Районните съдии и прокурори в София мечтаят да ги „таксуват” като… затворници

Колкото и парадоксално да звучи - това е положението! Откакто е пукнала демокрацията в България, няма парламент и правителство, които да не са приели поне по една стратегия или програма за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Нещо повече: всяка година за текущи и основни ремонти в българските „зандани” се изразходват средно по 4-5 млн. лева. И това е нормално. Ненормалното е, че през последните 10-12 години за имотното благосъстояние на Темида са похарчени не по-малко от 150-200 млн. лева. Шепа „жълти стотинки” за купуването на 4-5 декара и за вдигането на една 5-етажна сграда, която да приюти магистратите и служителите от Софийския районен съд и Софийската районна прокуратура обаче така и никой не пожела да намери

Необходим увод
Миналата седмица, в рубриката „На прицел”, публикувахме една жизнеутвърждаваща новина. На 8 септември Министерският съвет прие дългоочакваната Програма за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Тя трябва да бъде изпълнена в периода 2011-2013 г. и правителството реши, че за целта на правосъдното министерство ще са му необходими 20 млн. лева.
Основните моменти в тази програма са два. Първо – за да спази ангажиментите си като пълноправен член на Европейския съюз, България трябва да осигури на всеки един от близо 11-те хиляди лишени от свобода по 4 кв. м жилищна площ. Тоест да изгради три чисто нови затвора с обща разгъната застроена площ от… 20 000 кв. метра. И второ – понеже държавата не разполага с необходимите средства (според европейската практика – средно по 35-40 млн. евро на „парче”), новите затвори ще бъдат построени чрез механизмите на публично-частното партньорство. Читателите на в. „Строител” сигурно не знаят, но от три-четири години няколко водещи европейски компании до такава степен са се амбицирали да строят затвори у нас, че техните представители само дето не са опънали палатков лагер пред сградата на правосъдното министерство. На всичко отгоре въпросните компании са дошли в България с проектите, с кредитните линии, с банковите гаранции и с препоръките от предишните си работодатели. В интерес на истината хората имат и две „претенции”. Най-напред държавата да осигури терените – или като апортна вноска в бъдещото начинание, или като ги продаде на частния партньор на преференциални цени. След което… стриктно да изпълнява задълженията си до окончателното изтичане на договора.
На пръв поглед тези „претенции” изглеждат непосилно тежки, защото открай време държавата (в лицето на правителството и общините) най-мрази да „раздава” декари за благородни каузи. Примерите в това отношение са стотици и ако тръгнем да онагледяваме причините, заради които килиите в българските затвори приличат на консерви „Копърка”, няма да ни стигнат и 10 броя на „Строител”.
В същото време обаче е вярно и другото. От три години България е пълноправен член на Европейския съюз. И май вече е крайно време политическият ни елит да осъзнае едно много елементарно правило: между дългосрочните интереси на Общността и конюнктурното управленческо поведение на българския политически елит няма и никога няма да има нищо общо. Иначе казано, дадената днес дума трябва да тежи като камък и след три-четири петилетки. Независимо от това по какъв повод е била дадена тази дума и с какъв цвят са партийните книжки на управляващите по онова време.
В Барселона слугите на Темида вече са… богове!
Днес продължаваме темата за безспорните ползи от публично-частното партньорство, но погледната от по-различен ъгъл: защо от 15 години насам държавата по най-категоричен начин не желае да изтрие едно от най-срамните петна на челото си. Става дума за битовата и технологична мизерия, в която тънат магистратите и съдебните служители на Софийския районен съд и Софийската районна прокуратура. За да стане по-ясно обаче кой е виновен за това, ще трябва да си припомним още една наша публикация.
Преди три седмици (в. „Строител”, бр. 35 от 3 септември ) ви разказахме за съдебното чудо, сътворено в Барселона. Става дума за изграждането – чрез публично-частно партньорство – на единствения в Европа Град на правосъдието: осем 10-етажни сгради, в които над 3000 магистрати и съдебни служители ще обслужват на ден по… 12 хил. души.
Общата застроена площ на това чудо е
213 054 кв. м, от които
208 000 квадрата са предвидени за нуждите на магистратите и съдебните служители, а останалите 5000 квадрата ще бъдат търговски площи и паркинг за 1750 автомобила. И още: в комплекса ще има 166 съдебни зали, 100 зали за предварително изслушване, 50 километра линейно пространство за архивите, 25 километра за съхраняване и складиране на документи и веществени доказателства.
Онова, което тогава пропуснахме да напишем поради липса на достатъчно място, е политическата „биография” на проекта.
Идеята се ражда пред 2002 г., а година по-късно правителството на Каталуния вече е готово с решението и процедурите за стартиране на проекта. Два месеца след обявяването на предпочетения кандидат обаче управляващата Националистическа партия губи изборите и на власт идва Социалистическата партия. Заради концептуалните разминавания в идеологията и програмите на двете партии каталунските социалисти подлагат проекта на „тежък” анализ, но… без да стопират неговото изпълнение.
