Слънчев юлски следобед. В сенчестия двор на заведение за лечение на хора с психични отклонение пациент върви умислен и влачи след себе си дълго въже. Един лекар го гледал с интерес 15-20 минути, накрая не издържал и попитал: „Абе, колега, ти защо теглиш това въже след себе си?” Пациентът спрял като закован, погледнал лекаря право в очите и му отговорил: „А ти, колега, какво предлагаш – да го бутам ли?”
Колкото и да е странно, с вкарването на обществените поръчки в рамките на държавния интерес е същото.

Никак не е случайно, че подхващаме любимата си тема – изработването на нов Закон за обществените поръчки (ЗОП) точно с този виц. Ако някой си направи труда и се зарови в теченията на вестниците, „дъвкали и предъвквали” тази тема през последните 15 години, със сигурност ще открие най-малко 10 000 публикации, чието съдържание се върти около сакралната фраза „Промените в ЗОП са съобразени с европейските изисквания…”.
Това „заклинание” беше на мода през 1999 г., когато действащият до онзи момент Закон за възлагане на държавни и общински поръчки бе отменен и влезе в сила чисто нов Закон за обществените поръчки.
Същото се получи през 2004 г., когато управляващите запретнаха ръкави и написаха нов ЗОП, защото действащият „такъв” нямал нищо общо с правото на Европейския съюз.
Две години по-късно тройната коалиция също реши да остане в историята, като сътвори свой собствен Закон за обществените поръчки и го окичи с емблематичното прилагателно „европейски”.
Сякаш за да спази неписаната традиция, мандатът на днешните управляващи също започна с ремонт на ЗОП. Дебатът продължи седем-осем месеца и приключи миналото лято с „блага вест”: законът е ремонтиран така, че въвежда в българското право най-актуалните принципи и норми за възлагане на обществени поръчки в ЕС.
Днес, както много добре е известно, на управляващите им се налага да пишат проект за нов ЗОП, защото всички досегашни интелектуални упражнения и законотворчески гимнастики са се оказали излишни. Или по-точно – наливали са вода главно в мелницата на „белите якички”, ако трябва с едно изречение да преразкажем онази част от последния доклад на ЕК за напредъка на България, в която става дума за обществените поръчки.
Не е ясно кой и по какъв повод за първи път е усетил далаверата в писането и приемането на обемисти нормативни актове, които са абсолютно неразбираеми дори за данъкоплатците с по три-четири висши образования. Факт обаче е, че и тук „работата заспива” точно като в поговорката, че крадени дърва най-лесно се крият в гората. Както в количествено, така и в качествено отношение.
Законът за възлагане на държавни и обществени поръчки, влязъл в сила на 31 януари 1997 г., съдържа 63 члена и 6 параграфа. Членовете в първия ЗОП – обнародван в „Държавен вестник” на 22 юни 1999 г., са с един повече – 64, а параграфите са седем. Характерна особеност на тези два нормативни акта е, че са написани на чист български език, а обжалването на резултатите става по действащите тогава Закон за административното производство и Закон за Върховния административен съд.
През 2004 г. картината придобива съвършено различен вид: разпоредбите в новия ЗОП са два пъти повече. Вкарани са и три нови момента: създадена е специална Агенция по обществени поръчки, към нея действа Арбитражен съд, а обжалването на процедурите и резултатите на първа инстанция вече става пред Комисията за защита на конкуренцията.
Само три примера:
През 1996 г. чл. 2, ал.1 от Закона за възлагане на държавни и общински поръчки гласи: „Държавни и общински поръчки са дейностите по покупката, доставката, превоза, наема, лизинга, изработката, включително монтажа, поддръжката, ремонта на движими или недвижими вещи; извършването на услуги, включително консултантски и застрахователни; проучването, проектирането, строителството или благоустройството на имоти.”
