Някои въпроси към комисиите за банков и финансов надзор в България или към този, който регулира тяхната дейност

 

Инж. Искрен Миланов е завършил Софийската математическа гимназия, след което Университета за архитектура, строителство и геодезия (тогава ВИАС) през 1991 г. Започва професионалния си опит като технически ръководител в КЗУ. Работи на същата длъжност в Германия, град Хилден. През 1992 г. основава строително дружество „Вълканов и Миланов“ ООД съвместно със своя баща Милан Миланов и инж. Михаил Вълканов. Член на Областния съвет на ОП на КСБ - София.

Инж. Искрен Миланов Поводът за този материал е един от милионите у нас частни случаи, при които някой обикновен гражданин се чувства притиснат между нуждата от пари и алчността на банките. В конкретния става дума за български строител. Той в поредната тежка година на световната криза, предизвикана тъкмо от банките, е принуден да се моли за обикновен потребителски кредит. Човекът се нуждае спешно от 5000 лв. за здравето на жена си. Моли се, попълва документи, доказва платежоспособност и накрая получава одобрение. В дъното на документа обаче става ясно, че операцията, за която лекарите искат 5000 лв., всъщност ще струва близо 7000 лв. Защото, като се теглят всички черти след всички условия, т. нар. ГПР, крайната лихва достига 33%. И тъй като този строител, който търси помощ от банката, може да намери спасение само в протегната приятелска ръка, ние си направихме труда да разчоплим как и за кого работи банковата ни система, как и за кого държавата пише банковите закони, както и да подскажем някои въпроси на комисиите за банков и финансов надзор и на този, който регулира тяхната дейност. В чл. 417 на Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК), приет през 2007 г. и влязъл в сила на 1 март 2008 г., дата, символично съвпадаща с датата на смъртта на известния български специалист по ГПК проф. Живко Сталев, търговските банки (дружества) са получили законовата привилегия за приравняване на техните вземания с тези на държавата и общините.   Какво означава това ли? Просто и чудесно... за банката! Въз основа на банковите извлечения тя директно се снабдява с изпълнителен лист срещу длъжника - без да води дела, в едностранно производство, което се развива само по документи. След това с помощта на съдебен изпълнител запорира банковите сметки на длъжника, работната заплата, възбранява недвижими имоти, изважда на продан ипотекиран имот и т. н. Едва в този момент длъжникът разбира, че банката е предприела съдебни действия. И трябва да се защити, като минимум подаде възражение до съда, че не дължи посочената сума. След това банката ще трябва да предяви иск по общия ред. Възражението на длъжника обаче НЕ води до спиране на изпълнението - т. е. банката започва да получава пари, докато се води съдебният спор. Банката има свободата напълно и при каквато цена намери за добре да разпродаде имуществото. Длъжникът обаче продължава да бъде такъв и след разпродажбата на неговото имущество, тъй като то се продава на символични цени и на практика банките го „закрепостяват” доживот. Наскоро станаха известни случаи от спечелените три дела от адв. Веска Волева, в които ръководни кадри на банки участват като съдружници във фирми за разпродажба именно на такива имоти.ь   Дължи ли се изобщо сумата и колко се дължи? Обичайно длъжниците не спорят по въпроса, че дължат главницата и лихвите, дори не спорят, че лихвите им са били увеличавани. Най-големият проблем често са неустойките по договорите за кредит. Обикновено хората, пък и управителите на дружества, не обръщат внимание на клаузите относно неустойки в договорите или считат, че никога няма да изпаднат в положение да не плащат кредита, или цифри от примерно 0.5% на ден или 45% годишно върху забавената вноска им се вижда малка сума и не си правят труда да сметнат колко точно би се получило, ако забавят вноските си за 6 месеца или година. Така в един момент се оказва, че длъжникът дължи не просто главница и лихва върху нея, която удвоява сумата на главницата, но и неустойка, която утроява или учетворява дължимата сума. Отделно от това се дължат разноски, като в тях вече са включени значителните такси на съдебните изпълнители. И още – много от договорите за кредит не предвиждат автоматично прекратяване при неплащане на една или няколко вноски, също не предвиждат прекратяване от страна на длъжника. Банките не търсят парите си след първите две неплатени вноски, а след месеци или дори година-две. Те изчакват натрупване на огромните неустойки и лихви. Процедурите за предоговаряне на условия текат през различни управителни органи на банките с месеци и невинаги приключват с приемлив резултат за длъжника. Често длъжникът чака и се надява на приемливо предоговаряне, което включва опрощаване на част от неустойката срещу допълнителни обезпечения на кредита, но се оказва, че след 6 или 8 месеца преговори единственото, което се е случило, е, че дългът му неимоверно е нараснал с допълнителни неустойки. Тук голяма роля играят въведените пак с новия ГПК ограничения в изпълнителния процес. С новия ГПК (в сила от 2008 г.) длъжникът има възможност да обжалва пред съда не всички, а само някои от действията на съдебния изпълнител. Това е направено с цел да има бързина на изпълнителния процес, защото негативът на предната редакция беше, че всяко действие на съдебния изпълнител все от някого се обжалва и не може да се финализират процедурите. Това, което в сегашната редакция обаче ГПК предоставя на частния съдебен изпълнител, си е чист произвол.   И въпросите, които следват... Не е ли това нерегламентирана държавна помощ за банките и не влиза ли тя в противоречие с Директива № 93 на Европейския съюз?   Следва ли обществото да узнае имената на членовете на работната група, изготвила скандалната промяна в ГПК, за която се твърди, че е получила 1.6 млн. евро „хонорар”?   В състояние ли е държавата да прекъсне тази порочна връзка и да отнеме нерегламентираната законова привилегия на банките?   Дали „държавна помощ“ е налице, когато се създава предимство в полза на някаква структура и това предимство е за сметка на държавата? В общите условия (ОУ) на една от големите банки у нас (и/или всички останали банки) в чл. 8.4.1 пише: „Кредиторът има право да променя (увеличава) едностранно въз основа на Решение на оторизирания си орган размера на приложимия към даден лихвен период базов лихвен процент, като променя определения към датата на договора размер на премията в съответствие с ценовите условия на кредитния пазар и при спазване на методологията за това, определена в договора и ОУ, без да е необходимо заявеното чрез подписване на отделен анекс изрично съгласие на Кредитополучателя и солидарните длъжници.” Забележете, банката сама е определила, че може само да увеличава!!! Дори не е предвидила намаляване на лихвения процент. По-надолу в същите условия е записано: „При промяна на нормативната база и/или условията на финансовите пазари и/или възникване на други обективни обстоятелства, водещи до същевременно повишаване разходите на Банката по привлечения ресурс включително, но не само при: - изменение поне с 0.5 процентни пункта за месец на индекса на потребителските цени за България, при изменение от поне един процентен пункт за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар, отмяна на валутния борд, изменение с минимум 0.5 процентни пункта за месец на стойностите на средните годишни лихвени нива по новопривлечените срочни депозити от нефинансови предприятия и домакинства, обявявани със статистиката на БНБ, изменение с поне 0.5 процентни пункта за месец на основния пазарен измерител за кредитен риск на България (понастоящем - Credit Default Swap, CDS) за периоди между 1 и 10 години, промяна в кредитния рейтинг на България според някоя от основните рейтингови агенции (S&P, Moody’s Fitch), промени в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането на банките и изискванията към тях, в това число въвеждане на ограничения и допълнителни разходи.” Къде тук са усилията на правителството, което повиши кредитния рейтинг на държавата според „Стандарт енд Пуърс”, и как това се отразява на общите условия на банките, които дори не предвиждат опция за намаляване на лихвите, оставяме Комисията за банков надзор (КБН) и другите компетентни да преценят. Отделно от това банката сама си го решава и не пита нито КБН, нито клиента: решава и толкоз: Представете си например, ако същата привилегия имат и монополистите, които ни