В НДК има 10 000 тона конструкции

Националният дворец на културата навърши 30 години. През 1978 г. Политбюро на ЦК на БКП одобрява идеята и работата започва дори без готов проект. Построен е за невероятно кратко време – за по-малко от три години, и още преди да е завършен, в него се провежда XII конгрес на БКП. Сградата официално е открита за 1300-годишнината на българската държава в края на март 1981 г.
От 1 април 1991 г. НДК е на пълна самоиздръжка, като само за ден са нужни 27 000 лв., неведнъж е казвал Христо Друмев, доскоро генерален директор на двореца. Изчислено за година, прави близо 10 млн. лв. Това е единственият културен и конгресен център в Европа, който не получава държавни дотации.
НДК е признат за най-добре менажиран конгресен център в света през 2005 г. Преди година Друмев лично получи ново отличие в Ливърпул - НДК бе обявен за конгресен център №2 в света.
Много от нещата, свързани с историята на НДК, са познати само на малка група хора, част от авторите на идеята за строежа и проекта вече не са между живите. Вестник „Строител” ви предлага да узнаете непознати и забравени подробности, свързани с мащабното строителство на една от най-големите сгради в България.

Автор Мариела Балева

В една от най-емблематичните сгради на столицата, а и на България, всяка година влизат стотици хиляди хора – едни отиват по бизнес, други по партийни дела, а трети, които са най-много - за интелектуално удоволствие. Биографията на двореца е солидна. На сцената му в Зала 1 са гостували едни от най-големите съвременни творци – музиканти, певци, актьори, поети и писатели. Не са малко и световните политици, участвали във важни форуми, свързани с глобалната политика.
През май тази година правителството реши, че НДК става еднолично акционерно дружество, собственост на държавата. След като управлявалият го 23 години Христо Друмев бе освободен от длъжност, бе назначен борд на директорите от 5 души. Така НДК мина временно под шапката на финансовото министерство и принципал на новото дружество стана вицепремиерът Симеон Дянков. Започна и финансов одит, който обхваща последните 10 години. След това за двореца ще отговаря Министерството на културата. От 1986 г. националният дворец е съществувал като търговско стопанско обединение, но в днешното законодателство няма такъв регламент, обясни Дянков.
„НДК няма да се приватизира, няма да променя предмета си на дейност, няма да става мол”, а ще остане културен комплекс, заяви министърът на културата Вежди Рашидов и успокои страстите и появилите се слухове, че целта е Дворецът да се приватизира, а след това да се продаде.  
Началото
Инициативата за създаване на голям културен център в София е на столичното ръководство на БКП и датира от средата на 70-те години на миналия век. Първите стъпки, свързани с намерението, проучването и проектирането, са направени през
1975 г. Тогава в тази централна градска част е голям хаос. Там имало десетина набързо струпани след бомбардировките неугледни постройки, товарна жп гара за въглища, стари казарми и стотици декари пустеещи площи. Ето защо в Софийския градски комитет на БКП и Столичния народен съвет решават на това място да се оформи модерна градоустройствена среда като част от главния градски център, ориентирана към Витоша. Първоначално теренът е определен за оперен театър. Веднага бил обявен международен конкурс, в който участват архитекти от страната и чужбина. Журито се оглавява от тогавашния председател на Комитета за култура Павел Матев. То обаче не излъчва победител и конкурсът пропада.
След оживени дискусии се стига до единодушно мнение – мястото е най-удобно за бъдещ център с многофункционално културно предназначение. Почти всички европейски градове тогава имали подобни средища. У нас такава функция изпълнявала спортната зала „Универсиада”. И така – вдъхновението е за нова модерна среда за конгреси и концерти с всички съвременни удобства.
София вече разполага с доказал се проектантски и строителен потенциал. Така проектирането е поверено на ателието на арх. Александър Баров и конструктора инж. Богдан Атанасов. Те са подпомогнати от главния архитект на София Владимир
Роменски, арх. Стефан Стайнов – министър на архитектурата, проф. Милчо Брайнов, основен консултант по конструкцията на сградата. На арх. Атанас Агура и арх. Валентина Атанасова е възложено да проектират изграждането на околното пространство и парка. А на „Софпроект” с ръководител
Чедомир Павлов се паднала честта да направят подземните обекти и метролинията, комуникациите и бъдещия бул. „България”. „Определената функция на големия градеж изискваше да се оформи удобна и красива околна среда, върху която и под която да не се извършват произволни интервенции. Още тогава имах-ме генерална схема за бъдещото метро, която включваше метролинии под това място. Ето защо единодушно решихме, въпреки съпротивата на влиятелни лица, да изградим цялото подземно пространство на голяма дълбочина и освен подземен булевард с трамвайна линия, гараж с повече от хиляда паркоместа, магазини и други площи да се оформят в груб строеж две метростанции и трасе за бъдещото метро от бул. „Патриарх Евтимий” до подножието на „Лозенец”. Това си спомня днес пред БТА Георги Йорданов, първият ръководител на щаба за координация на изпълнението на проектирането и строителството – от началото на 1978-а до есента на 1979 г. И тази инвестиция вече е неразделна част от новата линия на софийското метро.
Основната група проектанти посещава и проучва опита на най-добрите конгресни центрове в Европа и Америка, вземат се съветите и помощта на видни български и чуждестранни специалисти. Така се стига до идеята, че този проект може да бъде изграден на световно равнище. Както се оказва и днес, 30 години по-късно.
Когато се наливаха основите

