Обучението в браншовите организации е нашето бъдеще и германска традиция

Прочетена: 17

Огнян Стоичков е роден на 1 април 1968 г. в Търговище. Завършил е математическа гимназия, а после и право в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е 16 години като адвокат. Избран е за депутат от листата на ПП „Атака” за Пловдивска област в 41-вото Народно събрание. Председател е на парламентарната комисия по образование, наука и въпросите на децата, младежта и спорта. Владее френски и руски език.

 

 

 

Г-н Стоичков, предвид скорошните протести на БАН, какво мислите за бюджета на Академията за 2012 г. и за реформите, които стартираха в нея?


Бюджетът на БАН за 2012 г. е незаслужено намален с нови 5 млн. лева в сравнение с тази година. Предвидените средства са 54 млн. лв. Проведохме среща в Съвета на настоятелите на Академията, чийто член съм и аз, с новоизбрания български президент Росен Плевнелиев. Той прояви интерес към работата на БАН, към тригодишните прогнози за нейното развитие – резултати, приоритети, акценти в дейността, проекти, по които ще кандидатства. Плевнелиев получи уверение, че в най-кратки срокове ще получи цялата информация от БАН за конкретните проекти, които предлага, за да реализира икономически резултати. Вярвам, че поне 5-те млн. лв. ще бъдат върнати на Академията, но бюджет от 59 млн. също е несправедлив. Това сочи и международния одит от
2009 г., който беше направен и приет и според който голяма част от институтите са разпознаваеми на европейско и световно научноизследователско ниво – те са ценни и желани партньори. Малка част от тях обаче бяха оценени негативно и съгласно тази оценка БАН съкрати значителен брой служители и трансформира своите научни звена от 69 на 42. Със слабите Академията намери сили да се раздели или да ги редуцира и включи в други. Силните ще получат по-добро финансиране. Реформите продължават, но те се правят и със съответна грижа от държавата. А тя се изразява в подаване на задачи и в конкретни параметри.
Преди две години БАН представи пред Световната банка своя план за реформи до 2013 г. След това Министерският съвет започна със законодателни реформи, те претърпяха сериозна трансформация в Народното събрание и се стигна до подкрепа единствено на създаването на Съвет на настоятелите в Академията, който да я отвори към обществеността, бизнеса и неправителствените организации. Защото една от критиките към нея беше, че се е капсулирала и не се знае какво се случва отвъд нейните стени. Факт е, че на заседанията на Съвета се чуват и критични бележки за БАН. Самият аз също правя критични бележки по отношение на дейността и реформите, но това е формата, в която трябва да се обсъждат проблемите и да се намери най-правилното решение.

Бюджетът за образование беше увеличен, но дали ще бъде достатъчен за качественото функциониране на системата?
Винаги може да се иска повече и въпросът не е в номиналната сума, защото тя е 172 млн. лв., която като съпоставка представлява 3,4% от БВП. За сравнение, миналата година беше 3,3% от него. Но понеже и БВП тази година е по-голяма величина, се получи 0,1 на сто увеличение. Хубавото е, че има ръст – правителството заслужава подкрепа и поздравления в тази насока. Лошото е, че тези средства са само в сектор образование, и най-вече в средното, т.е. няма особена промяна във висшето, а в науката има намаление с 16 млн. лв.
Важното в случая е да преследваме Европейската стратегия 2020, която казва, че за наука трябва да се отделят 3%, от които 1 на сто от държавата и 2% от частните инвестиции, евентуално от проекти. За съжаление, ние в момента инвестираме в наука 0,18% от БВП. Аз имах възможността и честта миналата седмица да присъствам на световен научен форум в Будапеща, организиран под егидата на ЮНЕСКО, на който се събраха учени, политици, държавници, министри. Там бяха посочени конкретните данни като приоритети на страни извън ЕС. Впечатляваща е грижата на бразилското правителство за наука, защото те отделят 3,5% от БВП. Това е внушителна величина и Бразилия отдавна е изпълнила и надхвърлила Европейската стратегия 2020 без да е в ЕС. Тук отново говорим за приоритети и проценти, а не за номинални суми, защото най-лесно е да се възрази и да се каже, че не можем да се сравняваме с Бразилия. Но аз не говоря за милиарди долари, говоря за процент от БВП, който показва грижата на държавата към отделни приоритетни сектори спрямо възможностите й.
Знанието е единственият мотор, който ще ни извади от кризата, защото ние нямаме друго. Нямаме природни ресурси или огромни територии. Имаме интелект. От нас зависи този потенциал, най-вече на младите хора, да бъде оползотворен. В заключение на научния форум в Будапеща на правителствено ниво се подписа декларация за нова ера в развитието на глобалната наука и в документа се препоръчва на управляващите да разработват ефективни политики по отношение на технологиите и иновациите. Споразумението призовава националните правителства и парламенти да декларират своята готовност да се позовават на съветите на научната общност в процеса на вземане на решения, защото информираните решения водят до сериозна икономика, базирана на знанието. Много пъти в работата си като депутат съм констатирал, че общностите, до които се отнася законът, не са запознати с него. Това не е само препоръка от тази декларация. Това е препоръка и задължение по Закона за нормативните актове – преди да бъде внесен в Министерския съвет, нормативът трябва да бъде обсъден със засегнатата общност. Трябва всички да бъдат информирани, че има такъв закон, и той да бъде публикуван най-малко 14 дни на сайта на съответното министерство. В декларацията от научния форум не ни препоръчват, а буквално ни задължават да се изградят консултативни научни съвети, изведени извън системата на правителството и парламента, в които да участват външни експерти, а не чиновници на заплата. В Народното събрание преди имаше консултативен съвет по законодателство, сега го няма. Новоизбраният президент заяви, че ще свика консултативен съвет за наука и иновации. Към това трябва да вървим, за да се получи по-добро законодателство. В противен случай резултатът е водораздел – едни хора някъде правят закони, други са недоволни, когато научат за тях, защото те не ги обслужват по най-ефективния начин.

Миналата година бяха предприети мерки за акредитация на висшите училища. Какъв е ефектът от подобна оценка?
Акредитацията на университетите е новата скала, по която следва да работи от 1 януари 2013 г. Националната агенция по оценка и акредитация (НАОА). Това ще стане в резултат от законодателна инициатива на група депутати, в това число и аз, като се внесе изменение и допълнение на Закона за висшето образование. Промените бяха добре приети и от университетската общност, която ще бъде оценявана и от оценяващия – НАОА. Досегашната петобална система даваше малък диапазон на оценяване, докато новата скала дава възможност държавното финансиране да се обвърже с оценката на Агенцията и да не се продължава по порочния, но наложил се модел от средното и във висшето образование да се финансират университетите „на студент“. Към момента тези, които имат най-много студенти, получават най-голяма държавна субсидия. Това обаче не е критерий за научноизследователска и преподавателска дейност, а за масовост. Тя невинаги е свързана с добро качество.

Именно заради този критерий значително се понижи и успехът за прием в университетите.

Така е, падна и успехът, като за първи път авторитетни, утвърдени български университети правиха трето и четвърто класиране, за да запълнят обявения брой свободни места за студенти и да уплътнят щата на своите преподаватели с лекционни курсове. Това съобразно и демографската криза, която отдавна е факт, но се задълбочава, плюс емигрантската вълна на млади хора в чужбина, търсещи по-добро образование, ще доведе в следващи години до пик в кризата за студенти и ще има много университети, които няма да могат да запълнят местата си. И стигаме до следващ проблем – за 7-милионна България 52 висши училища са прекалено много предвид населението и нуждите на икономиката. Франция със своите 63 милиона граждани има горе-долу същия брой университети.
Но не може административно, с декрет от утре да закрием 10-15 университета. Проблемът може да се реши, като се вдиг­нат критериите за оценяване от НАОА. Който влезе в шаблона на нейните изисквания, ще продължи да обучава с пълния капацитет и възможности на образователните степени – бакалавър, магистър, докторант. В тези, които не покриват критериите, ще отпадат съответните степени.

Означава ли, че те ще станат професионални училища?

Те могат сами да изберат пътя на развитието си, но той действително включва колежите. Освен университети нашата образователна система познава и тях с дипломите на специализирани бакалаври, които дават. Принципът обаче е колежите да се интегрират към университетите и да се върви към университетска общност, защото именно с окрупняването на ресурс, може да бъде поставен много по-сериозно въпросът за научноизследователската дейност.
Второто, което аз предлагам, но на този етап, въпреки голямата чуваемост, няма единодушно приемане, е да спрат преподавателите да бъдат на повече от един трудов договор. Те трябва да бъдат обвързани с един университет, в който да преподават и да извършват научноизследователска работа. Ако са изключително признати в общността, могат да присъстват като гост-преподаватели в десетки други висши учебни заведения, но да бъдат на трудов договор на едно място и само той да се отчита при акредитация на университета. В момента преподавателите имат право на два трудови договора – половината седмица са в един университет, другата половина – в друг и нямат нито субективен, нито финансов стимул да се занимават с наука, защото лекционният им курс на няколко места покрива техните материални потребности.

Акредитирането ще се отнася ли и за частните университети? Парадоксът у нас е, че на частното образование се гледа скептично, докато в Западна Европа и САЩ то е най-престижно. Дали оценката ще промени схващането за образованието извън държавните университети?

Да, ще има акредитация и за частните университети. Те се стремят към висока оценка, за да имат правото да предоставят по-голяма палитра на образователни услуги – докторска, магистърска степен. Разбира се, при тях няма борба за държавна субсидия.
Би могло акредитацията да бъде един от балансите в несправедливото разделение на частни и държавни висши училища. Частникът в България открай време се приема като човек, който е на ръба на закона. Трябва да скъсаме с този начин на мислене отпреди 20 години. Частните университети са доказали своята жизнеспособност, те, точно защото не разчитат на държавна субсидия, са по-активни на пазара на образователни услуги. Те търсят спонсори, включват в своите настоятелства дарители, активни са на международните образователни борси за студенти. Оценката е нещото, което ще раздели университетите според вида образователна услуга, а не според вида собственост.

Обмисляше се назначаване на финансов директор във вис­шите училища. На какъв етап е предложението и има ли развитие по въпроса?

Това беше идея на Министерството на образованието, младежта и науката, но на този етап институцията се отказа от налагането й, защото не била приета еднозначно от ректорите. Аз съм далеч от мисълта, че всички ректори ще я приемат със задоволство. Има какво да се направи в тази насока, налице са добри образци в Европа за фигура на финансовия мениджър – човека, който се занимава със стопанската част на „предприятието”, защото висшето училище, освен всичко останало, е и едно предприятие с активи, пасиви и управленска дейност. Не бих казал, че мениджърската работа е присъща на ректора, който е авторитет в научната и преподавателската общност. На него му е гласувано доверие като лидер сред тази общност. Той едва ли е ректор, защото има лидерски качества в управлението на имоти и пари. Ако този човек не е наложен отвън чиновник, спуснат със заповед от някое ведомство, ако финансовите директори бъдат приети от гилдията като хора, които ще помагат, а не като хора, които пишат доноси за лошо управление към министрите, мисля, че идеята не би следвало да се зачерква.

При нас висшето образование залага основно на теорията и се губи връзката между бизнеса и завършващите, които предстои да влязат в него. Има ли възможност университетите да сключат споразумения с работодателски организации, за да осигурят ежегодни стажове на своите студенти?
Това е един от вариантите за връзката, която винаги се къса между бизнеса и образованието. Естествено, всяка една от страните посочва другата за виновник за скъсаната и невъзстановена връзка. Такова партньорство по най-елегантния и логичен начин може да стане още от студентската скамейка, когато бизнесът открие своя човек и му осигури договор или стипендия за обучение. Разбира се, този млад специалист ще се задължи да работи за определено време в съответната фирма. Такъв механизъм имаше още преди промените през 1989 г. и моделът работи навсякъде по света.

От какво обаче се опасяват браншовите организации?

Аз съм провеждал разговори с Българската търговско-промишлена палата и Българската стопанска камара. Тяхното опасение е, че инвестират в младия студент и в четвърти курс той заминава в чужбина. По този начин инвестицията им става губеща. Но предлагам решение за подобна хипотеза. Налице е Закон за студентското кредитиране, по който държавата тази година отпуска 40
млн. лв., а следващата – 80, и това е похвално. Държавата отпуска кредити и след като студентът се реализира на пазара на труда, възстановява сумата. Нищо не пречи този ресурс да обезпечава и работодателя. Ако той инвестира в студента, следва гаранционният обезпечителен фонд да му възстанови сумата. А има механизми, по които пък държавата да си възстанови сумите от студента.

Доколко у нас сме се възползвали от възможностите за професионална квалификация, особено по европейски прог­рами?
За съжаление, има какво да се желае, и то много. Професионалното образование, било в центрове за професионална квалификация и преквалификация, било в специализирани професионални училища, в момента не дава нужния обем от знания и умения на своите ученици, които да са убедени, че след завършване на съответните курсове ще могат да се реализират на пазара. Вярно е, че ЕК иска от европейските държави да се достигне до 40, дори 60 на сто висшисти от населението на всяка страна. Но аз си мисля, че не е необходимо 7 милиона да са висшисти. Достатъчно е всеки един от българските граждани, съобразно своето ниво на образование и квалификация, да може, ако спре образователното си развитие на междинния етап, на който се намира, да намери своя пазар на труда. Бих дал пример със себе си. Аз съм учил във времената, когато стопанството беше планово, но тогава в математическата гимназия, която завърших, имаше учебно-професионални комплекси, т.нар. УПК-та. В тях всеки можеше, въпреки че е в общопрофилирана гимназия, да завършиш някакъв курс – за момчетата имаше възможност да запишат „Водачи на МПС” и „Автомонтьор” и аз завърших математическа гимназия с книжка категория С и свидетелство за автомонтьор 5 разряд от общо 7.
Ако не бях решил да продължа своето образование и да стана юрист, целта на образователния процес щеше да е с двете удостоверения, които имам, да си намеря работа. Това е смисълът и на професионалното обучение и квалификация – всеки, според нивото, на което е решил да спре своето образователно развитие, веднага да си намери работа. Не е необходимо всички да сме висшисти, необходимо е всички да се чувстваме доволни от това, което сме учили, защото то може да ни осигури прехраната.

КСБ организира редица семинари и квалификационни курсове за своите членове. По какъв начин държавата стимулира и подпомага браншовите асоциации да организират обучения?
Това е бъдещето за България, а е традиция за много държави, най-вече за Германия. Там има и занаятчийски, и браншови камари. Знам, че на поточните линии на „Мерцедес” около 30% от специалистите не са инженери, а автомонтьори – хора, получили квалификация в браншова организация.

Вие връчихте първите награди в конкурса на УАСГ „Дипломна работа на годината”. Университетът има идея конкурсът да стане национален за всички строителни училища. Как гледате на това?
Много добра идея, поздравявам ги. Въпреки разпространеното мнение за обезценената ценностна система и липсата на стимул и мотивация у младите – за радост това не е общовалидно. Младите, които искат да получат своето качествено образование в България, имат такива възможности и УАСГ е една от тях. Резултатите показват, че възпитаниците на университета се реализират на пазара и са търсени специалисти. А няма нищо по-добро от това мотивирането с награди по време на обучението да се случи и в национален мащаб.

Сподели в социалните мрежи

Автор на 25.11.2011. Категория Интервю. Можеш да следиш всички коментари и промени по тази публикации през RSS 2.0. Можете свободно да коментирате тази публикация

Leave a Reply

avatar
  Subscribe  
Notify of

%d блогъра харесват това: