Иван Рачев Сигурно не сте забравили сблъсъка между председателя на Областното представителство на КСБ в Пазарджик инж. Евтим Янев и ректора на Пловдивския медицински университет проф. д-р Стефан Костянев, който публикувахме миналата седмица. Въпреки това ще припомним някои основни моменти, защото днешната ни тема е логично продължение на „онзи разговор”. Тя ни бе подсказана от инж. Росен Колелиев, председател на секция „Инженерна инфраструктура” към КСБ. А гърнето, което той отхлупи с един замах, се оказа толкова врящо, че едва ли някой би се наел да каже кога ще изстине и дали изобщо ще изстине някога. И така: протестите на инж. Янев бяха срещу три уникални дискриминационни условия, „подпъхнати” елегантно в документацията за обществена поръчка с предмет „Ремонт на студентско общежитие и кухня към студентски стол”: - кредитна линия от 450 000 лв., осигурена специално за тази поръчка; - 450 000 лв. суха пара, които изпълнителят на поръчката няма право да харчи за нищо, докато не предаде обекта на възложителя; - започване и приключване на СМР без авансово и междинни плащания; - окончателно разплащане - най-рано 60 дни след предаване на обекта с Акт 16. А обобщаващият въпрос, който инж. Янев зададе на проф. Костянев, звучи така: „Възложителите не са ли длъжни да обявяват обществени поръчки само ако разполагат с парите за тяхното изпълнение - от първа копка до ключ?” Отговорът на проф. Стефан Костянев се оказа... покъртителна ревизия на действащата нормативна уредба (българска и европейска). Този път ще цитираме само отговора на финалния въпрос, защото наистина е уморително човек да разбива гумена стена с голо чело: „Подсигуряването на средства за осъществяване на инвестиционните намерения на възложителите е въпрос по целесъобразност, който се решава конкретно за всяка обществена поръчка!” Това умозаключение изглежда малко по-усукано, отколкото е необходимо, но в крайна сметка става дума за нещо много елементарно и много нагло. Първо - щом е обявена една обществена поръчка, тя задължително трябва да бъде изпълнена. И второ - изпълнителите нямат право да се интересуват от това имат ли възложителите пари да си платят масрафа, или нямат. Те просто трябва да си свършат работата, да се приберат по домовете си и да чакат... „Генералният” аргумент на проф. Костянев е не по-малко забележителен: съгласно Закона за обществените поръчки възложителите са оперативно самостоятелни субекти. И като такива имат право еднолично да решават по какви правила ще протичат „техните” конкурси, по какви критерии и формули ще се изчисляват достойнствата на участниците, как и кога ще става разплащането.   Никак не ни се влиза в нова каскада от спорове на тема „Какви правомощия имат възложителите по ЗОП и какво им е забранено?” Няма как обаче да не отбележим два-три основни момента. Първо - според правото на Европейския съюз държавата (воглаве с министерствата, агенциите, държавните фирми и държавните висши учебни заведения) и частните търговски предприятия са съвсем равноправни субекти. Особено на пазара на обществените поръчки. Второ - един от основните проблеми за хроничното неусвояване на милиардите по оперативните програми е липсата на свободни пари за съфинансиране на проектите. А причината за тази липса не е нищо друго освен лош мениджмънт и още по-лошо планиране. Тоест на управление, което върви по пътя на импровизацията, а не на научнообоснованата икономическа логика. И трето - оперативната самостоятелност на възложителите в никакъв случай не им дава право да си разиграват конете, както сметнат за необходимо, чрез дописване или фриволно тълкуване на разпоредбите в ЗОП. Пример - най-новото средство за рекетиране на строителите: срокът за отложено плащане. Постепенно той бе наложен като показател при изчисляване на икономически най-изгодната оферта с мълчаливото съгласие на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) и Върховния административен съд (ВАС). А това е абсурдно, защото всички прекрасно знаят какво е имал предвид законодателят с въвеждането на този критерий: високо качество на разумна цена. Толкоз с „пловдивския” преход към днешната ни тема: защо възложителите тълкуват трите ключови закона в бизнеса с обществените поръчки - за обществените поръчки, за устройството на територията и за Камарата на строителите, само и единствено в своя полза? По един начин, когато става дума за задълженията на изпълнителите, по коренно различен начин - дойде ли време да носят отговорност за едно или друго. И тук стигаме до „врящото гърне”, отхлупено от инж. Росен Колелиев: необходимостта от подробно уреждане на статута на подизпълнителите в ЗОП и липсата на механизми за контрол върху същинското изпълнение на обществените поръчки. Няма да преразказваме какви са неговите наблюдения и по какъв начин предлага този проблем да бъде решен, защото публикуваме писмото му с незначителна редакторска намеса (виж карето). За сметка на това ще „уточним”, че ако възложителите не гледаха на света единствено през призмата на собствените си интереси, днес този разговор просто нямаше да го водим. Не за друго, а защото инж. Колелиев едва ли щеше да изпита потребност и да ни предложи точно този текст. Според юридическите консултанти на „Строител” ситуацията изглежда доста обезсърчителна. По принцип има изискване участниците в процедурите да посочат подизпълнителите си и да представят документи, че те отговарят на изискванията на възложителя и закона - чл. 33, чл. 77, ал. 3, т. 6 и чл. 77, ал. 4 от ЗОП. С „помощта” на тези текстове възложителят трябва да се убеди във възможностите на изпълнителя да свърши работата качествено и в срок. Ето защо кандидатите трябва да докажат (черно на бяло), че: - са професионално правоспособни, - че имат добри финансови резултати от предходни години, - че разполагат с висококвалифициран персонал - технически и административен, - че притежават или могат да наемат необходимата за поръчката техника; - че са изрядни данъкоплатци и коректни работодатели. Или казано по-простичко - какъвто е изпълнителят, такива трябва да бъдат и подизпълнителите: правоспособни, стабилни, чисти пред държавата, разполагащи с хора и техника. Освен това законодателят е осигурил на възложителите още една възможност за „пресяване” на подизпълнителите - чл. 55, ал. 5. от ЗОП: лице, което участва в обединение или е дало съгласие и фигурира като подизпълнител в офертата на друг участник, не може да представя самостоятелна оферта. И гарантира, че в състава на Комисията или сред външните консултанти няма да се промъкне лице, пристрастно към офертата (или личността) както на някой кандидат-изпълнител, така и към обозначените в офертата подизпълнители - чл. 35, ал. 1, т. 2: членове на комисията или консултанти могат да бъдат лица, които декларират, че... не са „свързани лица” с кандидат или участник в процедурата, с посочените от него подизпълнители или с членове на техните управителни или контролни органи. Ефектът от всичко това би трябвало да е оздравителен, защото, ако даден подизпълнител е неизряден, комисията просто отстранява съответния кандидат-изпълнител от по-нататъшно участие.   Но... не би! За съжаление контролът върху подизпълнителите е само на „входа”. Тоест между отварянето на пликовете и излъчването на победителите. След избирането на кандидата и „първата копка” на обществената поръчка в ЗОП няма нито една дума за контрол върху подизпълнителите. Естествено всеки възложител би могъл да включи в договора с изпълнителя две-три такива клаузи, но поне засега с такова чудо не сме се сблъсквали. Юридическите консултанти на вестника - също. Логиката на възложителя е елементарна: той се интересува единствено от качественото изпълнение на поръчката и доколкото има подизпълнители, те косвено попадат под ударите на общия контрол. И върши работа, ако изпълнителят на поръчката е обявил пред комисията, че ще работи с подизпълнители. Ами, ако не е обявявал подобно нещо, пък после разхвърля задълженията си на 10-15 фирми от сивия бизнес, „припознавайки” по документи бачкаторите им като свои служители и работници? Най-бързият отговор гласи, че в такива случаи не става абсолютно нищо смислено в полза на обществения интерес. Защото общият контрол върху качеството на изпълнението въобще не се интересува дали подизпълнителите са вписани в ЦПРС (каквото е изискването на ЗОП), какво е финансовото им положение, работили ли са някога на подобни обекти, работниците им притежават ли необходимия ценз, или са самоуки майстори и природни таланти? Камо ли някой да седне и да изследва дали от „безценните помощници” на изпълнителя има фирми в производство по несъстоятелност, дали съдът не му е забранил да упражнява професията „технически ръководител” (например), или има парични задължения към НАП и НОИ. Така... Май отново се върнахме на темата за оперативната самостоятелност на възложителите, от която те усърдно се възползват, щом трябва да съчиняват дискриминационни конкурсни изисквания. И от която панически бягат, дойде ли време да носят отговорност. С други думи - за тълкуването на ЗОП иде реч. Наистина в Закона за обществените поръчки никъде не пише, че възложителите са длъжни периодично да проверяват кой какви ги върши на съответния обект. В същото време обаче азбучна истина е, че с края на тържествената церемония по първата копка обществената поръча тутакси се „преражда” в... най-обикновен строителен обект. В който и около който всичко вече е подчинено на Закона за устройство на територията и съпътстващите го нормативни актове. И вече нямаме възложители и изпълнители, а имаме кметове, общински съвети, строители, надзорници, проектанти и т. н. С други думи, по ЗОП възложителят може и да не е длъжен да се интересува от качеството на материалите, които се влагат в предмета на обществената поръчка (детска градина, училище, ВиК мрежа, улица или мегдан - няма значение), но по ЗУТ кметът на общината е длъжен да следи изкъсо какво се случва с обектите на поверената му територия. И затова има на разположение не само обща и специализирана администрация, ами и конкретно длъжностно лице. Справка - чл. 5, ал. 3 от ЗУТ: „Главният архитект (на общината - бел. ред.) ръководи, координира и контролира дейностите по устройственото планиране, проектирането и строителството на съответната територия, координира и контролира дейността на звената по ал. 6 и издава административни актове съобразно правомощията, предоставени му по този закон. Главният архитект на общината координира и контролира дейността на главните архитекти на райони.” Същото е „дереджето” на министрите, на шефовете на държавни агенции и комисии, на ректорите на висши учебни заведения... А каква би била ползата - за държавата, обществото и бизнеса, ако възложителите по ЗОП припознаваха себе си като кметове, министри, председатели и директори? Обясняваме само с едно изречение. Всеки добросъвестен стопански и административен ръководител, щом забележи на обекта някаква нередност или далавера, тутакси ще сезира органите за строителен контрол, прокуратурата или НАП (примерите са стотици и това най-добре се вижда в отчетите на ДНСК и държавното обвинение). Докато историята помни само десетина случая, когато възложител е хванал изпълнителя в крачка, скъсал е договора и го е изгонил от обекта. За разлика от „другата” статистика, според която всяка втора обществена поръчка е манипулирана в полза на нечий личен или корпоративен интерес. Ех, наистина ли сме паднали чак дотам, че законите ни да бъдат пренаписани като армейски устави? Прави - едно! Прави - две!, Не прави - три, защото боли...   Инж. Росен Колелиев, председател на секция „Инженерна инфраструктура” към КСБ Докога подизпълнителите ще са без статут в ЗОП? Строителната практика в момента показва, че обемът СМР, изпълняван от подизпълнители, расте. Новите промени в ЗОП, вместо да регламентират статута на подизпълнителите, премахнаха бариерата от 30%, която бе заложена в старата редакция на ЗОП. Факт е също, че и при двете редакции няма контролен орган, на който да е вменено да следи кой реално работи на обектите - всичко е поставено на формална основа, по документи. На пръв поглед статутът на подизпълнителите е маловажен, но според мен това е вярна крачка в борбата с дъмпинговите цени. Ако се анализира процесът на участие в процедури и самото строителство, ще се види, че и малкото камъче може да обърне колата, т. е. липсата на контрол при участието на подизпълнители в строителството влияе много силно върху целия инвестиционен процес, и то в негативна за икономиката ни посока. За да докажа това твърдение, ще започна първо от участие в тръжните процедури. На практика в момента в България определени фирми участват във всички търгове за строителство (големи и малки) и благодарение на дъмпинговите цени, натрупани обем и опит печелят повечето от тях. По този начин тези фирми имат спечелени поръчки за стотици милиони левове, които са далеч над собствените им възможности за изпълнение. Какви са негативите, въпреки че тези фирми изпълняват обектите, макар и на дъмпинговите цени, което на пръв поглед е добре за обществото. За да построят обектите, след като нямат собствени сили и са играли на дъмпингови цени, а и за да реализират печалба, те си търсят подизпълнители и понеже са обрали преобладаващия процент поръчки, „гладни” фирми има много. Това са тези фирми, които поради липса на работа са готови да работят под себестойност, т. е. като не отчитат амортизационните си разходи, а работят само за хляба - гориво и работни заплати. По този начин те се обричат на декапитализация. Втори вид подизпълнители са тези, които са в черната икономика - самостоятелни играчи, които не плащат осигуровки, ДДС и крадат материали и горива. Така, използвайки тези подизпълнители, и заради липсата на регламент по ЗОП „големите” могат да си позволят дъмпинга, защото той не е за тяхна сметка, а за сметка на обществото, качеството и останалите фирми, които са обречени на фалит. Поради горните причини много често, използвайки юридически хватки, главните изпълнители не плащат или плащат с голямо закъснение (поради нерегламентирания начин на участие), което е друг източник на доходи. Това те използват много умело за сметка на подизпълнителите, които от своя страна не плащат на служителите си. Стигна се дотам, че цял търг за автомагистрала беше преотдаден на друга фирма - десетки милиони левове, вместо да бъдат усвоени от българските строители, излязоха в чужбина. От преотдаването на обектите страда и качеството, защото практиката с подизпълнителите успешно се прилага и от надзорните и проектантските фирми. Така надзорни фирми наемат временни експерти, върху които нямат влияние и които си затварят очите при подходящи предложения - строи се некачествено, но документално всичко е наред. Този ред на мисли можем да го продължим и за проектирането, където навлязоха, меко казано, „неподготвени” хора, за които проектирането едва ли не е хоби, а не отговорна задача. Освен че при тази ситуация се декапитализират останалите фирми и се стимулира черната икономика, това води и до неусвояване на европейските средства в пълен размер. Ако се направи статистика за дофинансирането от бюджета на големи проекти по европейските програми, ще се види, че почти всеки от големите ни обекти се дофинансира от бюджета под формата на допълнителни бюджетни пари за „слаби места”, допълнителни „свлачища” и т. н. Другият негативен ефект, който се получава, е, че печелейки много поръчки, дадените фирми нямат не само производствен, но и административен капацитет, което води до забавянето на сроковете на част от спечелените от тях търгове. Посочените по-горе негативи могат лесно да се избегнат, ако се вмени на контролен орган да следи дали на обекта се появяват нерегламентирани подизпълнители и ако в тръжната декларация спечелилият търга не е посочил подизпълнители, такива да не се допускат и, обратно, номинираните подизпълнители да имат права, с които да отстояват интересите си. Трябва да се контролират и т. нар. договори за доставка, които са скрита форма за включване на подизпълнител. Второто нещо, което трябва да се регламентира и съблюдава, е при участие в тръжна процедура да се изисква от участниците да посочват всички договори, по които работят в момента, и с какъв личен състав и техника ги изпълняват. Тези фирми трябва да показват ресурс за изпълнение на всичко, с което са се заели, а не да представят едни и същи екипи и техника за всяка тръжна процедура. С тези правила ще изравним условията за участие в търговете, като отчитаме световната практика, която е за толериране на малките и средните фирми. Ограничавайки нелоялната конкуренция, всеки участник в тръжната процедура ще мисли не как да спечели без работа, а как да работи и да спечели, което трябва да е целта.