Две години по-късно, в първия вариант на ЗОП, тази разпоредба придобива съвършено… различен (уж) вид:
„Обекти на обществени поръчки са:
1. строителството, включително:
а) инженеринг;
б) изпълнение на отделни или комплект от строителни и монтажни работи;
в) пристрояване, надстрояване, рехабилитация и реконструкция;
г) доставка, монтаж и демонтаж на технологично оборудване, осъществявани в процеса на строителството;
2. доставки, осъществени чрез:
а) покупка на стоки;
б) покупка, наем или лизинг на машини, съоръжения и комплексно оборудване;
3. предоставяне на услуги за:
а) поддръжка, текущ и основен ремонт на сгради, машини и съоръжения;
б) дейности, свързани с въвеждането на строежите в експлоатация, в т.ч. технически контрол на проектирането и строителен надзор;
в) разрушаване на сгради и строителни съоръжения;
г) транспорт по суша, въздух и вода;
д) далекосъобщения;
е) застраховане;
ж) проектиране, внедряване и поддържане на хардуер и разработване, внедряване и поддържане на софтуер;
з) счетоводство и одит;
и) научноизследователска дейност;
к) управленска и консултантска дейност;
л) проектиране, включително изработване на проекти на устройствени схеми и планове, на предпроектни проучвания и инвестиционни проекти, на топографски карти, на геодезически планове и мрежи, на кадастралната карта на страната и на специализирани кадастрални карти, регистри и информационни системи;
м) маркетинг, реклама и проучване на общественото мнение;
н) управление и поддържане на недвижими имоти;
о) издателска, разпространителска и печатна дейност, включително отпечатване на ценни книжа, образци на документи, формуляри и бланки под отчет, които имат поредна номерация или чрез които се събират държавни приходи, или съдържат данъчна информация, или имат номинална стойност;
п) правно обслужване;
р) третиране на битови отпадъци, почистване, озеленяване и други благоустройствени дейности в населените места;
с) повишаване на квалификацията и преквалификацията;
т) охрана и системи за охрана;
у) финансови услуги, с изключение на тези, предоставяни от Българската народна банка, както и свързаните с управлението на държавния дълг.”

Кой конкретно е спечелил от тази нормотворческа „логорея”, не е известно. По принцип обаче държавата, общините и бизнесът със сигурност са били сред губещите, защото от 2004 г. насам въпросната разпоредба изглежда сравнително нормално:
„Обекти на обществени поръчки са:
1. доставките на стоки, осъществявани чрез покупка, лизинг, наемане със или без право на закупуване или покупка на изплащане, както и всички необходими предварителни дейности по употребата на стоката като инсталиране, тестване на машини и съоръжения и други;
2. предоставянето на услуги;
3. строителството, включително:
а) изграждане или инженеринг (проектиране и изграждане) на строеж;
б) изпълнение или проектиране и изпълнение с каквито и да е средства на една или няколко строителни и монтажни работи по приложение № 1, свързани с изграждането, реконструирането, преустройването, поддържането, възстановяването или рехабилитацията на сгради или строителни съоръжения;
в) инженеринг и изпълнение с каквито и да е средства на една или повече дейности по изграждане на строеж в съответствие с изискванията на възложителя, като предпроектно проучване, проектиране, организация на строителството, доставка и монтаж на машини, съоръжения и технологично оборудване, подготовка и въвеждане на обекта в експлоатация…”.

На пръв поглед изглежда странно, че издание като в. „Строител” се занимава с езиковите и стилистичните особености на Закона за обществените поръчки. На второ четене обаче картината придобива… зловещ характер. Пак от количествена гледна точка, но в съвсем друга посока: качеството.
Трудно, дори невъзможно е човек да си помисли, но е факт: от началото на 2011 г. шампион по възлагане на обществени поръчки (според статистиката в сайта на Агенцията за обществени поръчки) е не „друг”, а Държавното горско стопанство в Смядово, Шуменско. По какъв начин тамошните лесничеи ще приключат годината, не е ясно, но за първите две седмици на януари те са обявили и възложили общо 17 обществени поръчки. Тоест по две на ден.
Крайното класиране за 2010 г. изглежда не по-малко… налудничаво. На първо място е Специализираната болница за активно лечение на сърдечно-съдови заболявания „Света Екатерина” ЕАД в София – 2063 сключени договора. На второ място е ТЕЦ „Марица-изток 2” ЕАД – с 257 финализирани обществени поръчки. А на трето място – със скромния актив от 234 обществени поръчки – е Министерството на здравеопазването.
Какво се е чудо случило, че една болница и едно лесничейство да тръшнат в земята такива гиганти като Столичната община, Министерството на здравеопазването, Националната агенция за приходите и Националната компания „Железопътна инфраструктура”, които за 2009 г. са обявили общо 1075 обществени поръчки – един господ знае. Фактът обаче си е факт: законодателната „логорея” връзва ръцете на административните и стопанските ръководители на държавна заплата, лишава ги от най-повърхностната мисъл за професионална активност и ги превръща в обикновени бюрократи, страхуващи се дори от собствената си сянка.
До момента никой не се е престрашавал да го каже на висок глас, но за никого не е тайна, че първата и най-драстична законодателна „балтия” трябва да е точно в тази посока: рязко съкращаване на обектите на обществените поръчки. Примерно наполовина. Защото е абсурд шефовете на такива държавни гиганти като ТЕЦ „Марица-изток 2” или АЕЦ „Козлодуй” да обявяват обществени поръчки и да провеждат конкурси за доставка на… маси, лъжици, вилици и покривки за нуждите на ведомствените си столове примерно. Или пък да се чудят от колко дерета вода да донесат, само защото в някоя от сградите им е гръмнало парното и е наводнило два-три етажа.
С болниците, които по закон все още се водят търговски дружества, работата е същата. Ремонт на еди-кое си отделение – обществена поръчка. Доставка на гориво – обществена поръчка. Доставка на материали от първа необходимост (да речем, бинтове, марли и подлоги) – обществена поръчка. И кому е нужно всичко това? Защо един директор или заместник-директор да не е в състояние сам да прецени кой ще му предложи най-изгодни условия? Нима, ако кривне от правия път, държавата няма достатъчно стандартни механизми и структури, чрез които да бъде санкционирано въпросното кривване? Има, разбира се, ама така някак си е по-… удобно.
На 6 януари в Министерския съвет бе проведено първото обществено обсъждане на предварителната концепция за промени в Закона за обществените поръчки. Дискусията бе организирана по инициатива на министъра по управление на средствата от Европейския съюз. Според официалното съобщение на правителствения пресцентър „бизнесът и неправителственият сектор изразиха подкрепа за голяма част от промените, предложени от работна група под председателството на министър Томислав Дончев и на министъра на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков”.
Дали тази подкрепа наистина е била факт – все още е рано да се каже. По-важното обаче е друго. Пак според съобщението на правителствената пресслужба, концепцията на работната група предвижда „намаляване броя на подзаконовите нормативни актове и обединяване на всички процедури за възлагане на обществени поръчки в един закон”, „опростяване и облекчаване на правилата за възлагане на обществени поръчки” и „прецизиране на текстовете на част от правните норми, които позволяват различно тълкуване и с това затрудняват процедурите и създават предпоставки за злоупотреби и забавяне”.
Онова обаче, което със сигурност и днешните управляващи (поне засега) нямат намерение да направят, е да подхванат… ведомствените и общинските комисии, които решават кой да изпълни дадена обществена поръчка. И то в две посоки. Първата е очевидна: с новия ЗОП задължително трябва да бъде въведен образователен ценз за членовете на тези комисии. Защото е абсурд хора със средно образование, с дипломи за детски учители или за агрономи да решават кой може да строи качествено магистрали, пречиствателни станции, административни сгради или железопътни линии.
