Конституцията е категорична: законът закриля бизнеса! Ех, ако имаше и кой да чете...

За съжаление, добрата стара традиция при огласяването на подобен тип статистически данни – количествената информация да бъде разбивана по качествени показатели – е заобиколена с толкова небрежна елегантност, че човек няма как да не се плесне по челото и да не въздъхне с облекчение: „Големи сме серсеми! Докато ние сме ги ругали, хората за две години чудеса са свършили...”
И наистина, от количествена гледна точка отметнатата работа е факт. Както е известно, според „българския календар”, за средностатистическия държавен чиновник една работна година продължава около 220-230 дни: 104 съботи и недели, 15-16 дни официални празници, 20 дни годишен отпуск, 10-12 дни болнични, 10-15 дни отсъствие по някакви семейни причини. За депутатите този „български календар” е още по-свит, защото според Правилника за дейността на 41-ото Народно събрание те имат три дълги ваканции – от 22 декември до 10 януари, 10 дни по Великден и от 1 до 31 август. И влизат в пленарна зала три пъти седмично, от 09,00 до 14,00 часа: в сряда и четвъртък – за обсъждане и гласуване на законопроекти, а в петък – за парламентарен контрол и, евентуално, за гласуване на някой и друг важен или изостанал проектозакон.
С други думи, само за около 180 работни дни народното ни представителство е успяло да обсъди и да приеме 352 закона. А като прибавим в сметките и останалото – написани и внесени законопроекти, парламентарния контрол, решенията и декларациите... Ум да му зайде на човек от такава интелектуална хамалогия (в буквалния смисъл на думата).
За какво обаче отворихме приказка преди малко за „добрата стара традиция” в тоз тип парламентарни съобщения? Преди много-много години на широката аудитория й бяха съобщавани – главно по инициатива на на депутатите от опозицията – и други параметри от законодателната дейност на парламента. Примерно:
- брой на проектите за чисто нови закони, внесени от управляващото мнозинство;
- брой на проектите за чисто нови закони, внесени от опозицията;
- брой на проектите за чисто нови закони, внесени от правителството;
- брой на законопроектите за изменение и допълнение на действащи нормативни актове, предложени от опозицията;
- брой на приетите и влезли в сила „опозиционни” проекти за изменение и допълнение на действащи нормативни актове;
- брой на законите, чието внасяне и обсъждане в Народното събрание е станало по външна инициатива – Висшия съдебен съвет, неправителствения сектор, националния омбудсман (от 2003 г. насам), бизнес организациите, синдикатите и т. н.
С течение на времето статистическият ентусиазъм постепенно изчезна. И то до такава степен, че от десетина години насам управляващите се хвалят със законодателната си дейност на едро, а пък опозицията си мълчи сякаш въобще не знае за какво става дума. На 13 юни 2009 г. ръководството на предишния парламент се осмели да каже нещо по-конкретно, но и неговата обективност стигна до ... автореклама, на която никой не обърна кой знае какво внимание: „За четирите години на своя мандат 40-ото Народно събрание е приело 718 законодателни документа. Сред тях са 2 поправки в конституцията, 6 нови кодекса, както и 97 чисто нови закона”.
Откъдето и да го погледнем, депутатите на управляващата допреди две години тройна коалиция също не са се представили зле. От количествена гледна точка, разбира се. Ако те бяха толкова блестящи и в качествено отношение, през лятото на 2009 г. най-вероятно нямаше да загубят парламентарните избори. А дори и да бяха отстъпили властта, „наследниците” им просто нямаше да имат с какво чак толкоз да се хвалят. Защото, ако някой все още не се е досетил, най-малко 95% от „онези” 352 закона, приети от 41-ото Народно събрание през първите две години от мандата му, в публичното пространство са известни като „ремонти” на действащи вече закони и кодекси. Или казано по професионалному - закони за изменение и допълнение (ЗИД)...
Мнозина сигурно си мислят, че като стана дума в началото за неизплатените дългове на държавата и общините към бизнеса, отново ще подхванем „обичайния заподозрян” – Законът за обществените поръчки (ЗОП). Нищо подобно. Днес със ЗОП няма да се занимаваме по две причини. Първо, ще омръзнем не само на читателите си, но и на самите себе си. И второ, дори през есента да бъде приет съвършеният Закон за обществените поръчки, няма как една лъжица мед да „облагороди” цялата цистерна с катран. Ето защо днес подхващаме една незаслужено пренебрегвана „купчинка” от нормативни актове, които с чиста съвест също могат да бъдат причислени към най-големите душмани на бизнеса във всичките му „размери” и форми на проявление - едър, среден и малък; строителство, промишленост, селско стопанство, услуги...
Казано накратко, става дума за Закона за държавните такси, Закона за местните данъци и такси, Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност и „прилежащите” им подзаконови нормативни актове – наредби, тарифи, правилници, инструкции и т.н.
А казано по-надълго... Всичко „това” е написано, редактирано и гласувано в пълно противоречие с разпоредбите на Закона за нормативните актове. Или поне така се оказва на практика, защото споменатата „купчинка” от закони и подзаконови нормативни актове нарушава, заобикаля или подменя поне четири-пет основни конституционни принципа.
Започваме по ред на номерата, като за целта цитираме няколко основополагащи текста. Според чл.5, ал.1 от конституцията, тя е „върховен закон и другите закони не могат да й противоречат”. А чл.19 от върховния закон цитираме в пълния му блясък:
„(1) Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива.
(2) Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя.
(3) Инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона.”
Следващият „транш” е от Закона за нормативните актове:
Член 3, ал.1: „Законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения...”
Член 7, ал.2: „Наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен”.
Член 8: „Всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение”.
И накрая (поне засега) – чл.15:
„(1) Нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен.
(2) Ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът.
(3) Ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт”.
Или казано по-простичко, Народното събрание няма право да приема закони, които противоречат на конституцията и на правото на Европейския съюз. А пък на общинските съвети посмъртно им е забранено да гласуват наредби, които ревизират, допълват или отменят законови разпоредби.
Мнозина предполагат каква е масовата практика, но малцина знаят, че тя е и безкрайно тъжна.
Поне от три петилетки бизнесът, неправителственият сектор и медиите воюват срещу незаконните лицензионни и регистрационни режими, въведени в употреба чрез ведомствени правилници и общински наредби. Преди седем години се чу, че те са над 1600, като две трети от тях са дело на местните парламенти.
През 2008-2009 г. от „най-високо място” ни увериха, че краят на тази порочна практика се виждал и с невъоръжено око, защото правителството ще състави черен списък на общините с най-много незаконни режими, на път е да даде 100 от тях на прокурор и ще въведе убийствени санкции за непокорните в Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност (ЗОАРАКСД).
Допреди два месеца и половина, когато в „Държавен вестник”, бр.39 от 20 май 2011 г., бе обнародван поредния Закон за изменение и допълнение на ЗОАРАКСД (за промените ще стане дума по-нататък), на административния фронт не се случи нищо обнадеждаващо. Напротив, абсолютно цялото бюрократично войнство продължи да си я кара по старому. И да върти бизнеса и административните съдилища в един и същи омагьосан кръг: „някой” сътвори някаква нова такса и я „пъхне” в съответната наредба като точка „Разни”; възмутен търговец атакува наредбата пред съответния регионален съд, който я отменя като незаконосъобразна и решението му влиза в сила; въпросният „някой” мобилизира колегите си в общинския съвет, след което отменената по съдебен път такса се появява в наредбата като алинея от друг член или като параграф от преходните и допълнителни разпоредби. След което всичко започва отначало...
Според последните медийни бунтове срещу общинските лицензионно-регулативни своеволия през 2009 г., незаконните режими били понамалели, но данни да са паднали под 1400 броя засега няма. Информацията какви финансови потоци се стичат в общинските каси под благосклонния поглед на т. нар. компетентни инстанции – десетки или стотици милиони – също е повече от кът. За сметка на това обаче е известно друго: откакто влиза в сила на 18 декември 2003 г., Законът за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност е ремонтиран 21 пъти без абсолютно никакъв ефект в полза на държавния и обществен интерес. Който не вярва, нека порови из интернет и да види откога се водят дискусии за крайно належащата необходимост от въвеждането на принципа на мълчаливото съгласие – три, пет, шест години – колкото и да каже, все ще сбърка. По простата причина, че този принцип е въведен не само с влизането в сила на ЗОАРАКСД през декември 2003 г., ами полека-лека в още 17 нормативни документа. Така че веднага следва въпрос № 2: „Някой да се похвали, че чрез мълчаливото и безплатно съгласие на еди-кой си чиновник си е решил важен проблем или е стартирал в съкратени срокове нов бизнес?”
Следващият ни „пациент” – Законът за местните данъци и такси, е с доста по-богата и далеч по-интересна история. В актуалния си вид той влиза в сила на 1 януари 1998 година. А първото, което на помнещия човек му иде наум, е мелодрамата с един финансов министър от онова време, който веднага реши да се възползва от ситуацията. Как ли? Ами много просто – като разработи единна методика, въз основа на която всяка община да си изготви свой модел за изчисляване на такса смет.
За да не разбере никой какво ще се случи, аргументацията на идеята беше сложна и изведена чрез математически формули, дълги по няколко метра (образно казано). Иначе т. нар. квинтесенция беше адски елементарна: размерът на индивидуалната такса смет е резултативна величина от количеството питейна вода, изразходвана от едно домакинство. Или още по-простичко казано – колкото повече се къпеш и миеш, колкото повече переш и чистиш, толкоз по-голяма такса смет ще плащаш.
След като националните медии вкупом излязоха със заглавия от рода на „Честита баня, бай...” и „По-добре ние мръсни, а не общинарите богати”, г-н министърът тутакси погреба идеята в най-тъмното мазе на повереното му ведомство и животът продължи в нормалното си русло – питейната вода е една услуга, а твърдите битови отпадъци – друга.
Каква е равносметката „Народът срещу общинските такси” към днешна дата? По-скоро умерено оптимистична. Напъните на Столична община да вдигне двойно и тройно таксата смет са на път да се увенчаят с неуспех. Защо – всички знаят: на 25 юли Административният съд-гр. София отмени въпросната такса и постави под много сериозен въпрос законосъобразността на технологията, по която Столичният общински съвет е изфабрикувал атакуваната пред съда Наредба за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги.
Няколко дни по-късно мощно рамо на каузата удари и Комисията за защита от дискриминация, която уважи жалбата на Българската стопанска камара (БСК) срещу Решение № 34 от 2009 г. на Столичния общински съвет за определяне размера на такса битови отпадъци (ТБО). В този, фундаментален по своя характер, подзаконов нормативен акт, столичните общинари приемат, че в София съществуват две групи потребители: физически и юридически лица, всяко от които е с уникални финансови и имотни възможности. Ето защо те разработват различни основи за изчисляване на твърдите битови отпадъци, които „предопределят” появата и на силно диференцираните размери на ставките, този път – според вида на имотите. Резултатът? На места разликата в две такси достига 7,5 пъти, като цяло нито един столичен данъкоплатец не знае колко ще плаща и защо, а пък общинарите... хал хабер си нямат какви пари (ако номерът мине) ще влязат в хазната им и как ще ги осчетоводят.
А най-хубавото е, че започна да се сбъдва онази реклама „Първо в София, а после и други градове”, защото бизнесмени от различни краища на страната започнаха да споделят „личен опит” с местните си общинари. Който в 90% от случаите е страховито-горчив, тъй като разликите в цените на едни и същи услуги рядко пада под... 200-300 процента.
Какво да добавим още по темата за (не)съответствието на законите и общинските подзаконови нормативни актове? Само един пример, при това, много схематично.
Едва ли има читател на в. „Строител”, който да не знае кой закон задължава органите на местно самоуправление да разработят и приемат общи устройствени планове.
Член 10, ал.1 от Закона за местните данъци и такси гласи: „С данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон”.
Преди два месеца, в разгара на публичните дебати за качествата и недостатъците на проектозакона за изменение и допълнение на Закона за отпадъците, откъм МРРБ изтече информацията, че от 264 общини в България само 87 имат приети общи устройствени планове.
Оттук нататък се пита в задачата: „Възможно ли е в една община, която няма общ устройствен план, да се събират данъци въз основа на подробни устройствени планове?”
Логичния отговор гласи, че не може: общият устройствен план е цялото, а подробните устройствени планове са отделните сегменти, подредени и свързани в единна градоустройствена единица.
Според логиката на законодателя обаче всичко е възможно. Законът за устройство на територията влиза в сила на 31 март 2003 година. Първоначално неговият чл. 103 гласи:
„(1) Устройствените планове са:
1. общи устройствени планове;
2. подробни устройствени планове.
(2) Общите устройствени планове определят преобладаващото предназначение и начин на устройство на отделните структурни части на териториите, обхванати от плана.
(3) Подробните устройствени планове определят конкретното предназначение и начин на устройство на отделните поземлени имоти, обхванати от плана.
(4) Всеки устройствен план се съобразява с предвижданията на устройствените схеми и планове от по-горна степен, ако има такива, и представлява по отношение на тях по-пълна, по-подробна и конкретна разработка”.
Царуването на тази нормална логика трае от ден до пладне, защото на 22 юли 2003 г., в бр. 65 на „Държавен вестник” е обнародван петият по ред ЗИД на ЗУТ, сред който блести един умопомрачителен нормотворчески бисер: новата ал. 5, която трябва да дообогати цитирания преди малко чл.103 и която постановява: „Подробен устройствен план на населено място и на землището му може да се създава и когато няма общ устройствен план на населеното място. В случаите, когато плановете за регулация и режим на застрояване обхващат цялото населено място, те изпълняват и ролята на общ устройствен план на населеното място”. С други думи, всеки може да си купи на груб строеж тавански мезонет в блок, чието изграждане – и по документи, и на терен - все още е на кота сутерен...
А, и още един любопитен детайл. Законът за местните данъци и такси влиза в сила на 1 януари 1998 година. Оттогава едва ли е имало и един спокоен месец, без някой някъде да изплаче на умряло или да не хвърли камък (в библейския смисъл на думата) срещу някоя общинска наредба или размер на такса смет. Според Закона за нормативните актове, когато един закон не работи, а измененията и допълненията му доказано не вършат работа, този закон се отменя и се приема нов.
Е, в този случай такова „животно” няма. Законът за местните данъци и такси е ремонтиран общо 42 пъти, но поне засега няма сила, която да принуди кметовете и общинските съветници да го прилагат в името на „онова”, за което са положили клетва (чл.32, ал.1 от Закона за местното самоуправление и местната администрация): „Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на гражданите от ... община и да работя за тяхното благоденствие”.
А сега, както обещахме преди известно време, няколко думи за последния ремонт на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност (ЗОАРАКСД), обнародван в „Държавен вестник”, бр. 39 от 20 май 2011 г.
На 1 януари 2012 г. влиза в сила една от най-дългоочакваните разпоредби в най-новата история на българския бизнес: чл.7а от ЗОАРАКСД (нов - ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г.), който гласи:
„(1) Таксите, събирани от административните органи във връзка с регулирането и контрола на стопанската дейност по този закон, се определят по Методика за определяне на разходоориентиран размер на таксите и разходването им, приета от Министерския съвет.
(2) Методиката по ал. 1 се приема в съответствие със следните принципи:
1. размерът на таксата трябва да съответства на разходите на административния орган за извършване на съответната услуга и за упражняване на контрола, в т.ч. необходимите материално-технически разходи и всички административни разходи за изпълнение на задълженията на длъжностните лица с оглед на тяхната квалификация и изразходвано работно време;
2. административните разходи по т. 1 не могат да надвишават
20 на сто от размера на таксата;
3. не се събират такси за отстраняване на нередовности и/или за предоставяне на допълнителна информация.
(3) Събраните такси могат да се ползват за повишаване качеството на предоставяната услуга.
(4) Приходите от таксите не могат се изразходват за допълнително материално стимулиране на служителите на административните органи, по чиито сметки са постъпили.
(5) Методиката по ал. 1 не се прилага при образуване размера на такси за осигуряване провеждането на политики в области със значение за защита на особено важни държавни или обществени интереси.”
В интерес на истината, единствено разпоредба на ал. 5 всява известен смут в редиците, но и за това си има логично обяснение: нейната поява облича в законова форма (донякъде, разбира се) безконтролното събиране на над 150 вида такси само от строителния бизнес за какво ли не. Включително и за разписване на мерки за противопожарна безопасност на водопроводи, отходни колектори и железопътни релси и траверси насред голото поле. Култовият документ се казва „Тарифа № 4 за таксите, които се събират в системата на МВР по Закона за държавните такси”, но хич не се смейте от първи опит: историята не е нито пет за четири, нито е през куп за грош...
Но, за това – наистина някой друг път, защото лимитът ни за днес отдавна свърши.