Първата копка на Двореца на културата е направена на 25 май 1978 г. Присъстват само лица, пряко ангажирани със строежа. „Бяхме само десетина души, нямаше публика, медии. В ранното утро на този слънчев майски ден всички бяхме обладани от радостни чувства и от съзнание за отговорността, която поемаме като строители на най-модерното и най-голямото средище на българската духовност.” Това разказва Георги Йорданов.
През 1981 г. с фанфари и слова НДК е открит лично от първия човек в държавата Тодор Живков. До промените през
1989 г. той носи името на покойната бивша министърка на културата Людмила Живкова. В него са вложени и доброволен труд, и средства на много софиянци.
Строителството му поглъща 335 000 куб. м бетон, изкопани и извозени са 1,7 млн. тона земна маса. В двореца има около 10 000 тона метални конструкции, приблизително толкова има и в Айфеловата кула в Париж. Първата колона в сградата е монтирана на 20 юли 1979 г., а последната (15-а) - на 25 март 1980 г. от бригадата на орденоносеца Петър Милев. Комплексът е построен върху 18 300 кв. м, разгънатата му площ е 123 300 кв. м. Висок е 51 метра. Девет хиляди метра пък е разгънатата площ на административната сграда.
Някои наричат НДК втори „Александър Невски”. И има защо. Двете сгради са емблематични за столичния център, сходни са и по мащаб, а в градежа им е участвала
българската общественост. Предците ни някога са правели щедри дарения за паметника на вярата и признателността. По техния пример софиянци работят един ден безвъзмездно и събират над 30 млн. лв. – това е една четвърт от стойността на основната сграда на Конгресно-концертния център, а хиляди се трудят за оформлението на околното пространство. Основното затруднение идва от липсата на достатъчно строителни работници. Ето защо в столицата работят хиляди граждани на Кипър, бивша Югославия, Виетнам и други страни.
Грандиозният строеж, предприет по случай юбилея на българската държава - 1300 години, е погълнал 270 млн. лв. тогавашни пари. Те са инвестирани в 15 зали плюс фоайетата.
В основната сграда на НДК има произведения на едни от най-утвърдените български майстори художници – Дечко Узунов, Марин Върбанов, Светлин Русев, Павел Койчев, Теофан Сокеров, Антон
Дончев.
Автор на монумента „1300 година България”, разположен в парка, е Валентин Старчев. Паметникът вече 22 години  предизвиква ожесточени дебати
Съпротивата срещу НДК
Ако някой си мисли, че преди 30 години срещу проекта и строежа на НДК не е имало съпротива, се лъже. Дворецът не прави изключение и често са се чували гласове, че обектът е излишен и прекалено „престижен”. Други пък разпространявали неверни данни за цената на проекта, твърдейки, че първоначалната сметка ще се увеличи десетки пъти. Трети критикували, че се отклонява строителният потенциал за нещо, без което може да се мине. Четвърти, че така ще се забави строежът на жилища. Познато, нали?
През есента на 1979 г. настъпват персонални промени в ръководствата на строежа. Това води до намаляване на ритъма на работа. Още повече че отговарящият за обекта Георги Йорданов получава нова длъжност в Министерския съвет.
Съпротивата срещу НДК се засилва и Тодор Живков, който първоначално е бил във възторг, дава указания пускът да се отложи за след 10 години.
„Помолих Людмила Живкова да го отклони от това намерение, но и тя не успя да го разубеди”, споделя Георги Йорданов. След много спорове Първият се съгласява да види на място стореното. И през март 1980 г. той се убеждава, че най-сложната част е извършена и остават довършителните работи на обекта, който може да бъде завършен за една година. И най-важното – предстоящият XII конгрес на БКП може да бъде проведен в НДК. Така Живков дава зелена светлина обектът да продължи.
Заместник-председателят на Министерския съвет Григор Стоичков става ръководител на щаба. Привлечени са военнослужещи за довършване на инженерната инфраструктура и работата продължава почти денонощно. Зала 1 и прилежащите й части са завършени през март 1981 г., а останалите подобекти – няколко месеца по-късно – до 20 октомври в чест на 1300-годишнината на българската държава.