„В резултат от анализа – се казва в брошурата „Добри европейски практики за публично-частно партньорство”, издадена от Министерството на финансите през 2009 г. - проектът е приет с променена техническа част и приблизително 25% намаляване на схемата… Проектът е временно спрян и е започнат отново през 2005 г. заради допълнителни промени по него…”
А, и още нещо. Поради обикновено недоглеждане от страна на автора преди три седмици допуснахме лека неточност: общата стойност на проекта не е 282 млн. евро, а… 325 млн. евро. Иначе всичко останало си е точно: според договора каталунското правителство ще изплаща новата придобивка в продължение на 35 години, след което тя става негова собственост. Оттук нататък караме по същество.
Последний вопъл вече е настал
На 9 септември, само ден след приемането на правителствената Програма за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода и обезпечаването й с 20 млн. лв., в кинозалата на Софийския районен съд (СРС) и Софийската районна прокуратура (СРП) бе проведено изнесено заседание на Висшия съдебен съвет. Поводът за организирането му е уникален: поне от 10 години насам емблематичната „червена къща” срещу кооперативния пазар „Римската стена” е абсолютно негодна за обитаване. Никой обаче не смее да я запечата, защото около 300 магистрати и над 600 съдебни служители ще трябва да вземат „под мишница” не по-малко от 20-30 тона документи и да продължат работата си я на стадион „Васил Левски”, я на площада пред храм-паметника „Александър Невски”.
Колкото и смешно да звучи, това е положението. Въпреки че СРС и СРП са най-големите и най-натоварени съдебни звена в България, ако в „червената къща” пламне пожар (недай, боже!), нейните обитатели остават на улицата. В буквалния смисъл на думата.
В най-обикновен количествен аспект професионалната драма на софийските районни магистрати изглежда така.
По документи „червената къща” се води на адрес София, бул. „Драган Цанков” № 6, защото е част от Биологическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Преди 30 и кусур години обаче тя е отцепена за нуждите на Софийския районен съд, защото от Съдебната палата са „отхапани” 33 зали и куп други помещения за нуждите на Националния исторически музей. (Само за сведение: първата експозиция на НИМ, открита през
1984 г. в чест на 13-вековния юбилей на българската държава, е разположена върху… 10 000 кв. метра).
По онова време нещата са повече от приемливи. Общата застроена площ на сградата е около 8600 кв. м, в СРС работят само 50 магистрати, а броят на делата (наказателни, търговски, граждански и бракоразводни) не надхвърля 10 000 на година.
След 10 ноември
1989 г. картината се променя коренно и… катастрофално. Броят на съдиите е удвоен, защото в СРС започват да влизат над 50 000 дела годишно. А при една от поредните „реформи” на съдебната система – някъде през първата половина на 90-те години на миналия век, т.нар. квартални поделения на Софийската градска прокуратура са обединени в единна структура, която също е настанена в „червената къща”.
За първи път „правителството на съдебната власт” влиза в положението на „шерпите” от СРС и СРП едва през есента на 2004 г., когато председателят на Софийския районен съд Капка Костова е избрана за член на Висшия съдебен съвет. Конкретният повод отдавна вече няма никакво значение. За сметка на това обаче покъртителните разкази за начините, по които съдиите и прокурорите са решавали битовите си проблеми все още си „висят” в интернет.
По времето на социализма СРС е разполагал с 10 зали, 25-30 кабинета, още толкова помещения за деловодството и службите за справки, плюс… два подземни етажа за архива на съда.
Три петилетки по-късно Софийският районен съд и Софийската районна прокуратура вече „разполагат” с… 30 съдебни зали, най-малката от които е с размерите на по-голяма кухня - 12 квадрата. Броят на кабинетите също е утроен, като във всяка „кибритена кутийка” са настанени по трима-четири магистрати (заедно с бюрата, шкафовете и служебните сейфове, разбира се). Колкото до останалите служби – част от тях са изнесени в коридорите и фоайетата, а друга част са изпратени на заточение в подземните етажи.
Как става този номер е ясно: предимно с личните умения на по-възрастните магистрати, придобити в годините на всенародния социалистически почин „Направи си сам”. А доказателствата за тази всеотдайност са в документите, според които последният истински ремонт на сградата е бил в началото на 80-те години на миналия век. Оттам нататък са правени само частични ремонти на покрива и на улуците, но по същество вътре не е пипано нищо съществено…
Та, през декември
2004 г. ВСС предлага на правителството вариант за изход от ситуацията: Софийският районен съд да бъде настанен в сградата на бившето Главно управление на Строителни войски (ГУСВ), а Софийската районна прокуратура да си остане на „Римската стена”. След което с магистратите и служителите от двете институции започва истинска подигравка.
През есента на
2005 г. Министерският съвет предоставя на Висшия съдебен съвет сградата на бул. „Цар Борис Трети”, но като компенсация прехвърля на Държавно предприятие „Строителство и възстановяване” (наследник на бившето ГУСВ) целия първи етаж от „червената къща”.