Втората посока е… още по-очевидна. Крайно време е във въпросните конкурсни комисии да бъдат включени и представители на съответните браншови организации. Камарата на строителите в България например има свои представителства в абсолютно всички областни центрове. А включването на нейни представители в съставите на конкурсните комисии би се отразило благотворно на процеса в няколко направления едновременно. Първо – автоматично ще отпаднат показателите и изискванията, измислени в полза на точно определена фирма. Второ – ще бъде прекратена порочната практика (особено по общините) хора, които не знаят от коя страна се държи лопатата, да оценяват професионалните качества на строителни фирми с 15-20-годишно присъствие на пазара. Трето – чуждестранните компании няма да заделят финансови разходи за съдебни дела още преди да са подали документи за участие в една или друга процедура. Четвърто – ще съществуват категорични гаранции, че обществените поръчки няма да попадат в ръцете на „сериозни професионалисти”, чиито фирми не само не са вписани в Централния професионален регистър на строителя, ами нямат никакви шансове да попаднат някога в него.
И накрая, за да облекчи живота на всички участници в процедурите, законодателят съвсем спокойно може да запише в новия ЗОП или в правилника за неговото прилагане още нещо, свързано с ЦПРС: когато става дума за обществени поръчки, свързани със строителство, кандидатите да не доказват правоспособност с 5 или 10 килограма документи, а за това да е достатъчно представянето на удостоверението за вписване в ЦПРС.
Всъщност привличането на браншовите организации може да доведе и до още една радикална реформа в сферата на обществените поръчки: до възстановяването на Арбитражния съд към Агенцията по обществените поръчки, който бе създаден през 2004 г. и ликвидиран през 2006 година.
Според юристи и бизнесмени, привърженици на този тип извънсъдебно решаване на спорове, основните предимства от съществуването на Арбитражен съд към АОП са три:
 производствата са по-бързи, тъй като
съдът е едноинстанционен и решенията му са окончателни;
 разходите са по-ниски;
 дава възможност за специализирано правораздаване чрез привличане на компетентни лица и експерти.
И най-важното – всеки кандидат за обществена поръчка предварително и съвсем сам решава дали евентуалният спор ще бъде решен чрез Арбитражния съд, или пък ще се търси „помощ” от слугите на Темида. За целта е нужно да подпише специално арбитражно споразумение.
И още „нещо” от Закона за обществените поръчки, приет през 2004 г., би могло спокойно да бъде реабилитирано. Според законодателя актовете на възложителите по възлагане на обществени поръчки не са индивидуални административни актове. Тяхното обжалване е двуинстанционно и делата се разглеждат от районните и окръжните съдилища по реда на бързото производство в Гражданскопроцесуалния кодекс.
Проблемът е, че през 2006 г. нормотворческите корифеи на тройната коалиция обявяват „решенията на възложителите, приети във връзка с процедурите за възлагане на обществени поръчки” за индивидуални административни актове (чл.11 от ЗОП) и ликвидират Арбитражния съд към АОП. Но вместо да „пратят” първоинстанционните дела по обжалването в новосъздадените окръжни административни съдилища, те ги вменяват като задължение на Комисията за защита на конкуренцията. И се получава поредният парадокс. От една страна разпоредбата на чл.  1, т. 1 от Административнопроцесуалният кодекс (в сила от лятото на 2006 г.) е категорична: „Този кодекс урежда издаването, оспорването и изпълнението на административните актове, както и оспорването по съдебен ред на подзаконови нормативни актове”. От друга страна обаче, обществените поръчки остават тема табу за новоназначените близо 600 административни съдии.
Дали с новия ЗОП управляващите ще премахнат този… дуализъм – орган на изпълнителната власт да решава съдебни по същество спорове, – засега не е известно. Факт обаче е, че ако управляващите наистина имат намерение да извършат кардинална реформа в сферата на обществените поръчки, те са длъжни да направят още една много голяма крачка: да извадят АОП от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма и да я обособят като самостоятелна държавна агенция. Дали тя ще бъде пряко подчинена на премиера, или пък нейните шефове ще се избират от парламента – това не е чак толкова важно. По-същественото е, че ако сегашният модел бъде запазен, колкото и модерен да бъде новият ЗОП, след година и половина-две отново ще се окаже, че трябва да запрятаме „законодателни” ръкави, защото работата с обществените поръчки продължава да буксува. В полза на „белите якички”. И на народния гений, разбира се, който със сигурност дотогава ще измисли нов, още по-подходящ… виц.