Васил Велев, председател на УС на Асоциацията на индустриалния капитал в България: АИКБ последователно работи за либерализиране на достъпа до пазара на труда в България за работници от страни извън ЕС

Г-н Велев, каква е Вашата оценка на текущата икономическа ситуация в България и как тя влияе на индустриалния сектор?

Текущата тенденция в индустрията не е особено оптимистична. Високата натовареност от предишни години и рекордите в износа са вече хубав спомен. В момента има предприятия, в които поръчките са намалели с 40 на сто на годишна база, в други са с 30% по-малко. Като цяло тенденцията е надолу с всички произтичащи от това последствия.

Тук трябва да се подчертае, че повечето предприятия въпреки значително понижения обем на работата не могат да си позволят риска да освобождават масово работници, защото когато дойде обратната вълна и обемът на работата нарасне, тези хора ще бъдат вече заети или в други предприятия, или направо в чужбина. Дефицитът на работна сила не е само български феномен (макар че у нас е особено остър), той е в пълна сила и европейски, и дори руски и украински (и Русия, и Украйна „внасят“ работна сила от по-бедните средноазиатски републики като Киргизстан и Узбекистан).

Ние многократно сме предлагали в България да се приеме законодателно решение в духа на разпространената в немскоговорящите страни „Курцарбайт“. В буквален превод това означава „къса работа“. Става дума за работа с намалено седмично работно време, при което държавният бюджет поема заплащането на остатъка до пълното работно време. Това е изгодно за системата на социалното осигуряване, защото в случай, че работникът бъде просто освободен поради намалелия обем работа, той ще отиде в бюрото по труда и 6 - 8 - 12 месеца ще получава значителна част от последната си заплата. При всяко положение работата в режим на „Курцарбайт“ е финансово по-изгодна за бюджета, отколкото освобождаването на работника.

Този режим се прилагаше у нас по време на пандемията COVID-19 (спомняте си мярката „60-40“), но изглежда не ни стигнаха силите, за да убедим правителството и законодателите, че такава мярка може да е необходима и в други ситуации, които не са задължително свързани с пандемии и подобни бедствия. Разбира се, въпросът е какъв е критерият, при каква икономическа ситуация би трябвало да се задейства (най-добре автоматично) режимът на работа при съкратено седмично работно време. Според нас намаляването на обема на производството с повече от 20% е един реалистичен праг, преминаването на който би трябвало да задейства прилагането на „Курцарбайт“.

Какви са прогнозите Ви за икономическото развитие през следващите няколко години?

Не е лесно да се правят подобни прогнози. Икономическата ситуация зависи и от геополитическите фактори – ходът на войната в Украйна; санкционните режими, които са въведени, и тяхното развитие в бъдеще; протекционизма в глобалните икономически отношения, особено по оста САЩ – Китай. Тези неща в значителна степен са извън нас и ние можем само да се приспособяваме към тях, ако изобщо е възможно пълно и успешно приспособяване. По-вероятно е просто да търпим загуби.

Едни и същи фактори предизвикват спадане на икономическата активност в едни сектори и растеж в други. Спомнете си пандемията – какъв ръст имаха куриерските услуги тогава. Войната също води до рязко усилване на дейността на отбранителната промишленост, но тежко затруднява останалите икономически дейности.

Голямо значение ще има и курсът, който ще бъде поет от новия състав на Европейската комисия – дали ще се преразгледат и вкарат в по-разумни времеви рамки положенията на т.нар. Зелена сделка, или ще продължи надбягването с времето, което няма да ни доведе до добро.

Кои са основните предизвикателства пред индустриалния сектор в България?

Има цяла поредица от фактори, които са сериозно препятствие пред конкурентоспособността на българските промишлени производства. Сред тях е острият недостиг на човешки ресурси. Не просто недостиг на квалифицирани работници и специалисти, а огромна липса на каквато и да е работна сила. Това е толкова обширна тема, че едно интервю не би стигнало за нея.

Друг фактор е положението на българската индустрия като производител и потребител на енергия. Комплекс от фактори изправя българските производители пред растящи цени на електроенергията и енергоносителите. В някои отношения това е общоевропейски проблем, но в други проблемът има чисто български измерения. И едните, и другите измерения са неблагоприятни. Сравнете цените на природния газ за европейските и за американските пазари. Те са решително, в пъти по-благоприятни за американските потребители. Сравнете цените на електроенергията за българските и останалите европейски потребители от индустрията – те са значително по-неблагоприятни за нас. Скъпата енергия се превърна във воденичен камък за българската индустрия. Разбира се, хората в промишлеността не спят, те търсят решения – изграждат собствени фотоволтаични мощности, но това не решава въпроса изцяло.

Има отрасли, които са изправени пред проблеми с глобален характер. Какво да правят производителите на текстил, кожени изделия, обувки и други подобни, когато са в конкуренция с икономиката на Бангладеш със средна годишна заплата от 2945 долара (според обменния курс за април 2023 г.), което прави 245,42 долара средна месечна заплата? Какво да правят, когато на сцената излиза и икономиката на Етиопия с т.нар. Велик план за възстановяване, където световните производители са поканени в индустриални паркове, в които средната месечна заплата е 278,17 лева (1000 ETB = 31,15 BGN; средната месечна заплата в Етиопия е 8930 ETB)?

Българските производители наистина понякога правят чудеса, за да оцелеят, и такъв е случаят в текстила, облеклото и кожените изделия. Нашите фирми разработват пълните колекции на френски и германски компании, в предприятията се въвеждат роботи, безпарно гладене и други, но те бяха едни от най-пострадалите от пандемията, защото при нея магазините се затваряха и поръчките просто се отказваха.

На последно място в този отговор, но съвсем не по значение е политическата нестабилност в страната, която също се отразява по неблагоприятен начин на работата на българската индустрия във всичките й икономически дейности.

Все пак, кажете повече за проблемите с недостига на квалифицирана работна ръка в индустриалния сектор и какви възможни решения на проблема виждате?

Както казах – липсват не само квалифицирани работници и специалисти, не достигат хора изобщо. Количеството хора, които годишно излизат от пазара на труда поради пенсиониране или, не дай си Боже, смърт, надвишава броя на тези, които влизат на пазара на труда, с около 50 хиляди души. И това е трайна тенденция.

От тук нататък възниква въпросът за решението на този проблем, което изобщо не е лесно. Ясно е, че дори раждаемостта внезапно да стане пет пъти по-голяма, това ще се отрази на пазара на труда най-рано след 18 години, ако не и след 22 г. Дотогава въпросът за спасяването на пазара на труда си остава дело на работодателите, тоест на давещите се.

Естественото решение на въпроса е привличането на работници от други държави, в това число и от трети страни, защото е малко вероятно някой от Стара Европа да дойде да работи в България. Привличането на работници от трети страни е непопулярна политика и всички политически партии правят каквото могат, за да не си „цапат“ ръцете с нея. Тези политици, които са направили някакви рационални стъпки към облекчаване на режима на влизане в България на работници от трети страни, не се хвалят много-много с това. Те знаят, че са направили нещо позитивно за икономиката, но са наясно и че много лесно могат да станат обект на атаки, основаващи се на първосигнални рефлекси.

Асоциацията на индустриалния капитал в България много последователно работи, като прокарва мерки за либерализиране на достъпа до пазара на труда в България за работници от страни извън Европейския съюз. Всички предприети досега мерки в тази посока са или предложени от нас (както и от други работодателски организации), или са били силно подкрепени от АИКБ с реални действия за приемането им. Но въпреки постигнатото известно „отхлабване“, трудността за внос на работници остава много голяма.

Има, разбира се, и други проблеми, които ще се опитам да обобщя така: дори и когато успяваме да внасяме работници или висококвалифицирани специалисти (примерно с т.нар. синя карта), ние не можем да издържим на вътрешната конкуренция в рамките на Европейския съюз. Хората поработват в България, оглеждат се и се отправят към някоя държава от Стара Европа.

Какви са инициативите на АИКБ за подобряване на образованието и квалификацията на работната сила?

Асоциацията на индустриалния капитал в България няма просто отделни инициативи – ние имаме последователна политика и методични действия и практики. Ние непрекъснато се занимаваме с план-приема и доказваме, че на страната са необходими много повече инженери, химици, физици, биолози и биотехнолози, отколкото маркетолози, мениджъри, икономисти, юристи и пиари.

Ние непрекъснато настояваме за реални действия за подобряване на професионалното образование и оказваме по различен начин съдействие на самите професионални гимназии. АИКБ хвърли много сили и нерви, за да успеем да прокараме идеята за т.нар. защитени паралелки в професионалните гимназии, които могат да се сформират и при по-малко ученици в тях.

АИКБ е организацията, която настоява студентите в дефицитни на пазара на труда специалности да получават стипендии, с които да посрещнат минималните си нужди, докато учат, за да могат да се посветят на книгите си, а не да работят по молове и наргиле барове. Разбира се, получаването на такава стипендия ще води и до ангажимент за работа в България или за българска компания за определен период от време.

Един от проблемите на строителния бранш е нуждата от работеща индексация за договорите за строителство. Какво е Вашето мнение по темата?

Този въпрос засяга пряко една от нашите водещи браншови организации – Българска браншова камара „Пътища“. Ние постоянно координираме позицията си с нея. Има добри световни практики, които е добре да следваме.

Как оценявате настоящите регулаторни рамки за бизнеса в България?

По принцип бизнесът и в България, и в Европа като цяло е свръхрегулиран. В огромната част от случаите това не ни носи никакви предимства – точно обратното. Тук просто няма да ни стигне място за наистина обстоен коментар на този фундаментален проблем. Само ще отбележа, че една от най-опасните тенденции в последно време са опитите за превръщането на доброволни практики от т.нар. корпоративна социална отговорност в задължителни. Или както казват английскоговорещите експерти в тази област – превръщат доброволната corporate social responsibility в legal corporate liability. А у нас европейските регулации се „позлатяват“ допълнително. Така например праговете за задължителен финансов одит в България са 5 пъти по-рестриктивни от тези по европейската директива.

Какви са Вашите препоръки към правителството за подобряване на бизнес средата?

Всяка година Асоциацията на индустриалния капитал в България приема своите приоритети и ги публикува на сайта си. Това са подробни разгърнати предложения за подобряване на бизнес средата. Освен това всяка година с дейното участие на АИКБ Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР) обнародва своите приоритети, които представляват консолидирани предложения за подобряване на бизнес средата на целия организиран бизнес в страната. Всички тези материали са публични, многократно представяни на обществеността и най-вече на представителите на изпълнителната и законодателната власт. Те са достатъчно подробни и изчерпателни. Остава да има политическа воля да бъдат взети предвид при провеждането на съответните правителствени политики и да влизат в приоритетите на парламентарните мнозинства. Необходима е национална програма за по-добро регулиране, т.е. за намаляване на административните тежести за бизнеса. Но затова трябва да има и правителства, и мнозинства, освен всичко друго.