Андрей Цеков, член на Контролния съвет на КСБ: Проблемът не е законодателството, проблемът е корупцията

Г-н Цеков, първо бих искала да Ви поздравя, защото правим това интервю на много хубав празник - Андреевден. Честит имен ден от името на СД и екипа на в. „Строител“! Пожелаваме Ви много здраве и успехи. Благодарим за доброто сътрудничество през годините.

И аз благодаря на теб и на в. „Строител“ за пожеланията и за поканата.

Аз се радвам, че днес отново ще говорим по една тема, която сме коментирали много през изминалия период - Закона за обществените поръчки (ЗОП) - неговата подготовка, синхронизирането с европейската директива, дискусиите по спорните текстове, приемането му и последвалото приемане на правилника за прилагането му. Проследили сме заедно всички етапи. Близо 5 години по-късно как оценявате ЗОП, какви основни недостатъци и проблеми показа прилагането му?

Ние имаме добър период, за който може да се направи оценка за качеството на един закон. ЗОП беше приет през април 2016. Пет години по-късно моето мнение за закона не се е променило. То остава почти същото дотолкова, доколкото законът в 90% от съдържанието си транспонира наредбите на европейската директива за обществените поръчки. Той е добър закон, доколкото е добра самата директива.

Изминалият период показа и някои грешки, допуснати на ниво европейски законодател, които доведоха до обществени и правни проблеми. Аз още от самото начало, когато се приемаше законът, казах, че в огромната си част той е удовлетворителен, защото засягаше проблеми, с които българското общество в икономическия сектор се сблъскваше по отношение на обществените поръчки. Визирам най-вече в стария закон разпоредбите относно измененията, които са нужни да се случат по време на изпълнение на строителните договори. Тъй като строителството е динамичен процес, който е обект на въздействие на много рискови фактори - природни, физически, антропогенни, то никога не се случва точно това, което е предвидено по време на възлагането. Един закон трябва да е достатъчно гъвкав, че да даде възможност да се адаптират отношенията между страните към настъпили промени. В този смисъл новият закон даде възможност тези проблеми да бъдат адресирани.

Но той още тогава открехна вратата за едно голямо зло. Още когато законът се обсъждаше, съм го казвал и сега продължавам да го твърдя. Това е т.нар. ин хаус възлагане. Позицията ми относно този начин на възлагане също не се е променила през годините. Воден от относително добри намерения, европейският законодател позволи като изключение от общото правило, че всеки един лев, цент или евро обществени средства трябва да бъдат изхарчени на конкурентен принцип, ако възложителят има капацитет да свърши една работа със собствени сили, да не се занимава с възлагане и да не губи време. Интересно е, че в самата директива мотивите за ин хаус бяха преди всичко социални. Ин хаусът беше предвиден като механизъм за облекчаване на дейностите по социално подпомагане, напр. там, където е необходимо да се подготвя храна за възрастни хора, общинската администрация да си направи собствена служба за социално подпомагане и да не се занимава да възлага кетърингови услуги на външни фирми. Същото е с дейност озеленяване. Всяка една община има общински дружества, фирма или структура за озеленяване и е нормално за този вид услуги да не се прави възлагане. Още тогава казах, че ин хаусът е опасно нещо, което няма място в строителството. Пет години пра­во­при­ла­га­не го доказват категорично. Ин хаусът може да има приложно поле в други сфери. За мен трябва да се предвидят много ясно и точно дейностите, в които ин хаус е допустим. На национално ниво в България дори няма пречка да бъде изобщо изключен, той всъщност е една препоръка на директивата. Общият принцип е: всичко се възлага чрез обществена поръчка, като изключение е ин хаусът. Европейският законодател не ни задължава да приемем изключението. За мен това е един от основните изводи, които може да се направят по отношение на оценката на действието на закона - изкривяването на пазара чрез ин хаус възлагането.

Що се касае до други слабости, които ЗОП показа, то има определени разпоредби, по които директивата не е транспонирана коректно, и то най-вече заради грешки в превода. Специално в разпоредбите, които касаят изменението на договорите, основният текст - чл. 116, ал. 1, т. 1 - допуска изменение, когато в самите договори са предвидени ясни и точни клаузи, по които да се извърши изменението. Такива клаузи в стандартни типови договори като ФИДИК има редица. Те се използват например когато се натъкнем на грешки в геоложките доклади, когато се натъкнем на съоръжения на подземна инфраструктура или на археологически разкопки, т.е. на неща, за които при възлагането не е имало информация. В този смисъл чл. 116 допуска подобни клаузи и изменения в един строителен договор. Само че в българския закон чл. 116 превежда невярно директивата. Тя казва: „подобни клаузи са допустими, стига през тях да не се изменя естеството на поръчката“. Нашият превод е: „стига да не се изменя предметът на договора“. Предметът на договора е това, което има да се свърши. Ако при поръчка за строителство на училище се окаже обаче, че геологията е сбъркана, има високи нива на подпочвените води и вместо предвиденото плоско фундиране се налага пилотно фундиране, в този случай определено се изменя предметът на договора, но изменя ли се естеството на възложената поръчка? Не, то пак е строителство на същото училище. Грешката в превода води до грешка в правоприлагането и това трябва да бъде адресирано. Подобни грешки има и в други текстове и те реално възпрепятстват прилагането на закона към ситуации, към които той е предвиден да бъде прилаган. Това са двата съществени недостатъка, които аз виждам.

И тук идваме до най-широката група проблеми, които не са свързани с качеството на закона, а с качеството на хората, които го прилагат.

Субективният фактор е много важен.

Точно така. Аз още считам, че капацитетът на администрацията е недостатъчен за прилагането на този закон. Ще кажа защо. Има структури, които разполагат с много квалифицирани лица, и това са преди всичко големите ведомства, в които има достатъчно хора, които провеждат огромен брой поръчки, развили са опит, компетентност, те са наистина изключителни професионалисти. Същевременно не може да ги сравним с капацитета на една малка община с 2 - 3 хил. души население, където отделът за обществени поръчки е от 1 човек, който върши още 7 неща - и е ТРЗ, и е личен състав. Общо взето, да се сравнява компетентността им е като да се сравнява един хирург, който работи в Ню Йорк, където живеят 15 млн. души и прави на ден 4 операции, с един лекар, който живее в село с 2 хил. души и прави по 3 операции годишно. Дори да имат еднакво образование, липсата на опит и практика има влияние. За мен проблем не е само обучението, но и това, че няма условия да се развие ключова компетентност в определени възложители. Това може да се реши, като се централизира възлагането. Законът дава възможност да се създават централизирани органи за възлагане на регионален или секторен принцип. Така напр. в определена област може да има един орган, който да организира възлагането на поръчките на всички общини от об­ласт­та. Това, което казвам, няма да се хареса, защото всяка община иска сама да контролира процеса, но и аз искам да танцувам валс, но не мога.

Във връзка със ЗОП има още няколко теми, които са много актуални и в момента са обществено и медийно широко коментирани. Една от тях е свързана с авансите. Вие какво мислите за тази практика?

Авансите в строителството са нещо необходимо. Строителството е капиталоемък бизнес. Изпълнението на един голям инвестиционен проект винаги изисква строителят изпреварващо да финансира голяма част от него. Обикновено ако няма аванс, строителят, преди да си вземе парите, минават около 100 дни от свършването на работата и получаването на парите. Принципът е такъв: работя този месец, ако имам късмет договорът ми да е с месечно актуване - тогава актувам. Обикновено в рамките на един месец ми се проверява актът от страна на възложителя, правят се съответните корекции и се съставя първичен документ, издава се фактура и от там насетне според Търговския закон срокът за плащане от публичен възложител е до 30 дни. Освен ако някакви съображения не налагат да е по-дълъг. В повечето договори за обществени поръчки се предвиждат 50 - 60 дни за плащане. Ако са 60 дни и имаме още 30 дни за проверка на акта, това означава 90 дни след като съм свършил работа. През това време аз съм изработил още 3 месечни сертификата, които не са платени. Реално аз авансирам този проект за 3 месеца напред. Съвсем резонно е в началото на процеса възложителят да предоставя аванс и той да е за това да се поръчат и заплатят някои основни материали и технологично оборудване. Най-вече за оборудване става въпрос. За да може да изпишеш един артикул от фабриката, трябва да си го заплатил на 100 процента. Никой няма да ти го даде авансово. А за да започне производство на този артикул, трябва поне 50% предварително заплащане. Ако аз имам да изпълнявам обект, в който основното перо от строителството е скъпо оборудване - напр. компресорна станция, пречиствателна станция, жп трасе, - за да поръчам релси или оборудване за пречистване на водите, които формират около 50% от себестойността на обекта, аз трябва да платя 100% за съоръженията. Няма строителна компания, която да разполага със собствени ресурси в такъв размер. Най-логично е този тип доставки да бъдат финансирани от възложителя чрез аванси. Факт е, че обезпечаването на предоставените аванси не е разписано с императивни норми в закона. Там се казва: възложителят може да поиска гаранции. Но законът не трябва да дава възможност на възложителя да решава дали да поиска или не гаранции, защото тук става въпрос за публични средства и гаранцията трябва да е задължителна. В противен случай се дава възможност възложителят да фаворизира определен изпълнител. Затова законът трябва да се измени – гаранцията да бъде абсолютно задължителна, възложителят да има право да одобрява издателя на гаранцията. Тя може да бъде както банкова, така от застраховка, това произтича от директивата. Няма пречка възложителят да одобрява издателя на гаранцията, защото и при банките, и при застрахователите има по-надеждни и по-ненадеждни.

