Валентин Стоянов е завършил „Право” в СУ „Св. Климент Охридски”. В периода 2002 - 2003 г. специализира като стипендиант по „Право на Европейския съюз” и „Международни икономически организации” в Университета в Хамбург. Работил е във финансовия сектор. Понастоящем е главен съветник към Комисията по икономическа политика, енергетика и туризъм в 41-вото Народно събрание.

Г-н Стоянов, има ли резон в критиките, че проектобюджетът за 2012 г. очертава година на свити разходи и замразени доходи?
Не възприемам коментарите за свити бюджетни разходи като „критика”, защото колкото по-малък е бюджетът, толкова по-голям ще е разполагаемият доход на гражданите и фирмите. А не трябва да забравяме, че именно икономически активните субекти произвеждат националния продукт. В интерес на истината и приходната, и разходната част в бюджета отбелязват известен ръст. Хубаво е, че се предвижда по-нисък бюджетен дефицит, което означава и по-добра финансова дисциплина. Занижени са и очакванията за ръст на икономиката, както и за размера на чуждестранните инвестиции. Такъв консерватизъм е препоръчителен, защото бюджетите за 2010-а и 2011-а бяха правени с розови очила. Неслучайно се наложи актуализация на първия бюджет на министъра на финансите Симеон Дянков, защото някои от разчетите бяха твърде оптимистични.
От друга страна, сега е заложен много сериозен ръст на еврофондовете - от около 80%, което не е лесно за постигане. За отбелязване е, че до 31.08. т.г. сме усвоили евросредства в размер на 544,2 млн.лв., а за същия период вноската ни в бюджета на ЕС е 466,3 млн. лв. Тази информация може да бъде видяна в таблицата на стр. 16 от доклада към проектобюджета за
2012-а. Тоест препоръчителна е и по-голяма предпазливост при разчетите, свързани с усвояването на еврофондовете. Разбира се, България набра положителна инерция в тази посока през последните две години, но тук има още много работа за вършене.
И накрая – не съм съгласен с твърдението, че за следващата година ни липсват буфери. Налице е и фискален резерв, макар и поизтънял. Има опция за емитиране на дълг – нещо, което в случай на нужда можем да си позволим с оглед на факта, че публичният дълг на страната е много нисък - около 14% от БВП. Най-вероятно ще има и допълнителни постъпления от приватизация на миноритарните дялове от ЕРП-тата. Заложените 300 млн. лв. приходи от това перо изглеждат подценени. Така или иначе тези средства няма да отидат в Сребърния фонд, а в Държавната консолидационна компания и в един момент ще могат да са на разположение на правителството. Това също е своеобразен буфер, който почти никой не коментира.

Какви реформи биха могли да задвижат икономиката на страната?
През последните години се чува една теза, че нямало реформи без пари. Напротив – голяма част от реформите биха довели именно до спестяване на средства. Пример в тази насока е административната реформа. Данни от Националния статистически институт показват, че за периода от 2001 до 2008 г. заетите в държавното управление и задължително обществено осигурявани се увеличават от 95 825 на 131 575 души. Това беше съпътствано от разрастване на сграден фонд, почивни бази, автопарк и други придобивки – всичко за сметка на българския данъкоплатец. Сега наблюдаваме обратната тенденция, но с недостатъчно бързи темпове. Дано се активизира и работата по електронното правителство.
Друг пример за реформа, която не само спестява, а дори може и да носи приходи, е тази за концесиониране на железопътна инфраструктура вместо държавното й субсидиране. Реформи, които носят приходи, а не поглъщат допълнителни разходи, са приватизирането на губещи и неефективно управлявани държавни и общински предприятия, както и закриването на малки болници, които не предоставят качествени медицински услуги и не разполагат с достатъчно качествени специалисти.
Правилният подход е парите да следват реформите. Нещо подобно наблюдаваме в сферата на средното образование. През последните години там имаше значителни промени в правилната посока – матурите, делегираните бюджети, оптимизиране броя на училищата. Затова е напълно оправдано увеличението на бюджета за образование с няколко десетки милиона лева.
Строителството е един от най-развитите отрасли у нас, в същото време претърпя и най-големия срив заради световната финансова и икономическа криза.
Струва ми се, че тук в пълна сила важи поговорката „Вода гази, жаден ходи”. Освен пътища, има още редица други потенциални проекти, чието реализиране сякаш се бави. А те не засягат нито бюджета, нито еврофондовете. Става дума и за АЕЦ „Белене”, и за няколко газови проекта, но докато при „Набуко”, „Южен поток” и газовите връзки със съседни страни решенията не зависят само от нас, то строителството на втора атомна централа е изцяло в български ръце. Проектът „Белене” в продължение на няколко години би могъл да ангажира немалка част от ресурсите на строителния бранш в България, както и да генерира допълнителна заетост и приходи за държавата в дългосрочен план.

