Инж. Делчо Гюров: НДК е моят най-труден и най-обичан обект

80 000 жилища съм предал за 7 години като генерален директор на „Софстрой“

Прочетена: 570

Елица Илчева

Г-н Гюров, само преди дни Вие станахте „Почетен гражданин на София”, как се носи това толкова престижно звание на 95?

Приятно е, сигурно с нещо съм го заслужил, щом и след толкова години в пенсия се сетиха за мен. Хубавото е, че покрай това тържество в Деня на София се върнах назад в спомените си. Сетих се каква мизерия и глад бяха в детството ми в трънското село Насалевци. Бях най-голямото от шест деца, баща ми строител, ходеше по градовете да работи, а аз стоях за всичко до мама.

Изглежда съм бил умно дете, с награда завърших прогимназия, но нямахме пари да продължа. 10 години работих с баща ми в строителството и станах и отличен майстор. В казармата ми подсказаха, че мога да се образовам като частен ученик. И започнах през 1947 г., за две години се дипломирах с отличие, после записах тогавашния ИСИ (сега УАСГ). Има една много важна за мен историйка от този период, която ми се иска да разкажа. Когато напреднах в следването, на една конференция ме направиха член на ВУЗ-овския комитет, обаче понеже друг е очаквал да го изберат, той ме обяви за английски шпионин. Имаше разследване, при което отишли на село, попаднали на връстник на баща ми и го накарали да напише нещо за мен. Той казал: „Аз не мога да пиша и пари нямам да гарантирам за Делчо, но имам два вола, вземете ги тях, защото аз по-добро момче не познавам“.

И така ли се приключи с Вашето шпионство?

Ами да, след университета първо ме приеха като стажант и за кратко време ме направиха ръководител на строеж в ТЕЦ „София“. Оттам, така и не разбрах защо, но ме изпратиха на обект в Корея, а после през 1956-а в Димитровград, където строихме суперфосфатния завод. Някъде там във времето работих и като пълномощник на Министерството на строежите в Комбината за цветни метали на Гара Искър и в Тетевен.

След което идват и „кремиковските” Ви години?

Няма да забравя, беше 29 февруари – високосната 1960 г., когато току-що назначен за главен инженер на обекта, получих протокол за строителството от министър Георги Павлов. Съдържаше само 4 точки – подаване на вода за производство, електрификация, изграждане на временни канцеларии и сгради за жилища за строителите. Тогава на мястото имаше 4 купи слама на една поляна. И аз бях първият назначен на обекта. Но пък после за работата там ме наградиха с орден „Георги Димитров“.

Всъщност аз неведнъж, а четири пъти съм назначаван в Кремиковци. След като бях ръководил строителството на първите две коксови батерии, пред 1970-а ме върнаха за трета. Я да пратим тоя трънчанин да оправи работата, казал на Пенчо Кубадински тогавашният началник на отдел в ЦК Марин Грашнов. Инж. Антон Антонов беше един от опитните строители там, но решил да напусне, защото усетил, че не може да се справи. И Кубадински ме извика, прати ме да огледам, а после ми излезе с думите: „Отиваш и разгрев ли ще има или „разстрел“, зависи от тебе“. Аз казах, че се надявам да не се стига до разстрел, станах генерален директор и като свършихме обекта, ме направиха Герой на труда, макар че аз бях предложил мой колега за званието.

Как преживяхте разрухата на комбината?

О, много ми е мъчно, плаче ми се, като се сетя, защото съм го почнал от първата копка и стигнахме до най-деликатните производства. Аз не съм се престаравал никога в работата, но не се жалех и каквото правех, го правех с отворено сърце и то ми влизаше в душата. Та често се сещам и ме яд.

Бил сте 7 години генерален директор на „Софстрой“. Какво помните от този период?

Да, през 1975 г. станах генерален директор на предприятието, което правеше всички жилищни комплекси. И там назначението дойде съвсем изненадващо за мен и без да съм си давал съгласие предварително. Интересно е, че аз всичките си високи постове съм ги получавал, без да съм се стремил към тях. Току ме сюрпризираха с нещо и не можех да отказвам. За тези 7 години там сме предали над 80 000 жилища. Помня една случка – Пеко Таков, тогава член на ЦК на БКП и на Политбюро, пратил двама свои сътрудници да ми кажат да го изчакам. Аз се притесних и казах на единия от тях, който ми беше състудент, че е редно аз да отида, защото Таков стои много над мен в йерархията. Те приеха, че съм прав, и се върнаха, обаче Пеко Таков си дойде. И като влезе в кабинета, от вратата ме попита колко души ми трябват, за да реша жилищния проблем за цяла София. Аз замълчах за момент и после му обясних, че ние имаме поне 3000 предадени и ненаселени жилища. Той се учуди, направихме справка и се оказа, че даже са 5000. Това бяха построени блокове, за които не беше изградена инфраструктурата – нямаха вода, нямаха канал.