Пандемията изправи строителния бранш пред сериозни предизвикателства, едно от тях е увеличаването на цените на строителните материали и суровини, което достига до 100% за някои от тях. Голяма част от договорите, които се реализират с публичен ресурс, са сключени на цени отпреди 2 - 3 години. Какви възможности дава ЗОП за индексации и корекции? Как може да се реагира в тази ситуация, какво трябва да се промени в закона?

ЗОП не борави конкретно с инфлационен риск, тъй като основната му функция е да регламентира възлагането, а не изпълнението. Той е доста лаконичен в сферата на отношенията след възлагането. Много е кратка уредбата на самите строителни договори. Страните имат свобода на договаряне в определени рамки. Инфлацията е оставена да се регламентира от това, което страните са се разбрали, от търговското или от облигационното право. Практиката показва, че договорите обикновено не регулират инфлацията. Защо? Защото тя в последните 20 години в промишлеността не е значимо явление. Не заслужава внимание и по данни на НСИ - средногодишната инфлация в целия промишлен сектор в последните 20 години е 3,99% годишно. А в последните 6 години е 2,2%. Това е една пренебрежима инфлация. Не е имало интерес от страна на обществото, не е имало проблем. За да се регламентира едно явление, то трябва да има обществен проблем. Никой не се е занимавал да регламентира отношения само заради самата регулация. Поради тази причина в договорите не са включвани инфлационни клаузи. Тогава се питаме какво предвижда законът? Той е много интересен, тъй като към този тип отношения се прилагат два закона - за задълженията и договорите и Търговският закон в частта „Стопанска дейност“. В ЗЗД има клауза (чл. 266, ал. 2), която гласи, че ако в хода на изпълнение на поръчката цената на труда и материалите се повиши, цената на договора се изменя. Ако в договора има антиинфлационна клауза, защото това е възможно, тогава се поставя въпросът дали инфлацията е толкова сериозна, че да може да бъде квалифицирана като стопанска непоносимост? Това е институт на Търговското право, който исторически възниква в Германия по време на Първата световна война, когато има хипер­ин­фла­ция в индустрията и ако днес си сключил договор за 1000 марки, то утре с тези 1000 марки може да си купиш 1 кг сирене. Това го преживяхме през 1997 г. Бяхме стигнали дотам, че с една месечна учителска заплата да можеш да си купиш 11 карамфила. Този институт се съдържа в един кратък текст на Търговския закон (чл. 307). Ако толкова драстично се промени икономическата обстановка, че един договор престане да бъде справедлив, тогава изпълнителят може да иска корекция на цената или прекратяване. Въпросът е дали сме свидетели на инфлация, която може да се определи като стопанска непоносимост? По данни на НСИ към 9-месечието на тази година средногодишната инфлация в про­миш­ле­ност­та е 12%. Ние тук говорим за нарастване от почти 6 пъти спрямо нормалното ниво през последните 5 години. Бих казал, че това не е нормална търговска поносимост. Смята се, че страните в една търговска сделка поемат някакъв риск. Кое е разумното, което може да предвиди един изпълнител, когато дава оферта? Това е нормалният процент инфлация - нека да е до 4%. Длъжен ли е един изпълнител да предвиди инфлация от 12%? Не, не би могъл. Не може да искаме от него това. Явлението е глобално и засяга целия свят. По данни на НСИ от ноември 2020 г. до септември 2021 г. има скок над 35% в цената на арматурата, 15% при бетоните, над 34% в цената на битума и нефтопродуктите, над 55% в цената на дървесината, съответно са скочили и всички изделия от пластмаса - тръби, изолации и други. Тук възниква въпросът как се отразява това увеличение на цените на строителната себестойност. Метал, дърво, пластмаса, горива - това е огромна част от строителната себестойност. В сградното строителство металът и бетоните са около 70% от себестойността. При пътното строителство са битумът и горивата. Във ВиК строителството са тръбите. Общо взето, в страните, които водят индекси за цените на строителната продукция, те показват ръст около 12 - 15% в себестойността на строителството от началото на тази година. В този смисъл това е тема, която трябва да се адресира, защото ми се струва, че ще се стигне до стопанска непоносимост. Най-вероятно ще има изпълнители, които ще поискат прекратяване на договорите, други ще поискат дела за изменение. А делата са бавна работа, възможно е някои фирми да фалират, което е най-лошият сценарий. Ако няма някаква намеса - законодателна, политическа, стратегия на бъдещите правителства, тогава проблемът с това, че се работи под себестойност, ще рефлектира, като се генерира дълг. Подизпълнителят и работникът ще са крайните потърпевши.

