза е да събира хората. Така че САБ си поставя задачите да изгражда контактите вътре в общността с идеята, че това е необходимо на самите членове и е начинът да се сформират мнения, които тежат пред обществото и придават авторитет на професията.

В чисто работен план Вие много се вълнувате от темата за София. Планирате ли това да стане тема и на организацията, която ръководите?

В София има доста случаи, за които трябва да формираме и изразим публично своето професионално мнение. Например дискусията за Борисовата градина е от голямо значение. По принцип е важно да се говори за дизайна на градската среда. Тъкмо в тази връзка аз, заедно със съмишленици, лансирах нещо доста радикално по повод на конкурса за пространството около площад „Света Неделя“ – да организираме паралелно съревнование, тъй като има много колеги, които имат визия за обекта, а няма как да изразят мнението си.

Смятам, че когато има значима обществена задача, върху нея не бива да се упражнява монопол. Естествено Столичната община (СО) като инвеститор и възложител има своята роля и тя взема решенията, ние не спорим за това, а просто ще предложим популярност за творческите виждания на екипите, които отпаднаха, и такива, които не можаха да участват в състезанието, защото не отговарят на условията. Ако СО прецени, може да извлече някаква полза, защото аз съм сигурен, че 7 проекта не могат за изчерпят тази сложна тематика. Повече от 15 екипа вече са се записали, въпреки че ние няма да предложим нито възнаграждението, което предлага Столичната община, нито възможност да се работи след това. Това е просто нашето чувство за отговорност към важните проекти в София.

Аз два пъти съм работил по „Витошка“. Проектът, който се реализира 2010 – 2013 г., беше мой, макар че всяко нещо, което се прави в градска среда, не е докрай авторско. Още тогава разработвах и връзката с площад „Света Неделя“ и продължаването на пешеходната зона, като бях доста по-радикален, виждах силно успокоена такава чак до Лъвов мост, като там планирах да остане само трамваят. Също така смятам, че бул. „Александър Стамболийски“, който се дублира с бул. „Тодор Александров“, също е подходящ за пешеходно пространство. Там няма да се попречи на комуникацията, но това са професионални разсъждения, които отиват далеч от функцията ми на председател на САБ.

Всъщност в миналото Съюзът беше главен организатор на архитектурните конкурси и аз считам, че експертният ни потенциал трябва да се използва и сега.

Вие повдигнахте и идеята за участието на България на Венецианското биенале. Има ли развитие по темата?

Вече има определена работна група от САБ, КАБ и Министерството на културата, но разходите са доста големи и за да се включим, трябва да има правителствено решение. Участието на страната ни е въпрос на престиж, защото това е най-големият професионален форум в целия свят. Известен е с това, че там се представят по-авангардни идеи и концептуални неща, които дават насоките за развитие на архитектурата. Националните павилиони показват неща, които могат да ги поставят на световната карта – и това не е задължително да е някой небостъргач. Може да бъде нещо съвсем друго.

Аз например много харесах работата на екип студенти, които се занимаваха със средата в обезлюдяващите села, което е проблем във всички държави, и дават идеи какво да се случва с архитектурата там. Темата за селищата, които губят предишните си функции и характер, е много актуална и даже и да не ни представя по най-добрия начин професионално, очертава архитектурните измерения на важен социален проблеми и от тази гледна точка е интересно. Аз разглеждам участието във Венеция не като репрезентация или начин да представим България на много високо ниво, а като възможност да се разглеждат виждания за архитектурата, които са изпреварили времето си, и професионални проблеми, обикновено оставащи на заден план. Но работата трябва да се форсира, за да осигурим това участие.

Как предвиждате да работите с организации като Камарата на строителите в България (КСБ), все пак сте част от един бранш.

Трябва да призная, че до този момент не съм насочил вниманието си към КСБ, но отчитам това като свой пропуск. Мисля, че ще е добре да сключим меморандум за сътрудничество, да обсъдим как можем да си бъдем полезни едни на други и заедно на хората. Така че ще допълня списъка със задачи. Отворен съм за ползотворно партньорство. Тук е мястото да кажа, че вестникът на българския строител е много хубав и го следя с интерес.

От КАБ наскоро обявиха инженеринга за порочна практика, която трябва да бъде спряна. Какво мислите Вие по темата?

Това е много сериозен въпрос, който не мога да изчерпам в сегашния разговор, защото той не бива да се интерпретира опростено. За какъв инженеринг говорим? Разбира се, няма спор по въпроса, че той има своето място. Особено е подходящ в едни по-първични неща, но той трябва да се избягва там, където става въпрос за проекти, които формират структурата и качеството на средата като цяло. Инженерингът според мен трябва да отиде в тези нива, които не застрашават архитектурното проектиране. Тоест ние трябва да пазим автономността на архитектурния продукт. Разбира се, фирма, която разполага с необходимия ресурс, може да предложи изготвяне на работните проекти. По принцип ние, архитектите, сме малко назад в темата, която може да се нарече „мениджмънт в архитектурното проектиране и инвестиционния процес“, а инженерингът е част от тази тема. Но нещата трябва да се гледат в тяхната сложност, а не да се отсичат крайни изводи. Аз разбирам колегите от КАБ, които искат да бъдат категорични в това, че не трябва да се смесва архитектурното проектиране със строителното изпълнение, но дотам. И много зависи за какъв тип проект става въпрос. Да, важно е да се отдели фазата идеен проект, който съществува като принципна фаза във всички видове проектиране, от това, което програмира по-нататък изпълнението. Трябва да се защити ниво на проектиране, което всъщност програмира нещата, но в определени проекти инженерингът е неизбежен. Ако правя фасадата на дадена сграда например, възлагам на една фирма, давам моите идейни решения, но тя продължава нататък с проект и изпълнение – това е съвсем нормално.

Да не забравяме, че и при инженеринга също работят архитекти, макар и от друга позиция. Мисля, че да се каже, че инженеринг въобще не трябва да има, вече излиза извън действителността, която имаме в момента, и извън съвременната цивилизация като организация на строителното изпълнение.

 

Сподели в социалните мрежи

Автор на 22.08.2019. Категория Интервю. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Leave a Reply

avatar
  Subscribe  
Notify of

%d блогъра харесват това: