КСБ

Арх. Тодор Булев: С Бялата книга искаме да поставим начало на културно отношение към сградите на българския модернизъм

За обектите на инженерната архитектура ще търся за съмишленик Камарата на строителите

Елица Илчева

Арх. Булев, в края на юли след години усилия вече е факт Бялата книга на българския архитектурен модернизъм. Какво да очакват читателите в нея?

Първо искам да кажа, че излезе само първият том, имаме готовност за още един, а целта ни е да направим тритомно издание. Знаете, че идеята се роди през 2017 г. покрай това, че в някогашния хотел „Витоша Ню Отани” започнаха преустройства, които предизвикаха будната архитектурна мисъл да се противопостави. Защото това е единственият шедьовър на известния японски архитект Кишо Курокава в Югоизточна Европа и има много качества, които не биваше да бъдат заличени.

Там се смениха няколко собственици и всеки променяше по нещо, но последният, действаше съвсем грубо. Смени японските вишни с изкуствени, вътре унищожи интериорите, дворът също изгуби съдържанието си, но върхът беше, че смятаха да пристрояват казино.

Затова решихме да нададем глас за всички сгради на модерната архитектура, които преминавайки от едни ръце в други, или са в лошо състояние, или на тях се гледа като на нещо, което няма стойност. Става дума за много от хотелите, например „Родина“, комплекси по морските ни курорти, гари, изобщо огромно строителство от този период, неща характерни за градския пейзаж.

Та тогава направихме една пресконференция, за подсетим обществото, да дадем сигнал, че съграденото трябва да се цени и пази.

Нали затова е Законът за културното наследство?

Да, но в нормативния акт има един времеви диапазон от 50 години, в който сградите не се третират като културна ценност, и тези 50 г. се местят. Ето, сега всичко до 1970-а вече може да се разглежда като ценност, ако тя се докаже, разбира се. Затова първо публикувахме списък, после направихме работна група и с избирането ми за председател на УС на Съюза на архитектите в България (САБ) включих като акцент в моята програма възраждането на идеята за тази Бяла книга. Беше важно, че така и ние, архитектите, се вгледахме в периода 50-те – 80-те г., открихме сградите, почувствахме достойнствата им.

Каква е целта в крайна сметка?

Да променим отношението, да усетим, че тези здания имат автори, строители. А в движение се стигна и до предложението нашите проучвания да се разширят във времето и да обхванат целия период от зараждането на модерната архитектура в България – това са 20-те и 30-те години на миналия век. После решихме да разширим представата за модернизма не само в чистия му вид, и а и там, където има съчетаване с други влияния. Сформираната работна група стана и редакционна колегия. Освен мен там са проф. д-р Константин Бояджиев, арх. Христо Ганчев, ст.н.с. д-р арх. Петко Едрев, Юлияна Глушкова.

Когато започвахме, ние не знаехме точно какъв вид ще добие инициативата. Успяхме да привлечем съюзните членове и докато преглеждахме материалите, стигнахме до извода, че е прибързано да кажем – този обект има качества на паметник, другият не. Първо, защото времево е още много рано за това, и второ, защото самата оценка е много сложен процес, а и не сме изчерпали всички обекти. Така че трябва най-напред да дадем теоретично познание за този период, тъй като хората не знаят той какво представлява. Дори и нашите колеги.

Вероятно това е причината за започнете с една обемна теоретична част по темата.

Да, първият том включва една теоретична част, както и този приблизителен индикативен списък на обектите от 30-те до 80-те години с обобщението, че това е предимно обществена и жилищна архитектура. Имаме намерение да разширим с индустриални обекти и архитектурни ансамбли, като центъра на Ловеч, на Монтана, на Благоевград. Последните са няколко вида. Има например архитектурно-скулптурни ансамбли, които са най-атакувани, защото обикновено са свързани с идеологиите от миналото. Виждаме как се промени отношението към Бузлуджа, която освен паметник на БКП е и уникална архитектурна творба, предизвикваща интерес в цял свят.

Т.е. отваряме темата и застъпваме тезата за деидеологизацията на архитектурата. Защото стойността на сградите е нещо различно от това защо са създадени. Виждаме например, че зданията в центъра на София перфектно се използват от сегашната демокрация. Това, че те имат държавническо излъчване, се оказва по-важно. В случая става дума архитектурата да се оцени в по-широк план.

Ще обхванете ли и инженерни съоръжения?

Да, това е мое предложение, като имам намерение да привлека за съмишленици в реализацията му и членовете на Камарата на строителите в България. Тези съоръжения, в които конструкторите са водещи, също са част от архитектурния пейзаж и освен своята функция имат и културна стойност. Виадуктите, фабричните комини, целите комплекси. 100-метровите язовирни стени, каскадата „Белмекен-Сестримо“. Всички те са ценности и отразяват не само икономическото, но и нашето строително и културно развитие. За това става дума, да обърнем внимание. И то не само на обектите, а и на строителите им. Имахме при нас един изумителен инженер - Лало Райков, който е много популярен сред гилдията и автор на редица забележителни решения. Например надлезът на Винаровото колело, който е негов, е пример за уникална конструкция.

Инженерната архитектура има много голяма роля да се развие изобщо архитектурата. И в началото на ХХ в., когато се зараждат великите имена в модернизма, те много често подчертават, че се ориентират към рационалното начало, към инженерната мисъл, например в силозите, самолетните хангари и др. - тези неща са част от голямата архитектура, а ние имаме своите образци и трябва да се възпитаме да ги ценим.

Защо книгата включва и информация как става обявяването на паметници на културата?

Защото първият том е нещо като един указател какво искаме да постигнем и как бихме могли да го направим. Във втория ще има студии за определени периоди, ще продължим да правим проучвания на сградите, някои уникални, каквато е зала „Универсиада“, ще ги представим по-подробно, за да ги защитим. Също и част от жилищните комплекси, които изразяват много убедително позицията на модернизма по отношение на градоустройството. Такъв например е някогашният „Заимов“ в София заедно с парка пред него. Помислете си сега кой градоустройствен архитект би оставил 70 процента от една територия за парк. Това е уникален пример за модерно мислене и за нещо, към което днес се стремим.

Добре, но може ли всяка сграда, която някога е била значима, да бъде смятана за културен паметник?

О, не, ние не си поставяме задачата да правим всичко културен паметник. Първо, защото това е трудна процедура, и второ, защото статутът усложнява проектирането на реконструкции. Не това е целта ни. По-скоро искаме обществото да осъ­знае, че тези сгради имат културна стойност, и да поставим началото на едно културно отношение към тях. В голямата си част те го заслужават. Т.е. слагаме началото на култивиране на погледа към архитектурата, което последните години доста се срина. Пример за това е, че дори зданието на Министерския съвет е с климатици на фасадата.

Как обаче се държи балансът между това да се запази един обект, но и да се използва в съвременните условия, които имат нови различни изисквания към средата?

Както и при паметниците – би следвало да си зададем въпроса кое в едно здание е ценното и кое – не, какъв е бил замисълът, кое е било важното. Особено там, където има намеси, трябва да се прецени дали водещото трябва да е връщането към оригинала.

Възниква и въпросът може ли новият стопанин да има отношение към първоначалното използване, може ли да запази основните особености на пространството чрез новото решение. Когато преценяваме, че от една постройка малко неща трябва да бъдат запазени, говорим за регенерация – възраждане с нови функции. Например ако отправим поглед към съвременното използване на зала „Универсиада“, считам, че буквално трябва да запазим едно към едно много неща, а новото да го търсим в съседство. Защото лошият пример е „Фестивална“ – която уж е възстановена и се експлоатира, но всъщност с ремонта е заличено присъствието на оригинала.

Рецепти не могат да се дават, но трябва да се стремим да останем максимално близо до автентичното.

Виждам, че на задната корица е скицирана Бузлуджа и предвид казаното по-горе мога да си обясня защо. Не разпознавам обаче сградата на първата?

Това е първият проект с истински модерна архитектура в България – същински Баухаус, даже в известна степен го изпреварва. Той е на арх. Лазар Парашкеванов за Централната земеделска дружба, където сега е операта. Интересно е, че е бил одобрен лично от Александър Стамболийски. Не е реализиран, но е много интересен с авангардизма, който излъчва.

Реклама