Какви мерки могат да се вземат?

Мерките са два типа - мерки за бъдещето, които включват това да се предвидят в договорите клаузи, които да отчитат инфлацията двустранно. Какви могат да бъдат те? Тук е важно мястото на НСИ, които могат много лесно да акумулират информация за цените на почти всяка една стока на пазара. Индексът на цени на производител се формира от различни подиндекси. В номенклатурата на НСИ има над 80 подиндекса, които отчитат цените на конкретни строителни материали и формират 95% от цялата строителна себестойност. Ако тази информация се предостави от НСИ, тя може да послужи за анализ. На тази база да се направят индекси за различни видове строителна продукция. В Англия примерно имат 5 индекса - за жилищно строителство, за промишлено строителство, за пътно строителство, за ВиК и др. В рамките на различните категории обекти се придава различна тежест на различните материали. Като НСИ произвежда ежемесечна информация за всеки един строителен материал, то този индекс сам ще излиза. Ако някой е сключил договор за сградно строителство, когато си прави сертификата и се види колко се е изменил индексът спрямо датата на сключване на договора и ако надвишава стандартния процент инфлация, би трябвало да се прави индексация. Така е на Запад - в Англия, в Германия, включително и в Румъния.

Участвахте в МРРБ в работна среща на Камарата със зам.-министър Граматиков. Там този въпрос е бил поставен. Срещнахте ли разбиране за решаването му?

Да, срещнахме категорично разбиране за необходимостта от бъдещи мерки за решаване на проблема, както и за настоящата ситуация, тъй като никой не може да си затвори очите пред реалността. А тя е такава, че през 2021 г. инфлацията е значителна. Което означава, че са необходими спешни мерки, за да бъде възвърната някаква справедливост в тези договори и да се даде възможност да се довършат започнатите обекти. Никой дори не говори, че трябва да се печели, просто трябва да се довършат започнатите обекти.

Как може да се направи това за сключени договори и извършени плащания? Това е производно на отговора на въпроса ще има ли администрацията капацитет да направи одит договор по договор? При този одит да установи за всеки обект кои са основните материали в себестойността на конкретния обект и как може да се индексира. Другият вариант е плоска корекция, но там може да се получи изкривяване. Съвсем различна е ситуацията при някой, който трябва да изгради груб строеж и е жестоко засегнат от свръхцените на желязото, и при някой, който прави зидария, защото при цените на тухлите и на блокчетата итонг инфлацията е 5 - 6%. Същото е при някой, който прави асфалтиране, и друг, който само доставя камъни. Инфлацията в цената на трошената фракция е 8%. А при битума е 54%. Плоската корекция ще е трудна за администриране и не може да кажем, че еднакво засегнати са всички.

А когато става въпрос за проекти с европейско финансиране, където няма възможности за корекции. Там какво може да се направи?

Европейските правила не забраняват индексацията. Проблем е, че финансирането по тези проекти е одобрено и договорите за финансова помощ са сключени доста отдавна, преди няколко години. Самата програма е одобрена преди повече от 6 години, а договорите са отпреди 3 - 4 години. Те са при съвсем други ценови нива. Оттук има и две линии на поведение. Проблемът е паневропейски, той е ясен и според мен правителството трябва да го постави на ниво Брюксел. Примерно в Плана за възстановяване и устойчивост да се предвидят средства, които да допълнят бюджетите на програмите, за да компенсират инфлацията. А другата възможност е държавният бюджет. Това са двата пътя.

След срещата в МРРБ стана ясно, че се създава работна група, която да предложи решение на проблема.

Аз мисля, че първо трябва да се конструира ново правителство. Темата си заслужава вниманието не само на ниво МРРБ. Защото са засегнати всички министерства, които се разпореждат с публични средства, както и общините. Засегнати са финансите. Представители на тези ведомства трябва да седнат на една маса и да разберат естеството на проблематиката. На пръв поглед говорим за инфлацията в строителството и това би могло да предизвика негативна реакция, защото в цялата икономика има инфлация. Има, но не е с такива пропорции. Тя е в рамките на 5 - 6%, а ние тук говорим за 15 - 17 - 35 - 54% при различни ключови материали. Не е същото. Ако се беше случило така, че хлябът или млякото бяха поскъпнали с 54%, това щеше да е видим за всички проблем. Не може да си затворим очите за случващото се в сектора.

Няма как, като говорим за ЗОП, да не поставим въпроса за инженеринга. Чуха се мнения за и против. Въпросът е трябва ли да го има или не, къде да го има, трябва ли да е ограничен до определени по-специфични проекти?

Значението на инженеринга в инвестиционния процес бих го оприличил със значението на автомобила в живота ни. Ако някой пита има ли нужда от автомобили и полезни ли са те, повечето хора ще кажат, че са полезни. Полезни са, защото помагат по-бързо да се стига от т. А до т. Б, правят живота ни по-удобен, комфортен и едва ли някой ще отрече позитивите от тях. Същевременно обаче някой може да каже, че в света годишно умират 1,35 млн. души в автомобилни катастрофи. Факт. В България 730 души губят живота си ежегодно в автомобилни катастрофи. Значи автомобилите са вредни и трябва да ги забраним. Само че тук възниква въпросът кой е отговорен - автомобилът или автомобилистът?

После дали е само този, който го кара, или и този, който му е дал книжка, а защо не и този, който контролира трафика. Проблемът с инженеринга е същият. Дали инженерингът е виновен за некачествени или непрозрачни строителни проекти? Отговорът е - категорично не. И в двата случая са виновни, както казваше навремето Кристиян Таков, „прекалено многото некадърници и негодници, които се занимават с определени дейности“. Инженерингът в световен мащаб е установен като най-ефективната техника за достигане на един реализиран инвестиционен проект до крайния потребител. Интересът на цялото общество е примерно една болница да се построи максимално бързо, един път да се направи максимално бързо. Това е първото. Второто е целият процес да става при предвидимост на разходите и като трето – да има ясно формулиране кой носи отговорността. Инженерингът дава отговор и на трите въпроса. Той предполага проектиране и строителство на едно място, което означава едно възлагане на обществена поръчка. В България от момента на откриване на процедурата на възлагане до сключване на договор средният срок е между 9 и 18 месеца. При инженеринга поръчката е една, а за проектиране и строителство са две - т.е. два пъти по 18 месеца. Така че това е първото предимство. Факт е, че има оперативни програми, при които в един и същ програмен период трябваше да се мине през проектиране и строителство. Пример е ОПОС. Въпреки че голяма част от проектите са на инженеринг, като условие беше заложено да се направят регионални прединвестиционни проучвания (РПИП) на териториите на ВиК, които да включват идейни проекти за всички инвестиционни проекти. Нито един проект не може да се възложи, ако не е включен в проучването и няма идеен проект за него. По тази причина бяха похарчени 40 млн. европейски пари, за да се направят РПИП. Възложиха се на проектантските фирми през 2016 г. Правиха се 2 години, възлагането на строителните проекти започна 2020 г. А говорим за програмен период 2014 - 2020 и още не са възложени всички, а трябва да ги изпълним в рамките на периода. С всички удължавания максималният срок за изпълнение е 2023 г.

Относно отговорността - мечта на строителя е да работи по проект на възложителя. Ако си мислите, че строителят е най-щастлив да работи на инженеринг, лъжете се. Принципът при работа по проект на възложителя е следният - за лошия проект не носи отговорност строителят. Ако има проблем, той уведомява възложителя, който трябва да си оправи проекта, и изпълнителят ще строи, когато получи годен за работа проект. При проект на възложителя, ако заложените количества материали не са верни, той ще трябва да плати действителните количества, т.е. ще се мери всеки един кубик земя, който е изкопан, всеки един квадратен метър шпакловка и ще се плати толкова, колкото е изпълнено. Тук възниква въпросът кой носи отговорност, ако се окаже, че сметките, направени по изготвен инвестиционен проект, не са верни? Моята скромна практика показва, че тогава, когато се е случвало да работя по договори с действително мерене на количествата, ценовият ексцес е над 20%. Защото, първо, може да не са изследвани всички фактори, които влияят на конкретно проектно решение. Това често се случва не защото проектантът не си е свършил работата, а защото нямаме достатъчно хора. В България има огромен демографски проблем и проектантите са малко на фона на големия обем работа, която трябва да свършат. Те поемат повече работа и съответно пада качеството и се допускат грешки. Това, което съм разбрал, е, че проектантът много обича да твори, но не обича да мери. Ваденето на количества е дейност, която проектантите считат за второстепенна, но тя е много важна, защото на базата й се бюджетират проекти и подават оферти. При грешка в проекта или в количествата от кого възложителят ще си потърси преразхода? От проектанта? На теория той носи отговорност за качеството на проекта и на верността на количествените сметки. Но отговорността винаги се измерва с реалната възможност да бъде реализирана. Каква е отговорността на проектанта, ако вследствие на сгрешен проект или количествена сметка проектният бюджет бъде надвишен напр. с 10 млн. (виждал съм и по-големи ексцесии при мащабните инфраструктурни проекти)? Като реално обезпечение на тази отговорност е единствено задължителната застраховка на проектанта от 300 000 лв. за строежи от първа категория. Затова казвам, че инженерингът е добро решение. Пести се време при възлагането, не мерим количества, а има твърдо договорена цена - количественият риск е за изпълнителя. Имаме и яснота кой носи отговорността. Когато се появи проблем след предаването на проекта, е ясно кой отговаря. Строителните фирми са с повече имущество и са по-надеждни ответници по искове. По-добре да съдиш някого, от когото има какво да вземеш. Така че инженерингът не трябва да се отрича. Той е възприет в световната практика като най-бързия, най-надеждния и най-безрисковия начин на реализиране на обекти. У нас за съжаление се превърна в нарицателно за непрозрачно възлагане и некачествено изпълнение. Проблемът не е в инженеринга, а в „инженерите на безобразията“. Той като метод за реализация е точно толкова виновен за магариите, които се случват, колкото и автомобилът за катастрофите. Виновни са винаги определени хора, които го възлагат непрозрачно, които го изпълняват некачествено и които не упражняват контрол. Много хора го критикуват, без да го разбират.

Има и друг проблем и той е свързан с начина на възлагане. Това е друга тема, свързана със ЗОП. Говори се, че трябва да бъде махнат критерият „най-ниска цена“. Е, няма да се махне. Това е най-обективният критерий. Особено ако имаш проект, изготвен от възложителя. Сега често се ползват като критерий за възлагане показатели като съчинение на тема „най-добра организация на изпълнението“. Моля? Трябва да се стандартизират възлагателните процедури, трябва да се разпишат ясни и точни методики, критерии и те трябва да бъдат пределно обективни, измерими и безукорно справедливи. Да не се допуска възможност възложителите сами да творят. Трябва да има ясни качествени параметри, когато се възлага по критерий, различен от цена. Реално да се оценява по-качественият продукт – напр. за предложена фасада с минерална мазилка – 10 т., за вентилируема фасада от фиброциментови плоскости – 30 т., за структурна остъклена фасада – 50 т. И всеки ще си прави сметката колко му се качват разходите, каква цена може да предложи, а накрая възложителят ще знае, че за повечето пари, които ще вложи, ще получи по-високо качество. Например за 100 хил. евро ще вземе „Ферари”, което е много добра сделка, но няма да вземе за 30 хил. „Москвич”, което е прецакваща сделка.

Между политическите партии на промяната като че ли има консенсус по отношение на ЗОП. Това, което видяхме по време на преговорите по политики, е, че ще се върви към промени или дори нов закон. Какво е най-важно да се заложи, така че да се минимизират възможностите за корупция и нагласени поръчки?

Нов ЗОП категорично не е необходим, защото нашият 90% преписва директивата. Какво ще каже новият ЗОП? Най-много да препише директивата на 95%, ще смени структурата? Не трябва лекомислено да се търсят законодателни промени. Защото всяка една промяна има негативен ефект. В момента, в който се случи, възниква една правна непредвидимост, а всяка една правна непредвидимост има обществена цена. Това се изразява в грешки, допуснати от администрацията. В този смисъл промяна заради самата идея, че трябва да се направи промяна, не е необходима. Законът е такъв, какъвто ни го е специфицирал Европейският съвет, ние не можем да излезем от рамката, която е зададена. Нашият закон е добре оформен с някои изключения, които трябва да се пипнат. От там нататък е важно кой ще го прилага и да се елиминира възможността този, който го прилага, да го прави в ущърб на обществения интерес. Как може да се елиминира това? Лоши хора винаги ще има, корумпирани или склонни към корупция също. Те винаги ще се опитват да влязат във властта, ще се опитват да отидат на позиции, на които се харчат публични средства. Не само това – и най-читавите хора ще ги атакуват и ще се опитват да ги корумпират. Ако някой се намира на позиция, от която харчи пари, особено ако са чужди, винаги ще има някой, който да предложи да делят. Ние не може до всеки да сложим полицай. Най-малкото ще се опитат да подкупят и полицая. Ние трябва да ограничим възможностите за корупция. За мен начинът да се подобри процесът и да се ограничи човешкият фактор е максимално да се стандартизират процедурите. Да има типови процедури и методики и да няма възможност за лавиране. Общественият интерес е по-добре защитен при стандартна процедура и методика. Ако се унифицират възлагателните процедури и изискванията към офертите, ще е чудесно. Същото е и със строителните договори.

Как електронизацията и новата електронна система за възлагане се отразява на процедурите?

Системата работи и помага, защото в крайна сметка реално не може да се отварят пликове, което се правеше. Не могат да им гледат цените. Отваряха се оферти, после пак ги запечатваха. Не съм експерт по киберсигурност и не знам доколко криптираните оферти може да се гледат. Прави впечатление обаче, че откакто влезе тази система, рязко се увеличиха отстраняванията.

Основното в контекста на този разговор е, че нито законът е лош, нито инженерингът е лош. Корупцията е проблемът. За да се преодолее той, първо трябва санкциите да се засилят. Докато не влязат в затвора няколко души за корупция, нещата няма да се оправят. Човешкото общество е устроено така и това трябва да стане реалност. Докато санкцията е теоретична, тя не плаши никого. Другото е да се намали възможността за творчество при един ясен закон. Тогава няма да се искат и такива колосални познания.

Няколко думи да кажем и за ЗУТ. От политическите консултации се разбра, че има съгласие за изготвяне на нов закон. През годините КСБ е работила много по темата. Имаше дори три разработени отделни законопроекта. После се заговори за кодифициране на материята. Сега каква е визията за този основен за бранша закон?

Откакто ЗУТ е създаден, непрекъснато се говори за реформа в него. Той е изменян над 70 пъти и това показва, че той не адресира адекватно материята. За мен лично законът сам по себе си не е пределно лош, независимо че доста изменения се правят. Има обаче няколко основни проблема. Той не изчерпва цялата материя, с която се занимава. Под него действат над 200 подзаконови акта, които са безобразно остарели. ЗУТ има една разпоредба, че продължават да се прилагат подзаконови актове, които са приемани по време на Закона за териториалното и селищното устройство. Той не действа вече 20 години, но продължаваме да прилагаме неговите производни. Другият проблем е безкрайната бюрократщина. ЗУТ е изградил една система, която предполага на пет стъпки спирка - всяка спирка е бюро и администратор. Това бюро е пропуск, за да продължи инвестиционната идея, и така то се превръща в корупционно място. На много нива администрацията не е доволна от бройката на такива пунктове и тълкува закона творчески, като създава още. Тази материя е тотално загнила, има зародено такова голямо обществено недоверие, съмнение във възможността на администрацията да управлява инвестиционния процес, че има нужда от нова регулация. Това е ясно. Дано да се случи. Не защото законът е чак толкова лош, а защото е толкова лошо прилаган и е с толкова лоша репутация, че трябва да се напише отново. Но ако се остави в ръцете на същите хора по същия начин да прилагат новия закон, то тогава той скоро ще бъде още по-мразен от предишния.

Очевидно е, че сега ще се променят много неща. Има шанс КСБ да се включи в тези процеси. Какво според Вас трябва да направи Камарата, за да не пропусне този момент?

КСБ трябва да е основен двигател в този процес. Камарата трябва да заема принципна позиция по всеки въпрос и да съдейства за повдигането на всяка една важна за бранша тема като инфлацията, като инженеринга, като корупцията. КСБ има две функции - да е генератор на идеи за подобряване на инвестиционния процес и да е критик в случаите, когато са предложени идеи, които не са удачни. Тази мъдрост, която Камарата може да генерира, не бива да бъде пренебрегвана. Но тази мъдрост трябва да бъде действително мъдрост, да е много обективна и да не е проводник на конкретни интереси. Когато се говори принципно, никой не може да бъде уязвен. Нещата трябва да се наричат такива, каквито са. В критиките срещу инженеринга определено прозират лобистки интереси на гилдията на проектантите. Елиминирането на инженеринга несъмнено ще ограничи конкуренцията в проектирането. А ограничаването на конкуренцията в който и да е сегмент на пазара винаги създава проблеми, страшни дългосрочни проблеми. Това важи както за проектирането, така и за строителството. КСБ трябва да се намесва без страх и колебание във всички случаи, когато конкуренцията е застрашена. Камарата трябва да бъде инициатор на промените в законите, касаещи строително-инвестиционния процес. Да, наистина Камарата създаде три проектозакона. Но подходът не беше правилен. Защото е правилно да се започне с дебат по темите и с постигане на съгласие между всички участници в процеса по принципните неща. Трябваше да се седне с архитектите, с администрацията и да се сложат фундаментите, на базата на които ще се гради секторът - намаляване на административната тежест, намаляване на пропускателните пунктове, създадени от закона, стандартизиране на процедурите и опростяването им, и тогава да се върви към нови закони. Изобщо необходимо е да се направи преценка на някои постулати, приети като свещени, които трябва да се променят.

Един въпрос за в. „Строител“ - четете ли го, следите ли го, какво е значението му за бранша?

Чета го, следя го. Вестникът е полезен инструмент за разпространение на идеите на КСБ. Важно е да не се поддава на натиск, да не се политизира и фокусът му винаги да бъдат проблемите на строителите, а не политиката. С работата си през годините „Строител“ се наложи като един неформален регулатор на общественото мнение относно сектор „Строителство“. И в това си качество е чудесен и за мен няма по-добро четиво в сферата на инвестиционния процес, аз поне не знам да има.

Това интервю ще излезе ден след като бе отбелязан Международният ден за борба с корупцията - 9.12. Какво трябва да се промени, така че страната ни да не бъде свързвана неотменно с корупцията?

За мен лично корупцията е върховното зло - тумор с безподобен малигнитет. Тя е антитеза на меритокрацията, антоним на конкуренцията, убиец на иновацията, предприемчивостта, прогреса и растежа. Тя прекършва порива на младостта, покварява енергията на зрелостта и поругава достойнството на старините. Корупцията не се бори с дипломация, компромис или нежни революции. Бори се със сърце, със смелост и решителност. Бори се само с абсолютна нравствена, обществена, политическа, институционална и правна нетърпимост. Първата стъпка към разрешаването на всеки проблем е да осъзнаем и признаем, че го има. Втората – да локализираме и изолираме тумора. След това да прекъснем връзките му с източниците, от които се храни. Накрая да го отстраним напълно ведно с всичките му метастази и да не допуснем заразяване на нови здрави тъкани. Зная, че тези съждения звучат идеалистично, но идеалите не бива да се бъркат с наивност. Идеалът е моралната норма, която възпира покварата. Затова идеализмът може и трябва да бъде знамето в борбата със злокачествения цинизъм, който корупцията олицетворява.