Защо тогава при потенциала, който носи АЕЦ „Белене”, страната ни допусна да се стигне до съдебни битки с „Атомстрой­експорт”?
Трудно ми е да си го обясня. Допускам, че има някакви политически влияния, които обаче не са достояние на широката публика. Резултатът обаче е видим и той не е в полза на България. Проектът „Белене” е технически и финансово готов и издържан. Това ще бъде потвърдено и от банката консултант в лицето на HSBC. Затова е крайно време за вземане на решения. Делото пред Международния търговски арбитраж в Париж със сигурност няма да е от полза за никого, като изключим няколко адвокатски кантори.
Реализирането на проекта е вече достатъчно забавено и затруднено. Според българското законодателство за изграждане на ядрена мощност са необходими като абсолютен минимум 8 години, както сочи решение на Министерския съвет за стартиране на процедурата до въвеждане в експлоатация. Това обаче не включва политическия риск, а именно той се оказва най-проблемен. Ситуацията някак напомня тази при затварянето на малките блокове на АЕЦ „Козлодуй”, срещу които нямаше абсолютно никакви технически аргументи. От рестартирането на „Белене” минаха около девет години, а ние все още сме точно по средата на процеса, но преди включването на строителния бизнес.

А какви са строителните дейности, които трябва да бъдат изпълнени, за да заработи централата? Само като подизпълнители ли ще имат възможност да участват в тях българските фирми, съгласно договора с руската страна?
При очаквана цена от около 6 млрд. евро на българските фирми се пада дял от около една трета. Ясно е, че става дума за огромна сума, която надхвърля цената на всички магистрали, които в момента се изграждат в България. А все пак говорим за енергийна мощност с експлоатационен срок от 6 десетилетия, която е в състояние да произвежда по милиарди киловатчаса еленергия годишно. За сравнение – 481,8 млрд. киловатчаса електроенергия е произвела АЕЦ „Козлодуй” от 1974 до 2010 г. Каквото и да се коментира, инвестицията там е изплатена, а ценовите ползи от нея все още се усещат от цялото общество.
Участие в изграждането на АЕЦ „Белене” биха имали не само строителни фирми, но и доставчици на оборудване и материали. Мултиплициращият ефект за българската икономика би бил наистина голям и той далеч няма да се усети само в областите Плевен и Велико Търново. Големите енергийни проекти ще имат положителен ефект върху цялостната икономическа среда в България, още повече при очертаващото се второ дъно (double dip) на световната криза. Странно е, че продължаваме да бавим проекта „Белене” и при положение че и финансирането вече е осигурено, при цена на ресурса от 4%, и то по никой начин не обвързва нито бюджета на страната ни, нито потребителите. Централата ще произвежда достатъчно евтина енергия, за да я реализира на свободния пазар и съответно няма да има нужда нито от държавни гаранции, нито от заробващи дългосрочни договори за изкупуване на тока по преференциални цени. Най-после трябва да бъде разбрано, че поредното забавяне на този проект не е в наша полза.