След 1989 г. – сделка или не
Апетитите към НДК не са от вчера. Поне 20 опита той да бъде приватизиран има от началото на демокрацията досега. Последният от тях бе лансиран и от сегашното правителство през март 2010 г. като антикризисна мярка. Идеята тогава гласеше да бъдат изтъргувани 51% от двореца, който е собственост на Министерския съвет, а през 2012 г. евентуално да бъде продадена и останалата част. Малко по-късно се оказа, че дворецът и този път е отървал „кожата” - сделка няма да има. Експерти тогава казваха, че строителният символ на социализма ще бъде продаден на възможно най-ниската цена – около 1 милиард лева. Преди няколко години обаче той бе оценяван на 2-3 милиарда лв., но тогава квадратен метър в района вървеше около 4000 евро.
Иначе първите активни опити да се отнеме НДК от държавата са още от 1990 г. Тогава кабинетът на Андрей Луканов отнел зала „Универсиада” (зала „Универсиада“, конгресният център във Варна и НДК са единен комплекс), за „да я предаде на студентите” и след това поетапно за няколко години да се приватизира. После кметът (1991-1995) на София проф. Александър Янчулев превръща в общинска собственост почти целия подлез на НДК. „Атаката беше успешна - спомня си днес Христо Друмев. - Големият удар върху целия комплекс е, че отнеха подлеза с магазините, огромния подземен паркинг с 920 места от ул. „Фритьоф Нансен”, както и надземния паркинг (240 места) – и двата за гостите на НДК. И черешката на тортата – приватизирана бе най-красивата сладкарница в София - „Бреза”, наречена „Английския двор”.
След това всичко е препродадено на трети лица. Бившият министър на културата Димо Димов в отсъствието на премиера Димитър Попов иска да го предоставят на частна фондация. „Добре че самият г-н Попов попречи на това“, добавя Друмев. По време на управлението на проф. Любен Беров пък се появява мощната групировка Г-13, която иска бившия правителствен тракт. При правителството на Жан Виденов (1994-1997) е отнет 13-ият етаж на административната сграда, известна като ПРОНО, за Висшата атестационна комисия. Веднага след това се появяват „охранителите” и „застрахователите”. Шансът е, че НДК заедно с националната полиция учредяват фондация „Доверие и закрила” (съществува успешно и днес) и отблъскват опасността от дебеловратите.
През 1997 г. идва вариантът да бъде направено РМД (работническо-мениджърско дружество) и по тази линия да се върви към вътрешна приватизация. „Бях търсен от подобни хора с предложение и аз да стана от РМД-то, което да извърши операцията. Както се казва в „Кръстникът”, беше ни направено предложение, на което да не можем да откажем. Аз да бъда директор, а пъргави хора да платят за 9 години. Но ние устояхме и натрупахме омраза”, разказва днес Христо Друмев. Помощ им оказват Евгени Чачев и областният управител на София тогава Васил Маринчев. С благословията на Иван Костов като премиер НДК е обявена за публична държавна собственост. А тя не може да се приватизира без промяна на статута ни”, уточнява бившият генерален директор на НДК. Точно по време на Костов тръгват и подписки на интелектуалци срещу идеята дворецът да бъде продаван и така кабинетът се отказва от идеята. Вместо това се заговаря да бъде изготвен специален закон за НДК. По време на управлението на тройната коалиция такъв бе подготвен, но така и не бе намерено време за него.
След всички тези опити за приватизация на апетината хапка НДК ексдиректорът Христо Друмев признава, че през годините мастити бизнесмени са му предлагали пари, за да могат да осъществят намеренията си. „Предложиха ми цяла торба с пари. Но не искам да говоря за това, не ме питайте”, казва Друмев, за когото по думите му дворецът е петият член на семейството му (Друмев има две дъщери, а съпругата му е конституционният съдия Емилия Друмева, б.р.).

Христо Друмев:

Горд съм, че 23 години опазих НДК

Най-голямата ми гордост е, че заедно с целия ми прекрасен екип успяхме да опазим НДК от обичайните хищни приватизационни апетити. Дано усилията ни не са били напразни. Мнозина наричат НДК музей. Защото в сградата има изключително много българско национално изкуство, което е вплетено в архитектурата й. Независимо че сегашната тенденция е навсякъде стените на конгресните центрове да са голи, с открити пространства. Плащаме годишно около 3 млн. данъци. Да плащаш данъци от културна и конгресна дейност, е силно впечатляващо. В Източна Европа нашето НДК е най-добре оборудваният конгресен център.
Ние имаме най-добрата преводаческа система. Зали 1 и 3 са с възможност за симултанен превод едновременно до 14 езика, и то с жични и инфрачервени контакти. Само няколко са конгресните центрове в света с такава възможност. За конференции разполагаме с пет различни вида и по мощности видеостени, както и с най-съвременна прожекционна система и екрани. Така осигуряваме и мултимедийното участие в един международен форум. Единствени в България разполагаме с т.нар. дом-камера. Тя се обръща автоматично, за да се вижда кой говори в момента, а това улеснява преводачите. Тези форуми могат да бъдат обслужвани чрез камери, лаптопи, дори сателитна телевизия. Спокойно без проблеми можем да правим например конференция, в която участниците й са в София и Австралия едновременно.

От Карерас до Стинг

НДК е мултифункционална арена, на която мерят сили пред публика артисти от попфолка до операта. Като ценител на класиката, Христо Друмев е успявал да доведе в Зала 1 някои от най-елитните симфонични оркестри в света - Миланската скала, Лондонската филхармония... В НДК са дирижирали величия като Херберт фон Караян, Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Владимир Юровский... Новогодишната музикална програма на двореца винаги е приключвала с концерт на елитния Фестивален оркестър, създаден през 1986 г. от Емил Чакъров. На най-престижната българска сцена са излизали легендарни солисти като Алексис Вайсенберг, Хосе Карерас, Андреа Бочели, Монсерат Кабайе, Мирела Френи, Максим Венгеров, Юрий Башмет, Найджъл Кенеди... Както и най-големите гласове на родното оперно изкуство.
Сцената в първа зала се е огъвала най-много от рок и поп знаменитости. Паметни са срещите на живо със Стинг (1996), Ванеса Мей (1999), „Лорд ъф дъ денс”, „Бонд”, Емир Кустурица (2001), „Пласебо” (2003), „Джетро Тъл” (2004), Ал ди Меола (2006), Ричи Блекмор, Гари Мур (2007), Силви Вартан (2009), Джон Лорд, Хърби Хенкок, Боб Дилън (2010).