И отиваме на най-тежкия ви обект – НДК, нали?

Не, искам да Ви разкажа първо за вдигането на синдикалния дом през 1975 г. При него софиянци, а и аз, виждахме за първи път строеж, който не расте от долу на горе, а се запълва наобратно. Бях още в Кремиковци, когато дойде при мен инж. Георги Карауланов и ме помоли да помогна, защото обектът бил спрян от „Софстрой“. Имало технологични неясноти, с които не знаели как да се справят. Направихме съвещание и помолих, преди да приема, да изкарам една седмица на обекта. За пет дни поставих 24 въпроса, като на място успях да реша два. Например лично поех отговорност да се работи с натрошения филц, който можеше да заяде при качването на бетона с помпите.

С проф. Апостолов, проектанта, приехме конструкцията, поръчана в Германия, която беше много сложно съоръжение. На 26 октомври – помня датата, защото е рожденият ми ден, започнахме с носещото ядро. След като то изпълзя нагоре, на земята изляхме 20-те етажни плочи. Още при опита да се вдигне първата – най-горната, се скъсаха две от носещите тръби. Извикахме германските специалисти, които бяха дошли уж да дават съвети, защото технологията и конструкцията, както казах, бяха техни. Докато умуват, аз предложих всеки възел да се хване от двете страни с кобилица. Спогледаха се колегите, казаха си нещо на немски, разчертаха един бял лист и потвърдиха – съгласни сме, но искаме писмено нареждане за това въведение към технологията. И тая отговорност я поех.

Защо повече никога не се построи сграда по този способ?

Ами, не мога аз да отговоря, но това си беше експеримент, проектантско хрумване, а после и нови технологии се появиха.

Тогава пак Ви връщам към НДК?

Какво да Ви кажа, това е време на натрупан опит. Но и голям, измъчен и срочен обект, който много обичам. На 6 май 1978 г. зам.-председателят на МС Георги Йорданов дойде и направихме първата копка. Да Ви кажа – хората тогава бяха някак недоверчиви, че нещо ще направим, камо ли – както се говореше – сградата на века. Започнахме кажи-речи директно с идеен проект, без да има разчертано техническо задание. Знаеше се, че трябва да има три подземни гаража и система за климатизация, две подстанции, голямата Зала 1 и 8 етажа над земята със сложни функции.

За да се ориентирам за времето, нужно за обекта, помолих главния проектант да сметне колко кубика ще е зидарията и той каза – към 960. Финално излезе, че бяха нужни 4000 кубика зидария и огромно количество бетон. Времето за изграждане на подобни проекти е 10 – 15 години, а ние го направихме за 3, защото Тодор Живков 6 месеца преди 12-ия конгрес беше казал, уж на молба, че иска там да го проведе.

Питаха ме дали е възможно, аз отговорих, че ще опитам, и запретнах ръкави, но никой не вярваше, че ще стане. Имаше безброй трудности не само заради безумно краткия срок, но и защото бяха ангажирани много звена, организации, които трябваше да работят в синхрон. Около 1000 човека бяха само от „Софстрой“. Спомням си едно интересно съвещание с Чудомир Александров, вече първи секретар на градския комитет, и кмета Александър Междуречки към края на 1980 г., на която началникът на обекта Никола Пеев каза, че той вече бил провален. Не издържах и скочих, защото нямах никакво намерение да се провалям. И тогава инж. Петър Кискинов стана и в подкрепа на Пеев каза, че не бива да се хранят надежди да се успее до конгреса, защото той строил във Варна десет пъти по-малка зала от тази в НДК и му трябвали шест месеца само „да я подредим и пометем“. „Ние не сме метачи. Строители сме!”, отбелязах много сухо аз. Междувременно се разбра, че Тодор Живков е разпоредил за конгреса да се подготви зала „Универсиада“ и наистина там бяха похарчили сериозни средства за подготовка. Казах на Григор Стоичков, че ще се справя, стига малко да ми се помогне. Например ми трябваха ъгли за залите, облицовъчни пана, като за тях реших да се качват готови, за да се печели време. Имах и други, на вид елементарни решения, които ускоряваха строителството. Бяхме разграфили работата по дни и се стоеше, докато се свърши,

И успяхте?!

