Мълчаливото съгласие ще направи бизнеса независим и ще дисциплинира администрацията

Г-н Тодоров, ако се съди по изявленията на официалните длъжностни лица и експертите, днес България се намира в доста… странна ситуация. Утре излизаме от кризата, а вдругиден се оказва, че продължаваме да затъваме. Вчера законодателството ни беше добро, но никой не го прилагаше, а днес всички го прилагат, но то се нуждае от основен ремонт. Според вас на какъв хал сме в момента?
Като слушам какво споделят клиентите на нашата кантора и като сравнявам техните разкази с моите лични наблюдения, за себе си съм си направил няколко извода. На първо място мисля, че до голяма степен кризата в България е изкуствена. По-скоро е задълбочена от твърденията, че кризата е страшна и повсеместна. В България няма икономическо основание да се говори за опустошителна криза, защото непрекъснато увеличаваме износа от ноември. През януари т.г. увеличението е с над 10% спрямо януари 2009-а. Това означава, че след като светът излиза от кризата, а икономиката ни става все по-отворена, основания за продължаване на кризата в България няма. Изводът, който се налага, е спешно да спрем да приказваме колко голяма и колко страшна е кризата. Така само плашим потребителите и отблъскваме инвеститорите, особено чуждестранните. Вторият голям проблем е неиздължаването към фирмите. Крайно време е правителството да реши кои договори са почтено сключени, кои са сключени в нарушение на закона и кои са очевидно неизгодни. По редовните и почтени договори държавата е длъжна в максимално кратки срокове да изпълни задълженията си, защото има огромно забавяне в изчистването на дълга чрез Българската банка за развитие.

Не смятате ли, че причината е в липсата на достатъчно пари в хазната?
Ако е така, все някой би трябвало да излезе и на висок глас да обясни защо държавата не е в състояние да изпълни ангажиментите си и кога ще стори това.

Според мен премиерът и финансовият министър достатъчно обясняваха откъде идват проблемите с неизпълнените договори.
Аз имам предвид нещо друго: волеизявление от страна на държавата, в което тя признава публично задълженията си към фирмите с редовни добросъвестно сключени договори и обявява конкретни срокове за изплащане на дължимите суми. Примерно – в рамките на шест месеца ще бъдат изчистени 25% от задълженията. Останалите 75% ще бъдат погасени на равни траншове през следващите 12 или 18 месеца. Ако има такава сигурност, не съществува проблем фирмите – срещу писмено признатите задължения на държавата – да теглят банкови кредити, да ликвидират липсата на ликвидност и да планират бизнеса си така, че никой да не загуби.

Според вас държавата разполага ли с финансов ресурс, за да изпълни задълженията си към бизнеса?
Категорично. Въпреки че близо два милиарда лева от резерва бяха похарчени, държавата все още разполага с достатъчно средства, за да изправи бизнеса на крака - около шест милиарда. Част от тези пари спокойно могат да бъдат инвестирани в Българската банка за развитие.

След което всички ще викнат в един глас, че и това правителство харчи резерва…
В случая не става дума за харчене, а за заемообразно даване на пари от резерва - за определен срок от време и срещу определена лихва.

Колко според вас дължи държавата на бизнеса?
Там е работата, че до този момент няма точни данни. Колебаят се нещата между 600 млн. и 1,6 млрд. лева.

Доста сериозно „колебание”, бих казал.
Според мен държавата дължи на бизнеса около 1,2 млрд. лева.

Идеята за пускане на облигации рекламен трик ли се оказа, че днес никой вече не си спомня за нея?
В България много лесно може да се финансира дефицит. Държавният дълг е относително много нисък спрямо брутния вътрешен продукт и емитирането на облигации би могло да осигури част от необходимите средства. Въпросът е, че по този начин ще бъде увеличен държавният дълг. Съществува и друг вариант – купуване на акции на стабилни компании. През последните години „Гугъл” например направи страхотен ръст. Ако някой се беше престрашил и беше купил акции на тази компания, печалбата щеше да е много добра. А ако беше направена и застраховка – нямаше да има и риск.

Запознахте ли се със стратегията на правосъдното министерство за по-нататъшния ход на съдебната реформа?