В такъв случай какво е бъдещето на ядрената енергетика и каква роля би могла да има България в енергийната политика?
Страната ни развива успешно ядрена енергетика вече четири десетилетия и това е факт, който не трябва да забравяме. Именно този опит е причина и за високото доверие към този сектор в българското общество. Ако пак погледнем АЕЦ „Козлодуй”, ще видим, че от началото на съществуването си до днес централата е произвела електроенергия, която се равнява на целокупното потребление на страната за последните 15 години.
Някои политици и „общественици” се опитаха да си играят със страховете на хората, особено през последната година, но е видно, че им липсват аргументи и елементарна подготвеност по темата. Ядрената енергетика е напълно конкурентна в технологичен и ценови план и може да реши някои от основните предизвикателства, пред които е изправена енергийната ни система. Едно от тях е опасността от закриване на част от тецовете в България поради неспазване на все по-строгите екологични изисквания, налагани от Брюксел. Друго такова предизвикателство е ценовото, тъй като заплащането на вредните емисии от въглищните централи и зелената енергия ще доведат до постоянен ръст в цените на тока. Третият голям проблем, който ядрената енергия решава, е този със замърсяването на околната среда. Факт е, че тук става дума за практически беземисионна енергия, при която няма никакво отделяне на въглероден двуокис, азот, сяра или прах. Четвъртото голямо решение, предлагано пак от ядрената енергия, е свързано със сигурността на доставките. Покрай т.нар. арабска пролет станахме свидетели точно на този проблем, който иначе доста време беше позабравен след петролните кризи от началото на 70-те и от първата война в Персийския залив. Някои коментатори удобно „забравят” и газовата криза от началото на 2009 г., която пък беше предхождана от подобно прекъсване на газовите доставки макар и в значително по-малък мащаб през януари 2006 г. В крайна сметка цялото гориво за едногодишна кампания на ядрен реактор се побира в един-два камиона. И това също е едно от измеренията на енергийната сигурност, която носи АЕЦ.

Споменахте и за потенциала на газовите връзки със съседните страни, „Набуко” и „Южен поток”. Какво е отношението на ЕК към двата газопровода? Откъде и как ще дойде финансирането за тяхното изграждане?
Итерконекторите със съседните страни, „Набуко” и „Южен поток” вървят по различни писти. При газовите връзки може да се разчита на съфинансиране от страна на Европейския съюз и такова е осигурено за интерконекторите с Гърция, Румъния и Сърбия. При „Набуко” също има подобна опция. За „Южен поток” това не се предвижда, тъй като този проект не беше включен в програмата TEN на Европейския съюз. Имаше коментари, че цената на българската част от тръбата ще е около 400 млн. евро, като половината от тези средства са ангажимент на българската страна в лицето на БЕХ. Подобни данни има и за цената на българската отсечка от „Набуко”.
Газовите проекти са от огромно значение за България, като ползите са и стопански, и в сферата на националната сигурност. Проектът „Набуко” трябва да диверсифицира и доставките на газ от Каспийския басейн, и маршрута. Важен плюс за страната ни е това, че в споразумението за проекта ясно пише, че страните по него имат право на половината транспортирана суровина. „Набуко” пресича териториите на Турция, България, Румъния, Унгария и Австрия.
„Южен поток” би диверсифицирал само маршрута на доставките, но и това не бива да се омаловажава. Стартирайки от Русия, тръбата пресича Черно море (в изключителната икономическа зона на Турция, заобикаляйки Украйна) и от наша територия се отклонява на юг през Гърция за Италия и на север – през Сърбия и Унгария за Австрия. Освен тези държави в проекта са ангажирани Хърватия и Словения, а дялове в проектната компания, чиято собственост ще е тръбата по дъното на Черно море, имат трите енергийни гиганта – EDF (Франция), Eni (Италия) и BASF (Германия). От геополитическа гледна точка изграждането и на двете трасета през наша територия е от фундаментално значение, тъй като по този начин България би станала първостепенен партньор на всички държави в тези проекти - от доставчици, през транзитиращи страни до консуматори. А това е от огромно значение и за гарантиране на националната ни сигурност.
Относно таксите и стопанската част, въпреки често разнопосочното говорене по темата, основните анализи специално по отношение на „Южен поток” показват приходи от транзитни такси в размер от около 240 млн. долара годишно. Могат да бъдат направени някои сравнително лесни калкулации. Към момента таксата за пренос е 1,7 долара на 1000 куб. м за 100 км. Транзитните трасета до границите съответно със Сърбия и Гърция ще са средно еквивалентно 500 километра. Идеята е в първия стадий максималният годишен капацитет на тръбата да е 31 млрд. куб. м. При тези компоненти приходите могат лесно да бъдат сметнати. Разбира се, техният окончателен размер ще зависи от размера на транзитната такса, от количествата транспортирана суровина и от други фактори, някои от които са обект на сериозни преговори.
Правителството наистина трябва твърдо да отстоява националните интереси. В договорите трябва да залегне т.нар. ship or pay клауза, което буквално значи „доставяш или плащаш”. При тази клауза се договаря твърдо количество природен газ, което трябва да бъде транзитирано през страната ни, като в случай на по-малки количества пак се заплаща такса за транзит и на недоставената суровина. Именно това гарантира финансовата устойчивост на проектите и стабилния паричен поток, а това е в основата на интереса от банки, които да финансират трасетата през България.
Относно финансирането на подобни проекти възникнаха някои спекулации, че щели да бъдат харчени пари от държавния бюджет. Такова нещо няма да се случи. Най-вероятно ще има класическо проектно финансиране в съотношение 30% собствен капитал към 70% привлечен. При клауза ship or pay и гарантиран паричен поток всяка банка би финансирала подобен проект.

Въз основа на това може ли да се каже приблизително за какъв срок ще бъде изплатена инвестицията за страната ни?
Различните проекти са оформени финансово по различен начин, но се смята, че са банкируеми при възвръщаемост на инвестицията от 10-12 години. Към момента „Булгартрансгаз” работи и за разширяване на газопреносната мрежа в страната и на дневен ред са газопроводи до Козлодуй и Оряхово, и до Добрич и Силистра.

Наскоро Министерският съвет даде статут на национални обекти на седем електропровода, което ще ускори тяхното изграждане. Доколко това ще реши проблема с електрозахранването и ще намали загубите на електроенергия? Кога се очаква да започне изграждането на съоръженията?
По принцип загубите на електроенергия по мрежата високо напрежение е ниска и стойностите тук са съпоставими с тези в другите европейски страни. У нас големите загуби са по ниското напрежение, ако говорим само за мрежата, а не за индустрията и бита. Изграждането на тези електропроводи ще започне през идната година. Те са свързани основно с термоцентралите в Маришкия басейн, с ВЕЦ „Цанков камък”, с укрепването на т.нар. добруджански пръстен и със стабилизиране на захранването по Южното Черноморие.

Кои законопроекти разглежда в момента парламентарната комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм и кои очаквате да минат до края на тази година?
Комисията приключи работата по Закона за обществените поръчки. Тепърва ще бъде обсъждан Законът за публично-частното партньорство, но там няма да сме водеща комисия. Интересен и специфичен е Законът за съхранение на въглероден диоксид в земните недра. Разбира се, в момента приоритет са данъчните закони и проектобюджетът за 2012-а.

Вече сме на финала на 2011 г. Какви са вашите прогнози за строителството през идната
2012 г., предвид състоянието на частния сектор, възможностите на оперативните програми и проектобюджета?
Честно казано, не съм оптимист и едва ли някой е такъв при сегашната ситуация. Не знам до каква степен е реалистичен ръст от 80% при усвояване на еврофондовете, а и далеч не всички от тях са насочени към строителния сектор. В началото на разговора дадох някои данни за текущите темпове на усвояване. Дано те бъдат многократно подобрени.
Наистина, постигат се успехи, но далеч по-голям оптимист щях да бъда при индикации за стартиране на АЕЦ „Белене” и големите газови проекти. На този етап напълно споделям мнението, че трябва да сме щастливи, ако след време отново видим 50-60% от строителните обеми, които имахме през 2008 г.