Да, обектът си стана – на 14 март 1981 г. залата беше готова и направиха първия концерт, на 21 март „Минстрой“ се събраха там, а на 31 март се проведе и партийният конгрес. Имаше създадена организация Президиумът да ходи да се храни в Бояна, обаче ние съвсем ги изненадахме, като бяхме готови и с ресторанта. И те си оставаха в него.

А как издържаха работниците, пък и Вие самият?
Ами те нямаха избор, а мен ме уморява не работата, а бездействието.

При толкова енергия в работата имахте ли време за семейството?

Със синовете си бях приятел от най-ранните им години. Никога не съм имал случай да ме ядосат, пък и двамата станаха инженери строители, внуците – също, макар сред тях да има един архитект и един художник. Но много добре ги възпитаваше жена ми. Изключително свестен човек, прекрасна майка и баба. Работеше като чиновник при военните и у дома беше предана, доколкото е възможно. Спомням си как една вечер си тръгвам с колеги от работата към полунощ и им казвам: „Какво ли ми е приготвила Дица да хапна“. А те не вярват, че ме чака, ама аз ги заведох у дома, звъннах, тя отвори, грее усмивка на лицето, радва ни се, масата готова, чака. Тя е големият ми късмет в живота. И това, че имам 6 внуци и 9 правнуци. Всъщност те са ми богатството, мислите ли, че е малко, аз – не. Не ми трябва нищо друго.

А как продължихте след 10 ноември?

Както и преди това, като нормален човек. След промените ме ядоса, отврати ме стремежът на хората за власт.

И за пари, също така.

Властта носи пари. Аз Ви казах, че никога не съм имал ходатаи, баща ми – беден зидаро-мазач, никой не ме е бутал, ама се справях с работата и току се подсетеха за мен. А после и ме награждаваха, какво да ги правя… Има много неща в моя живот, но никога не съм се стремил към това да имам, да трупам. Ето и сега ми е терсене, че съм сам в тристаен апартамент, а семейства с деца в по една стая се блъскат…

Пенсионираха ме при Андрей Луканов, след като последно, за четвърти път бях назначен в Кремиковци като пълномощник на ЦК на партията и Министерския съвет, и тъкмо бяхме направили едни чудеса, като монтирахме блуминга – машина за пресоване на стоманени късове с голямо напречно сечение.
Та понеже не можех да седя така у дома, ходех да строя къщи на приятели. Един познат ме нае да съм ръководител на двама работници – е, какво да им ръководя, работих си наравно с тях и всичко, дето беше за изпипване, аз го правех, но човекът остана доволен.

А как възприемате днешна София?

Вълнува ме един въпрос – не знам дали има столичанин, който няма да ме подкрепи – колите задръстиха града. Не се вижда София, а тя е от хубава по-хубава и наистина върви напред. Трябва и може да се направят подземни места за паркиране. Бил съм в повече от 26 страни и в Япония ме впечатляваха гаражите, направени с асансьори, които поемат колите и ги свалят под земята, а не като при нас – да стоят по улици и в квартали с месеци. Аз съм си вкъщи, не ми пречи това, но може да е по-добре.

Гледам, че до леглото Ви има книжки, четете Вазов, и то без очила.

Да, и Ботев обичам, знам ги наизуст и двамата, но пак си ги препрочитам. И градинка все още поддържам, имам едно местенце в Панчарево с панелна къщичка и децата по цяло лято ядат хубави домати оттам. Но ми е тъжно, че съм най-големият син на мама, а само аз останах последен.

Добре, на финала да Ви попитам каква е рецептата за дълголетие?

Чиста съвест, нищо друго. Аз не съм лъгал, не съм крал, не съм мразил. Имал съм врагове, но ги съжалявах, и например този, който някога ме беше обявил за шпионин, когато се нуждаеше от нещо, му помогнах. Та и на мен ми олекна заради него.

Сподели в социалните мрежи

Автор на 26.09.2019. Категория Интервю. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Leave a Reply

avatar
  Subscribe  
Notify of

%d блогъра харесват това: