Новини

Проф. д-р ик.н. инж. Николай Михайлов за акад. Антон Дончев: Благодарен съм за споделените мигове – уроци по човечност, ценност и мъдрост

По повод кончината на големия български писател и общественик акад. Антон Дончев, проф. д-р ик.н. инж. Николай Михайлов, председател на Надзорния съвет на „Трейс Груп Холд“ АД и член на УС на КСБ изпрати до редакцията на в. „Строител“ коментар за това как си спомня автора на „Време разделно“. Ето какво пише проф. Михайлов:

„Благодарен съм за споделените мигове - уроци по човечност, ценност и мъдрост  с  акад. Антон Дончев. За мен той е духовен пастир. Нас ни срещна темата за Кан Тервел, която е част от  приятелството ни. Всеки път, когато имахме възможност да се видим, той ми даваше по една книга. При общуването с него се раждаха идеи, които заедно реализирахме през годините, повече от 10 години той бе независим член на НС на „Трейс Груп Холд“ АД и член на обществения съвет на фондация „Трейс за хората“. Още помня паралела, който направи между   траките и прабългарите. Двамата заедно отговаряхме на въпросите на журналиста Георги Милков и ето какво каза акад. Дончев: “ Тракийската основа е разрушителна, защото траките внасят  в световната цивилизация личността като център на развитието. Тракиецът се смята за безсмъртен, той е над племето, над нацията. Докато прабългаринът  е безсмъртен, докато е безсмъртно племето. Ние преминаваме, ти оставаш Родино! Това е философията на прабългарина. Личността е длъжна да съчетае своите интереси с общността.

В наш разговор на мой въпрос: Как е възможно един народ да се закрепи и да остане петнадесет века, каква е тайната на  устойчивостта на българина?, акад. Дончев отговори:  Тайната е българският пояс- израз на стремежа на българската държавност за равновесието между материалното и духовното. Нашият пояс, усвоен от няколко армии , за нас е свещен, защото съединява небесното и земното: сърцето, ръцете, очите са небето, а това което е под пояса е земята. Хората, които са управлявали България са търсили равновесието между материалното и духовното.“

 

Проф. Николай Михайлов предостави за публикуване на в. „Строител“ и текст от книгата му „Строителство на автомобилни пътища“,2021 г., стр.5-8, изд. ИТСИ:

 

 

Духът на пътя от Антон Дончев

 

         Спомням си кога за пръв път истината за Духа на Пътя, истината за душата на пътищата, докосна моето съзнание. Това се случи в Испания. Пистата за излитане на самолетите започваше на сушата, на брега – но се насочваше и се губеше в океана. Самолетът се устремяваше към морето, още миг – и щеше да се забие във вълните – и тогава излиташе.

         Можеш да застанеш насред всеки път – няколко стъпки земя – и да си представиш, че това е писта за излитане на самолети. И разбираш, че безбройните и безкрайните земни пътища всъщност са нишка на една мрежа, окачена понякога на две дървета, или на два върха, после на две планети и на две слънца, и на две галактики. Всеки път води към небето.

         За пореден път Духът на Пътя ме докосна, когато заговориха за пътя на коприната. За раждането на коприната и вълшебството за създаването на копринената нишка.

         Същество, родено на земята, осъдено да върви и пълзи по земната твърд, иска да има криле, мечтае да стигне небето и то само си изтъкава вълшебна камера, космическо яйце, само с една нишка, безкрайно тънка и безкрайно здрава. Коприната. И в тъмнината на този космически кораб, на тази стълба към небето, копринената нишка се превръща във вълшебния път, по който създанието на Земята – копринената буба – се изкачва до своите пеперудени криле.

         И тъй – всеки земен път е нишка от стълба към небето.

         Но земните пътища трябва да изминат дълъг – дълъг път - преди да се превърнат в звездни пътища.

         След няколкото мои думи много хора – умни и патили – могат да пишат за Духа на Пътя, въплътен в земни пътища, изградени от пясък, камък и асфалт. За Духа на Пътя, превърнат в тесни реки, по които през мостове и тунели тече животът на нашата цивилизация.

         Повечето от земните пътища са много млади. Още има дървета, чиито пъпки преди векове са видели камилите, крачили през пясъците на пустинята, а днес плодовете на същите дървета виждат пътища, по които се превъртат колелета и препускат подковани коне – където са останали коне. Само преди миг – преди малко повече от две хиляди години – едно мигване на историята – сенаторите на селище, което днес наричаме Вечния Рим, по онова време село, решават да построят път към морето, най-правият и най-краткият път, а не най-евтиният, макар да пресичал блата и тресавища, но – да трае векове. Да върви не само през тресавищата, но и през вековете. По този път се върви и днес. Той се нарича Виа Антика.

         Хората на тази империя построили пътища по целия тогавашен свят – първите нишки от мрежата, която опасва цялата земя.

         Само преди малко повече от две хиляди години, Александър Велики стига до Индия и си мисли, че е дошъл до края на Земята. За да научи, че зад планините, които преграждали погледа му, има царства по-велики от тия, които е завладял. Той разбрал, че Пътят продължава. Александър Велики е сломен. Но Духът на Пътя владее човека, той живее в кръвта му. Хората искат да видят повече, да знаят повече, да владеят повече. И хората днес могат повече, Духът на Пътя, който търси, ги води. Напред. Нататък.

         Къде е нашият народ, по какъв път сме вървели ние, българите? Преди времето, когато пътищата се покриват с камъни? От кога историята може да види пътя на българите, очертан върху Земята?

         Ние идваме от изток. През степта не се вижда път, българите вървят през степта, както слънцето върви по небето. Песента на Духа на Пътя спи в степта и винаги се намира вожд и народ да събуди тази песен.

         Българите вървят от изток на запад като лъч от слънцето. И спират на тази земя, където стоим до днес, вече хиляда и петстотин години. Тук се събират стотици хиляди човешки същества, които говорят двадесет езика. Колцина от племената са ходили до изгрева и се връщат? Колцина идват от залеза?

         Защо лъчът спира своя път? Защото се превръща в звезда. Защото лъчът стига до земя, където се събират лъчи на пътища от изток, от запад, от север и от юг. Лъчът спира в земя, от която тръгват пътища – лъчи към изгрева и залеза, към полунощната страна и към екватора. Лъчът спира в земя – звезда – нашата земя.

         От времето, когато сме дошли на балканите, ние винаги сме били на балканите – до ден днешен. Българите живеят в земя-звезда, в тази земя кръстовище на лъчи и пътища.

         В дните, когато пишем за пътя на българите през вековете, Духът на Пътя ни разкри голямата тайна за своята същност. Пътят не само изпраща, той посреща. Ние гледаме към хоризонта с надежда, че Духът на Пътя ще ни отведе отвъд хоризонта, но ние гледаме и защото очакваме откъм хоризонта да се върне някой, когото сме изпратили, или някой, който да ни донесе ново познание.

         Духът на Пътя свързва звездите. Всяка звезда не само свети, но и посреща светлината на други звезди. Тук на Земята в зората на човешката цивилизация Духът на Пътя свързва хората като светлината.

         Потърсете и намерете една карта на пътищата в Европа. Нека старите, исторически европейски пътища са означени с жълто, днешните наши пътища нека са червени, а пътищата, които ще построим – да бъдат сини. Ще видите, че пътищата с всички цветове – и старите, и днешните, и очакваните – преминават през земите на българите.

         Но на тази карта няма да видите най-стария път, по който е летял Духът на Пътя – още бездомен вятър, който води и окриля Човека при първите му крачки към звездите. През нашите земи преминава пътят, по който – десет хиляди години преди Шумер и Египет – цивилизацията, културата, идва в Европа. В нашите земи Зевс оставя пленената и отвлечена Европа, от тук тя тръгва на север, изток и запад.

         От тук, от нашите земи, Духът на Пътя година след година, от век на век, строи своя материален дом, своето жилище, което ние наричаме „Път“. Покриваме земята, избрана от Духа на Пътя, с пясък, камъни, асфалт. Покриваме я с железни релси. Невидимо чертаем Пътя по водите и по земното небе. Покриваме с пътища цялата земя, всички континенти. Но пътищата на Стара Европа неизменно преминават от изток към запад и от север на юг през нашите земи.

         Погледнете още веднъж картата на пътищата – европейските транспортни коридори. Древният и вечно млад път от изток на запад и от запад на изток, който събира всички пътища, за да стигне през София до Истанбул, може да бъде боядисан с всички цветове – на миналото, на съвременността и на бъдещето. Той ще е все там. Изчезнала е „великата българска гора“, изчезнал е „големия български лес“, но пътят си стои. Големият европейски път от север към юг – а защо не от юг към север? – върви от Хелзинки, през Санкт Петербург, през Москва, Киев, Кишинев и Букурещ, и през Велико Търново, за да стигне отново до Истанбул.

         Откъде почва Пътят? Откъде тръгват пътищата? Те изтъкават мрежа, с която загръщат цялата земя. Но и най-голямата и сложна мрежа на паяк – всяка паяжина – е закачена с една нишка или с няколко нишки за дърво, за камък, за зид. За какво е закачена мрежата от пътища? Откъде почва всеки път?

         Земните пътища са закачени за Земята. От Земята черпи сили и живот Духът на Пътя. Земните пътища са изтъкали мрежа, която опасва цялата земя, и силна ръка може да повдигне планетата като зряла диня в пазарска чанта.

         Земните пътища са закачени за хората. Когато човек прекрачи прага на своята люлка, той тръгва по Пътя. Тръгва на път към другите хора, защото сам човек не е личност, защото за да стане Човек с главна буква, той трябва да не е сам, трябва да стане член на това семейство, на това общество, на това свръхсъщество – наречено Човечество. Духът на пътя се ражда от необходимостта за всеки човек да се свърже с другите хора.

         Човечеството строи нов грандиозен „Дом за Духа на Пътя“, новите земни пътища по земя, вода и небе. Новите връзки между хората. Пътят дава на Европа десет на сто от нейната икономика. Всяко европейско семейство харчи 15 на сто от бюджета си за Пътя. Един от 20 души, заети с работа, стои и се грижи за Пътя, а това са 12 милиона души.

         Ами машините? Имах възможността да работя – преди 75 години – за изграждането на Дом на Духа на Пътя – шосето от север на юг – или обратно – през Балкана. Спяхме на земята, за работа разполагахме с две ръце, кирка, лопата и ръчна количка. Работил съм и на железопътна линия – път от изток на запад или обратно. Отново с вярната кирка. Няма да забравя изгорения си гръб от катрана на траверсите. На шосето машините минаваха край нас без да спрат. Шофьорите или не ни познаваха – нас – затънали в прах и кал, и ни отминаваха. Или не желаеха да ни познават? Машините на железопътната линия минаваха край нас по релсите и земята се гънеше под колелетата на вагоните.

         Днес машините помагат на хората да строят невероятни пътища, направени сякаш само да ги гледаш. Или да снемаш по тях научно-фантастични филми. Пътищата излитат до зад облачните върхове, прелитат над бурни реки, пронизват непристъпни планини. Човекът търси своите братя Човеци. И Духът на Пътя го води.

         Духът на Пътя и ние – хората, живеем в общ дом.

         Тази книга ни учи как да строим и как да пазим своя общ дом, за да може всеки да посрещне с радост това, което е очаквал, и всеки да стигне там, за където е тръгнал.