Клуб „Строител“ иска да помага на отрасъла

Прочетена: 103

Автор Мариела Стоянова

Вестник „Строител” е на гости на един бивш строителен министър. Името му е от емблематичните по времето на социализма. Григор Стоичков отваря широко вратата на къщата си в Бояна за екипа ни. Чака ни с нетърпение. Имаме си и „гидове” – до кокетната къща на бившия управник, потънала в зеленина, ни водят двамата заместници на Стоичков от Клуба на строителите ветерани – инж. Богомил Николов и инж. Иван Стоянов. Стоичков е на 85 години, но когато човек го види, едва ли може да му ги даде.
Къщата на председателя на Националния професионален клуб „Строител” е скрита зад немного висок дувар и е направена с вкус. Окото радва прекрасно поддържана градина. Къщата в никакъв случай не може да бъде сравнена със сегашните гигантски домове на новобогаташите. Голяма част от нея е облицована със сачак, а стилът й повече напомня копривщенските къщи, макар да не е в ярки цветове. От прозореца се открива страхотна гледка към двора – виждат се доматите, зеленият фасул и другите зеленчуци, които бившият министър сам отглежда. Дворът не е голям, макар визуално да изглежда по-обширен. В едната му част има малка беседка за гости, а срещу нея – градинска люлка.
Имахме намерение да говорим най-вече за строителството, за важните обекти по онова време, но срещата с човек, който е бил години в обкръжението на Тодор Живков, неминуемо води и до други теми – до политиката например. Някои от нещата Стоичков разказва за първи път публично.

Вие сте председател на Национален професионален клуб „Строител“. Бихте ли ни разказали за началото на клуба, г-н Стоичков?
Всичко стана спонтанно. Строителите винаги са имали стегната организация, макар след 10 ноември 1989 г. повечето структури да бяха разтурени. А строителите са свикнали да бъдат организирани. Още преди промяната бе създадена организация, която се помещаваше на столичната улица „Оборище”. И там се роди идеята да направим клуб „Строител”. Едни от инициаторите бяха Любен Петров,  Павел Боянов и моя милост. Строителите имаха нужда от нещо, което да ги обедини. Така клубът тръгна.
Можем да бъдем от полза, ако управляващите – които и да са те, знаят как да използват капацитета ни.

Искат ли ги Вашите знания и опит, някои от властимащите?
Ще ви разкажа един случай – идеята се роди в Клуба и след това се пренесе в Министерския съвет. Това стана по време на тройната коалиция. Готвех­ме се да влезем в Евросъюза – и тогава получавахме предприсъединителни фондове. Започнаха да строят малки пречиствателни станции, а строителите да отправят сигнали с конкретни примери как се злоупотребява с тези фондове. Тогава ние предложихме да се създаде специализирана агенция по усвояването на предприсъединителните фондове, пряко подчинена на премиера.

По средата на мандата на тройната коалиция специално бе създаден постът на Меглена Плугчиева – вицепремиер, който да отговаря за еврофондовете…
Момент, ще стигна и дотам. Ние записахме буквално – да се създаде работна група от няколко министерства заедно с клуб „Строител”, която да разработи правила за работата на агенцията. И изпратихме това на тогавашния премиер Сергей Станишев. Минаха 3 месеца, а отговор – никакъв. Мълчат. Бях на една среща със Станишев и го питам какво става. А той – нищо не знае. Веднага пришпори нещата и след седмица дойде отговор от 7 страници. В нашия клуб членува и Корнелия Нинова. Малко след това се създаде и новата структура на Меглена Плугчиева, която стана вицепремиер.  

Не мислите ли, че по-младите днес управляващи съзнателно бягат от Вас – да не казвам като дявол от тамян, но може и така да е – да не ги обвинят, че искат да се колаборират с бившите комунисти?
(Усмихва се и се замисля.) Ще кажа и за това, но знаете ли, отрасъл строителство никога няма да умре – абсурдно е. И опитът на можещите трябва да бъде използван, без да се търси политика в това.

Да Ви върна назад в годините – как станахте строителен министър?
Аз бях министър на транспорта. Един ден Тодор Живков ме вика и ми казва, че ще обединяват две министерства – едното на строителството и на строителните материали, а другото на архитектурата и благоустройството. Тъкмо бях усвоил транспорта, а сега се оказа, че трябва да оглавя това ново ведомство. Живков ми каза: в транспорта може да сложим и по-слаб човек, ти вече си създал ред, той само ще го поддържа. Поех новата задача. Признавам, че не ме посрещнаха добре – с резерви, като некомпетентен министър, като политическа фигура, кандидат-член на Политбюро. Но с течение на времето ме приеха като строител. Живков тогава издигна лозунга „Строителството – всенародно дело” и амбициозната програма „Всяко семейство със свое жилище“.

А как се определяше в онези години кой да стане герой на социалистическия труд? Като дойдеше някакъв празник, винаги имаше по няколко души герои.
Имам много интересен момент, който е свързан точно с тази тема. Това беше през 1976 г. и наближаваше Денят на строителя. И както повелява традицията, винаги за този празник се обявяваха орденоносци. Аз съм строителен министър и този път щяхме да честваме празника във Враца. Винаги правехме поне 2–3-ма герои на труда. Внесли сме предложение в ЦК. Звъня и питам какво става с решението. Оказва се, че така си стои в отдела. Представяте ли си – остават два дни, как ще се явя на празника. Направо ме преряза. Казват ми, че Тодор Живков е тръгнал за Велико Търново със самолета – там имаше някакво национално съвещание. Обаждам се до УБО и казах на един от заместниците му да ми приготви от малките самолети – ще заминавам за Търново.

И Вие решихте да „гоните” Тодор Живков по въздуха?
Ами ако трябва, ще го гоня. Той обаче ми каза, че Живков още не е излетял. Взех бързо черновата с предложението за героите на труда, пуснах фаровете на колата и по най-бързия и пряк начин – през Подуяне, към летището. По нелегален път влязох на пистата. Самолетът беше със запалени двигатели и вече се движеше по пистата. Застанах на нея с разперени ръце и спрях самолета. Началникът на УБО ген. Кашев веднага ме пита какво е станало, но го успокоих, че от гледна точка на сигурността няма нищо сериозно. Влязох в самолета и веднага при Тодор Живков. А там около него Борис Велчев, Пенчо Кубадински, Пеньо Керацов и др. „Извинявам се много – викам на Живков, – че спрях самолета, но утре е празникът на строителя, нямаме подписано решението за ордените. Не може да се явим без награди.”

Извинете, но да спрете самолет заради ордени – Живков не Ви ли се скара?
(Поглежда ме учудено.) Моля! Празник без награди не може. Живков веднага ме попита защо няма да има решение. „Ами защото вашите бюрократи по отделите не са го придвижили.” „И какво предлагаш?” – продължи той. „Нося черновата, подпишете – казвам аз. – Тук сте трима членове на Политбюро”. Четирима души обаче му се сториха много, погледна ме и попита не може ли да намалим бройката. Видях името на един полковник от ГУСВ и го зачеркнах. И Живков, и другите от Политбюро подписаха. Извиних се още веднъж и си тръгнах. Тогава Живков рече нещо, което няма да забравя: „Няма друг в България, който да спре самолета на държавния глава. Само шопът.”

Така ли Ви казваха?
Ами аз съм шоп. Историята има и продължение – преди да изляза, се обърнах и им казах: „Вместо да дойде един от Политбюро, това е гвардия строители…” Живков веднага реагира: „Пеньо (Керацов), вземай си куфарчето и слизай.” На тържеството бях докладчик, а на вечерята дадох на Керацов думата за тост. Той нямаше подготвено слово, но разказа как съм спрял самолета. Ръкоплясканията бяха мнооого…

Вие сте един от ръководителите на строежа на НДК. Харесва ли Ви паметникът пред него?
Бях против паметника. На тържеството за 1300-годишнината Живков ми вика: „Абе, Григоре, защо го направихте тоя паметник?” Аз му отговорих, че съм бил против него. – „Ами защо сте го направили?“ – продължава той. Обясних му, че е излязло решение на Секретариата на партията. Може и да са му казали, може и да не е разбрал за какво става дума.

Г-н Стоичков, сега много се говори и спори за АЕЦ „Белене”. Трябва ли да я има, какво мислите?
АЕЦ „Белене” започна още по времето на социализма. Първият реактор беше тук. Както знаете, след промените на 10 ноември 1989 г. ме снеха. През 1990 г. още бях народен представител, а Станко Тодоров беше председател на Народното събрание. Еколозите се надигнаха и постъпи предложение да се спре строежът на втора атомна. Отивам при Станко и му казвам: „Другарю Тодоров, вие правите капитална грешка. Реакторът е тук, електроенергия винаги има къде да продаваме. Недейте да уйдисвате на 30 загубени души.” В т.ч. имах предвид и неговата жена Соня Бакиш, която беше сред тях. Той обаче не можеше да й откаже.

Няма ли да ви се разсърдят съпартийците на тази новина – член на Вашата партия, в случая Станко Тодоров, да е виновен за спирането на „Белене”?
Той я спря. Жалкото е, че основата бе направена. Да, има гьол, както казва Борисов. Но там са направени жилища, административни сгради, инфраструктурата. „Белене” трябва да стане!

Твърди се, че много пари са откраднати там?
Сигурно са откраднати. Отделен въпрос е защо са откраднати. „Белене” трябва да стане, каквато далавера е имало, тя е минала, парите са взети и не могат да ги върнат. Но Бойко Борисов трябва да вземе правилното решение.

Ваша снаха е популярната певица Йорданка Христова. Не мога да не Ви попитам и за нея, виждате ли се?
Ооо, поддържаме много добри контакти с нея. И то редовно. Дори й знам и програмата. Сега ще ходи в Куба – там ще има концерт за юбилея на Фидел Кастро. После се връща и заминава за Германия. Когато имам лични тържества, тя изпълнява функцията на стопанка на къщата.

Сподели в социалните мрежи

Автор на 05.08.2011. Категория Интервю. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Leave a Reply

avatar
  Subscribe  
Notify of

%d блогъра харесват това: