Елица Илчева В българската история 1829-а влиза като годината, в която Високата порта разрешава на християнското население да възстановява разрушените си и опожарени църкви и да строи нови. Малко известно е удивителното съвпадение, че същата година се ражда и един от най-големите строители на църкви през Възраждането. Това е тревненецът Уста Генчо Кънев. Според специалистите неговите сгради, които далеч не са само християнски храмове, по нищо не отстъпват на градежите на Кольо Фичето. Изследователи и историографи на българската архитектура достигат до извода, че Уста Генчо Кънев незаслужено е оставян в сянката му. Но тъй като онова, което е излязло изпод ръцете на строителите, не остава скрито и живее векове, никога не е късно за реабилитация. В родната му Трявна тя е осъществена преди години от местния журналист и краевед Вера Христова, която пише, че ако Уста Кольо Фичето е майсторът на Възраждането, то Уста Генчо Кънев (29 години по-малък) е майсторът на прехода към новото време, носителят на новото архитектурно мислене и различните художествени възгледи. По думите й той успява в своя 35 – 40-годишен творчески живот да отговори на двете най-големи национални задачи: отначало – строителството на църкви, най-консолидиращият факт в национално, социално и емоционално отношение, и след 1878 г. – изграждане на училища. Единственият голям научен труд, посветен на Кънев, всъщност е монографично изследване на д.а.н. арх. Маргарита Коева и арх. Николай Тулешков „Първомайстор Генчо Кънев” (1987 г.). Те са успели да съберат и публикуват и голямата част от творенията му, а най-много сведения за живота му са оставени от едно от трите му деца – Дабко Уста Генчов. От него е известно, че Генчо Кънев първо чиракувал при баща си – Къню Ганчев Тревнали, а после, преди 30-ата си година, получил майсторско право при Уста Димитър Сергюв. Предполага се, че това е станало при строежа на църквата „Свети Георги” в Трявна. Едва 35-годишен, вече строи по няколко сгради едновременно. Но Кънев никога не се превръща в предприемач. Остава си архитект. Описан е като „дълбоко почтен човек, който държи на думата си и задълженията си в договора, който непременно сключва“. Това налага обаче строга система и изследователите считат, че е малка разликата между организацията на работа на Уста Генчо и една съвременна строителна фирма. „Подобно на своя известен приятел Петко Славейков, той цял живот страдал от „недостатките” на образование. Често контрактите, които перфектно съставял, били написвани от другиго, но проектите си ги правел сам. Ако трябва да начертае кръжилата на прозорците, толкова характерни за него, или засводяванията и куполите, той туря на хартията паричка или захлупва висока чаша“, разказва Вера Христова. Построеното преди него „четял“ като жив учебник по архитектура. Известно е, че с отвес и аршин в ръка обикалял Ришельовския лицей в Одеса и вземал мерки, за да изгради после Априловската гимназия в Габрово. Негово дело са и мостове по Дряновската река. Той е автор на първия български мост с хоризонтално платно. С Кольо Фичето като че ли взаимно се влияят през годините, но по-скоро интуитивно, отколкото съзнателно. И ако първият остава с неподражаемата „кобилична крива”, която по толкова емоционален начин завършва фасадните фронтове на неговите сгради, то вторият пръв въвежда т.нар. триделен арковиден мотив върху западната (понякога южна) фасада на своите църкви. Но нека се върнем на неговите храмове. Достатъчни са двете катедрали, почти близнаци - във Варна и Видин. Строени на границата на две епохи, те са най-добрият пример за развитието, което претърпява творецът. Варненската катедрала „Св. Успение Богородично“ е най-голямата сграда, която майсторът работи по чужд проект, а и досега е втори по големина храм в страната след храм-паметника „Св. Александър Невски“. Историята на нейното построяване започва през 1880 г. с два проекта – първия на руския архитект Сава Димитриевич, наподобяващ петербургски храм, за чието изпълнение е поканен самият Никола Фичев, и вторият – на одеския архитект Маас, откупен от градския съвет. След отказа на Фичев се сключва договор с Генчо Кънев. Интересно е, че първия камък е положил лично княз Александър I Батенберг, а за финансиране на строителството се разчитало предимно на дарения. Освен това била разиграна томбола от 150 000 билета по 2 лв., разпродадени в страната и чужбина. Цялата сума по изграждането му възлязла на 324 542,88 лв. В документите, които се пазят, е описано подробно, че дяланите камъни са взети от събарянето на крепостната стена. За фасадата са ползвани такива от района на селата Куманово и Любен Каравелово. За външните колони под прозорците са доставяни камъни от Русе. Покривната част и кубетата са облицовани с медна ламарина. Строежът е завършен в началото на октомври 1885 г. Планът на видинската катедрала „Св. Димитър“ е изработен през същата 1885 г. от Генчо Кънев и тогава се полага и основният камък, но поради Сръбско-българската война строителството е прекъснато до 1889 г. Смъртта на майстора не му позволява да завърши храма и той фактически го оставя до височина на първия корниз. Следва специална комисия, в която участват архитектите Геслер, Мачас, Ментрел, Кожухаров, Нешов и Върхота. Съществува мнение, че за довършване на катедралата е поканен италианският архитект Бахнани, на когото се приписва и авторството на плана, както и участието на още негови сънародници за по-специфичните довършителни работи. Това, че видинският исполин е дело на Генчо Кънев, специалистите обясняват с твърде подобните обемно-пространствени и конструктивни принципи, заложени и в двете здания, и в цялостния им архитектурен образ. Интересен пример за творческите търсения на майстора от Трявна е и църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Свищов, построена по инициатива на Ангел Балабанов - българин, живеещ в Румъния. Годината на завършване на строителството е 1872. Според изследователите тъкмо тук Генчо Кънев осъществява своята идея за вплитане на европейски композиционни принципи и форми в българската църковна архитектура. Архитектурната композиция е комбинация между октогонален централен план и надлъжна базиликална схема. В организацията на пространството се чувстват силни католически влияния. То се развива около централен голям купол, стъпващ върху четири колони и две двойки пиластри, долепени до северната и южната стена. Куполът е съставен от осем сферични сегмента, иззидани между масивни конструктивни ребра, свързани в окръжност, върху която стъпва висок барабан, завършващ с малко куполно покритие. Първоначално Генчо Кънев е замислил олтара, отделен от наоса само с ниска преграда. Но по-късно олтарното пространство е оформено с висок дърворезбен иконостас по източноправославен маниер. Пред наоса е имало открито преддверие (днес затворено), над него емпория, в центъра на която стъпва основата на кулата камбанария. Външната архитектура е семпла, но добре балансирана с каменни орнаменти. Интериорът е изписан скоро след построяването от Нестор Траянов, сътрудник на Генчо Кънев от Галичник. Иконостасът е работа на Андон Станишев и датира от 1881 г. Независимо че подобна конструкция на купола се прави за първи път през тази епоха, църквата е така добре изпълнена и обмислена, че дори тежкото земетресение от 70-те години на XX век не й е нанесло никакви поражения. Църква „Св. св. Кирил и Методий” – с. Константин (Еленско), пък е интересна с това, че е построена в новооснованото след Руско-турската война селище и тя е първата сграда, издигната в него. Плановата схема е близка до триконхалната, но е удължена, за да се подчертае насочеността на пространството. Напречната ос е акцентирана от две големи конхи от юг и север. Куполът е издигнат върху висок тамбур. Емпорията опасва цялото пространство на наоса и достига до олтарната преграда. Основният камък е положен в 1879 г., а строежът завършва в 1890 г. Със своя обем и местоположение църквата доминира в общия селищен силует. Камбанарията е достроена по-късно.