продават ток, парно, мобилна телефония или гориво! Пак в същите ОУ на същата банка чл. 9.5: „Банката си запазва правото при необходимост от покриване на непредвидени разходи, резултат от промени на пазарните условия, да променя размера на съществуващи и/или да въвежда, начислява и събира нови такси и комисиони по кредити, които са в период на усвояване към датата на промяната. Промяната влиза в сила, считано от датата на публикуването й в Тарифата, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните.” Сиреч, подписвате договор с някой за нещо със срок и цена. Изведнъж обаче на контрагента му се приисква да печели повече от сделката с вас. Той, в случая банката, дори не е необходимо да търси съгласието ви и едностранно променя цената на договора. Представете си физио­номията на премиера, ако някой от строителите на магистрали му поднесе договор с подобен текст за подпис с включени разходи от Хан Аспарух с всичките археологически разкопки до ден днешен?!? Защо кредитополучателите в Германия в 40% и в Швеция в 70% от случаите получават кредит с фиксирана лихва, а в България това е по изключение за малки кредити и само в срок за 0.5, 1 или максимум 2 години? Наскоро търговските банки - 32 на брой, в които има заети 32 000 души, новогодишно си повдигнаха т. нар. „тарифа на банката за такси и комисиони”. Стана известно, че за 2011 г. само от тази си дейност банките скромно са спечелили 800 млн. лв. (вж. „Строител“, бр. 5). Ще припомним, че не отделни фирми, а цели отрасли на икономиката ни приключват 2009, 2010 и 2011 г. на загуба и перспективата за 2012 г. не е бляскава. Може да се даде пример със строителството, където заетите от 260 хил. през 2008 г. намаляха на 150 000 през 2011 г., или загубилите работните си места в строителството надвишават трикратно заетите в целия банков сектор. Едва ли е необходимо да припомняме какво е сътворено от строителите и какво от банките през последните 20 години. Ще припомним също така, че никога и по никакъв повод пред Народното събрание не се появиха строители, които да протестират, на които не са им платени заплати, с които държавата, общините и електро­разпределителните дружества не са се разплатили за свършената от тях работа. Но и като капак на всичко отгоре никога строители не са стачкували за това, че са били уволнени, за това, че държавата не им е платила новогодишни надбавки, 13, 14, 15 и 16 заплата, бонуси, евросубсидия, още по-малко ДДС и акциз върху горивото. Докога държавата и общините ще ни правят насила клиенти на търговските банки и вместо да си взимат директно и незабавно дължимите такси и комисиони чрез посттерминали в съответните служби, ни принуждават да плащаме комисиони в „удобно” изнесени банкови офиси в съответните служби? В някои случаи комисионите са в порядъка на сумата, която се превежда, а се случва дори да я превишават: например дължиш 2 лв., плащаш 3 лв. комисиона, т. е. бедната държава получава 2 лв., богатата банка 3 лв.!!! После се чудим откъде пари за здраве, образование и сигурност. Когато клиент на банката изтегли в брой 20 000 лв. - операция, която ангажира касиера в банковия клон около 2-3 минути, същата прибира 75 лв. комисиона. Едва ли има бранш в страната, който може да се похвали с подобна „производителност”, облечена като „тарифа”. Не следва ли държавата чрез регулаторния си орган да се поинтересува от тази тарифа и как е уреден в други държави този въпрос? Тук само маркираме обичайните срязвания на гуми и кражба на документи и пари на клиенти на банката пред съответните клонове. Въпросът с давещите е поверен… сещате се на кого! Друг пример – от Закона за възлагане на обществени поръчки (ЗОП): Както знаете, обичайно участващите, които напоследък поради кризата рядко са под 15 броя, внасят като гаранция за участие 1% от ориентировъчната стойност на самата поръчка в някоя банка. Лесно може да се сметне, че при поръчка за 5 млн. лв. средствата, които на практика биват блокирани в различни банки за срока от откриване до приключване на тръжната процедура, са 750 000 лв. Средният срок, с който банките разполагат с тази сума, но без да й начисляват лихва в полза на този, които я е платил, е около 2-3 месеца. Същата сума се раздава като кредит от същите тези банки под формата на заем на закъсали физически лица срещу лихва от 14 до 27% (!!!), или средно 20.5%, и носи печалба на банките за същия период от около 39 хил. лв.! Оказва се, че макар 93.3% от участниците в търговете да не печелят (1 от 15 участници печели, ако няма обжалване, разбира се), банките със сигурност са големият, гарантиран печеливш! Друг интересен казус е блокирането на средства при търговски спорове - най-често по разплащателни сметки на съответните юридически лица, които на практика не получават лихва от банките за срока на съдебния търговски спор. Например: две търговски дружества спорят за 5 000 000 лв., които биват блокирани в сметката на едното от двете чрез механизма на частния съдебен изпълнител (ЧСИ). Както знаете, подобно съдебно производство в България е триинстанционно и за целия срок на съдебния спор средствата остават блокирани и са на разположение на банката, без за това да могат да бъдат договаряни други условия - например по-висока лихва за тяхното държане. Ако приемем един среден общ срок от 4 години за всички инстанции, то сумата, която банката отново автоматично печели от този търговски спор съгласно усреднените по-горе лихви от 20.5%, 5 000 000 лв. и 4 години, е... 4 100 000 лв.! Разбира се, някой ще каже, че спечелилата съдебния спор страна, ако, разбира се, това не е посочено изрично в решението на съда, има възможността да води ново, отделно дело за пропуснати лихви и ползи върху горецитираната сума. Но пак питаме кой отново ще бъде и в този случай големият печеливш? След като и това дело бъде спечелено, не банката, а загубилата страна ще бъде длъжна да плати лихвите на спечелилата! Една от последните, ненаказани от държавата хитрини на търговските банки бе блокирането на сметките на над 35 000 непререгистрирани фирми преди Нова година (пар. 5, ал. 2 от ПЗР на ЗТР разпорежда, че: Търговските дружества и кооперациите, които не са се пререгистрирали в срока по § 4, ал. 1, нямат право да осъществяват търговска дейност, да предявяват искове и да подават молби за образуване на изпълнителни производства, да извършват разпоредителни сделки с имуществото си, освен да заплащат дължими суми на работници и служители, както и да извършват преводи на суми за погасяване на публични задължения). Къде и в кой закон е посочена подобна санкция към фирмите? Има глоба (но към държавата) - моля, плащай. А на практика истински спечелиха само търговските банки с парите, които блокираха - те просто получиха безлихвен ресурс. Да сте чули за санкция на държавата (КБН) с/у банките, които на практика спечелиха от това „блокиране на сметките”? Друг въпрос е защо наричаме търговските дружества у нас „Банки”, след като в ОУ на една от тях в чл. 8.4.2. е записано следното: „Банката има право да привежда базовия лихвен процент в съответствие с пазарните условия, като съгласно и по реда, установен в тези ОУ, към приложимия за периода на олихвяването договорен пазарен лихвен индекс прибавя променената премия в размер до 2 (два) процентни пункта за всяка актуализация.” Всъщност, така написана, дейността по отпускане на кредит не изглежда толкова научна и високоплатена. Излиза, че банката в България като търговско дружество не участва по никакъв начин със свое анализно решение: просто ти прехвърля 100% риска с цялото международно положение като добавка, но със солидна печалба за себе си чрез високия лихвен процент. И каквото и да стане, банката винаги е откъм сухата страна. Това, че изрядните фирми и частни лица плащат днес за това, че алчни и корумпирани служители на банките отпуснаха през 2004-2008 г. необезпечени („лоши”) кредити срещу лична облага, деликатно е премълчано. Днес размерът на т. нар. „лоши кредити” е достигнал застрашаващите 19%! Защото тази криза бе предизвикана именно от алчността на банкови брокери, користно непреценили риска, който поемат с подписа си от името на банката. Да сте чули или видели осъдени български банкови крадци с бяла якичка по подобие на Лиам Ниисан - служителя брокер в 236-годишната банка Беарингс в Лондон? Сега „лошите” кредити на българските търговски банки са вкарани в новите по-високи лихви. Същите, които се плащат от изрядните клиенти на банката. Почти без изключение банките поставят като изискване към кредитополучателите всичките му междубанкови транзакции да минават именно през банката кредитодател - на пръв поглед нищо нередно. В излъчен по национална телевизия материал на 18 януари т. г. става ясно, че без никаква ясна причина частно лице, изтеглило заем през 2008 г. в размер на 250 000 € за покупка на жилище, което така или иначе ще връща в размер 715 000 € в следващите 20 години, само до този момент - януари 2012 г., вече е „индексирано” от банката със 116 000 € допълнително, като банката е заявила алчността си още в първия месец след изтеглянето на кредита. Обяснено е много лесно: парите, които получава клиентът на банката като заплата по издадена от същата банка карта, имат смисъл на рентгенова снимка за банката за това какво получава и какво харчи кредитополучателят. Тези „данни” биват „анализирани” от банката и тя своевременно „напасва” лихвата чрез увеличение, така че да не изостане от увеличението на заплатата на кредитополучателя. Защо не станат публично известни решения на Комисията по финансов надзор, които са в полза на частни лица и бизнеса, така както са широко известни решенията на КРС и ДКЕВР, които защитават интересите на обществото? В обществото битува усещането, че банките работят като в село без кучета, т. е. без някой, който да следи дейността им. Друга легенда, подобна на мита за националната сигурност, която се крепи на участието на ДПС във властта, нагледно опроверган през последните 2 години, е широко рекламираната сигурност на банковата ни система. Истината е, че след крупния гаф на българските банки през 1996/1997 г. държавата създаде през 1998 г. Държавния фонд за гарантиране на влоговете на гражданите, който всяка текуща година от 1999 г. насам събира по 0.5% от привлечените от влоговете през миналата финансова година. Т. е. държавата и само тя може и има правото да си приписва заслуги в тази посока. Към март 2011 г. във фонда има 1.3 млрд. лв., а към 31 март 2012 г. се очаква да достигне 1.5 млрд. лв. Отново публично известно е, че частни лица към 1 юни 2011 г. държат 28.85 млрд. лв. и фирми други 19.85 млрд. лв., или общо 48.4 млрд. лв. Как те са гарантирани с 1.5 млрд. лв., или с 3.1% от общия размер на депозитите? Кое обаче е куриозното, видно от сайта на фонда: www.dif.bg: 42.17% от привлечените средства са инвестирани в ... банкови депозити! Не става ясно в кои точно банки са съответните депозити. И как всъщност става така, че чрез банкови депозити се гарантират банкови депозити? А останалите 57.83% в държавни ценни книжа (ДЦК). На една от последните сесии на Германската фондова борса интересът към техните ДЦК бе нулев. Но куриозното не свършва с това: пак от страницата на фонда става ясно, че през 2000 и 2007 г. търговските банки са внесли със забава дължимите вноски със, забележете, крупната „законова лихва по вноски със забава” от 1%! Нека държавата чрез регулаторния си орган КБН да посочи в коя банка забавата на клиента се „толерира” с 1%. Както е известно, от всички фирми кредитополучатели търговските банки постоянно изискват, когато си решат, но поне 3 пъти годишно, да им бъдат предоставяни финансови отчети за междинни периоди на текущата финансова година. Държавата от своя страна е определила еднократен краен срок за предоставяне на Годишния финансов отчет на фирмите за предходната година до 31 март на следващата финансова година. Но търговските банки не се съобразяват с ритъма на работа на фирмите и крайния срок, определен от държавата, и още през януари започват да изискват купища бумаги с множество удостоверения, справки, отчети и др. Кой плаща на съответните счетоводители за цялата тази бумащина и доколко има изобщо регламент на непрекъснатите банкови претенции за изискване нова и нова информация, един Бог знае. Търговските банки непрекъснато поднасят за преподписване дописаните си нови общи условия на своите клиенти. Не е ли време държавата да спре този произвол? Един известен банков директор твърди, че: „Банковият кредит е възможност, а не задължение”, т. е. можеш да върнеш веднага дължимото и проблемът приключва. Логично, нали? Но за съжаление се потвърждава напълно поговорката, че банкерът е човек, който ти подава чадър, когато навън грее слънце, и си го взема, когато завали!