Прочетох я много внимателно, но не виждам как нейното изпълнение ще промени радикално съдебната система. Първо – юридическото образование. Когато аз учех право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, бяхме 150 студенти и качеството на образованието беше изключително високо. Днес преподавателите са малко повече от тогава, но студентите са около 1500, т.е. десет пъти повече. Очевидно е, че при такова съотношение да се разчита на качество е невъзможно. После – приемът. Изпитите все още са два – по история и по български език и литература. По никакъв начин не се проверява логическото мислене на кандидат-студентите и аз си мисля, че въвеждането на тест за интелигентност би свършило чудесна работа. Един юрист трябва да има много добра оперативна памет, в която да е „складирал” всички основни закони. Без ровене в правно-информационните системи не може да се мине, защото няма човек, който да запомни над 30 000 акта. Основните закони обаче задължително трябва да са ти в главата. Второто задължително условие за успех в професията е логическото мислене. В противен случай как ще решаваш сложни казуси и ще пишеш стабилни решения? Третото нещо, което в момента липсва, е сериозният практически изпит за вземане на юридическа правоспособност. Във всички уважаващи себе си държави тези изпити са толкова тежки, че наистина успяват само най-добрите. Докато у нас всичко е съвсем формално и на пазара се появяват какви ли не хора. Лошото е, че някои от тях стават прокурори и съдии, след което… стой та гледай какво следва. Ако станат адвокати – това не е толкова страшно, защото подобни „колеги” много бързо остават без клиенти и сменят професията.

Г-н Тодоров, понеже от 20 години всички се занимават само с реформата на наказателното правораздаване, какво е състоянието в другите „клонове” на правото? Там реформата на какво ниво е?
Според всички международни оценки Административнопроцесуалният кодекс (АПК) е един от много добрите закони в България. А аз бих добавил, че е един от много добрите закони в света. В административното правораздаване има само един-единствен проблем, но той не е заложен в кодекса. Редица специални закони – не по-малко от 40 на брой - възлагат на Върховния административен съд (ВАС) да се произнася като първа инстанция. Получава се страхотно натоварване на съдиите във ВАС…

Значи създаването на 28-те регионални административни съдилища преди четири години не го разтовариха, така ли?
Не, защото когато се правеше и приемаше АПК, тези закони не бяха променени. В момента ВАС продължава да е задръстен със стотици и хиляди дела от най-различен характер и действа по-скоро като районен, а не като върховен съд. Не е в състояние да уеднаквява практиката, не е в състояние да контролира както трябва решенията на по-долните инстанции. Масова практика е тези решения механично да бъдат потвърждавани, защото съдиите просто нямат никакво време. През 2009 г. всеки съдия във ВАС е гледал по 220 дела, т.е. всеки работен ден – ново дело. Това е абсурд. Едно данъчно дело е дебело 450-500 страници. При най-добро желание човек не може да ги изчете за 8-10 часа, камо ли да осмисли информацията в тях и да реши казуса.

Имате ли представа какво трябва да се направи?
Две неща. Първо, подсъдността по тези специални закони да бъде прехвърлена на окръжните административни съдилища. И второ, да се сложи край на спекулациите с безплатното административно правораздаване.

Тоест?
Тоест административното правораздаване остава безплатно само на първа инстанция. Пред втората (касационната) инстанция трябва да се сложат някакви финансови бариери, да се плащат такси.

Подобен ход няма ли да бъде сметнат като ограничаване на равния достъп до правосъдие, след което България отново да се озове на подсъдимата скамейка в Европейския съд по правата на човека?
Има нещо такова, но на безумието във Върховния административен съд трябва да бъде сложен край.

Защо според вас всички са се втренчили само в реформата на наказателното правораздаване, след като 75-80% от делата са граждански и административни?
Има една-единствена причина: наказателното право е далеч по-интересно и по-лесно за разбиране, отколкото гражданското и административното. Не само за хората, а и за медиите.

Аз лично не съм много убеден, защото тежките проблеми на бизнеса, на  българските и чуждестранните инвеститори вървят именно по линия на гражданското и административното право. Като почнем със стотиците лицензионни режими и свършим с вроденото нежелание на бюрокрацията да изпълнява задълженията си в законоустановените срокове.
Прав сте. И затова аз си мисля, че е крайно време в българското законодателство да бъде въведен принципът на мълчаливото съгласие. Не на мълчаливия отказ, а на мълчаливото съгласие. Ако това се случи, само за една седмица администрацията ще влезе в правия път и ще заработи така, както всички очакват да работи.

Не сте ли прекалено оптимистично настроен?
Не. Принципът на мълчаливото съгласие ще направи бизнеса независим от волята и прищевките на администрацията. Ще отпаднат и всички проблеми в контактуването между бизнеса и администрацията, защото чиновникът, като не се произнесе… все едно се е произнесъл.

Всъщност по този начин ще се разтовари и съдебната система, защото поне 25% от делата просто няма да има за какво да бъдат образувани…

Ако пък едновременно с това бъде въведена и неограничена отговорност на чиновниците за вреди, причинени на държавата и общините, ще видим дали ще се намери чиновник, който да си позволи лукса поне веднъж да не се произнесе в срок.