През 2007 г. е обявена поръчка за ремонт и реконструкция на сградата на бул. „Цар Борис Трети”, но след кадровите промени в правителството на тройната коалиция през април въпросната поръчка е анулирана.
Няколко месеца по-късно, без изобщо да пита някого, ръководството на ДП „Строителство и възстановяване” ипотекира първия етаж от дядовата ръкавичка на бул. „Драган Цанков” срещу банков кредит от 5 млн. лева. На пръв поглед нищо лошо, но на второ четене на човек тутакси ще му дойде друг акъл. На този етаж, освен няколко маломерни съдебни зали, магистратски стайчета и административни помещенийца, се намират и кабинетите на административното ръководство на съда – председател и петима заместник-председатели. Оттук нататък е лесно: „Строителство и възстановяване” престава да обслужва кредита си, банката слага ръка върху ипотекирания имот и… Не, не изхвърля магистратите на улицата, но ги оставя на топло и сухо срещу свободен наем. Тоест срещу 150-200 евро на квадратен метър.
В края на 2007 г. – началото на 2008 г. преместването на СРС и СРП на бул. „Цар Борис Трети” придобива грандиозни измерения. Сградата на бившето ГУСВ трябва да бъде срината до основи, а на нейно място да бъде вдигната чисто нова съдебна палата. Според обилната рекламна кампания на „мероприятието” новата придобивка на районните магистрати ще струва около 180 млн. лева. С включен ДДС, естествено, в противен случай начинанието било непосилно от финансова гледна точка.
Речено сторено. Няколко месеца по-късно е обявена задължителната обществена поръчка, избрана е най-достойната за целта строителна компания (от едното неудобство ще й спестим името), на която – явно като клетва за вечна вярност – тутакси е преведен аванс от 5 млн. лева.
И хоп – нов проблем. В началото на 2009 „изведнъж” се оказа, че сградата на бившето ГУСВ е публична държавна собственост и никой няма право да я събаря без изрично решение на правителството. Както се разбра по време на скорострелния публичен дебат по въпроса, подобно решение нито е било внасяно в Министерския съвет, нито пък някой е имал някакво намерение да го гласува.
Така че, ако трябва да обобщим случилото се до парламентарните избори през лятото на
2009 г., „картинката” с изнасянето на СРС и СРП на бул. „Цар Борис Трети” се свежда до две „неща”: настаняване на магистратите и служителите от „Брачна колегия” на СРС в канцелариите на бившето ГУСВ (през 2006-2007 г.) и… отваряне на „ведомствен” чалга клуб (през 2009 г.), работещ всеки четвъртък и наречен с умопомрачителното име… „Мале-мале”.
През същото това време в „червената къща” се разиграват други, не по-малко умопомрачителни драми и мелодрами. Постепенно броят на преписките и делата, влизащи в СРС и СРП, се увеличава с по около 10 000 на година. И ако през 2004 г. на един наказателен магистрат са се падали по 25-30 случая месечно, днес на всеки 22 работни дни той е длъжен да отмята по… 45-50 дела. При гражданските съдии е още по-кошмарно, защото на тях рядко им се случва да приключат годината с по-малко от 1000 дела на „калпак”.
Тук би трябвало да отделим място и за последиците от трите наводнения, сполетели „червената къща” през 2005 г., но поради липса на място ще споменем само три детайла от тях. При един от поройните дъждове, излял се върху столицата през онова мокро лято, водният стълб в подземните архиви, където се съхраняват над 280 000 дела, приключени през 1995-
2004 г., достига… метър и половина. При спасителните операции, в които рамо до рамо се включват магистрати и служители, прояден от ръждата, въздухопроводът рухва върху архиварката Ели Арабаджиева и я изпраща в болница. А реакцията на ВСС е направо трогателна: кадровиците на Темида единодушно решават на СРС да бъдат предоставени средства за… обзавеждане на подземните архиви с климатици. Докато се задвижи обаче тромавата бюрократична машина, над София падат още два пороя, които окончателно разбиват илюзията, че спасението от влагата и наводненията в  подземните етажи на „червената къща” се крие в мощните климатици.
Сбогом на илюзиите, добре дошла, реалност!
Не е ясно защо, но членовете на ВСС и ръководствата на СРС и СРП все още се надяват, че в идеята за преместването на Софийския районен съд и на Софийската районна прокуратура в бившето ГУСВ има някакъв хляб. Наистина, сумата за реконструкцията на сграда вече е сведена до общоприемливите 6 млн. лв., а преди месец и половина премиерът лично гарантира, че правителството ще отпусне тези пари по възможно най-бързия начин.
Добре, приемаме, че това се случва още утре. Приемаме също така, че от обявяването на обществената поръчка и до влизането на фирмата изпълнител на обекта минават още два месеца. И после какво? Ще се окаже, че слугите на Темида ще трябва отново да викат неволята на помощ, защото въпросната сграда е строена преди половин век, и то за нужди на ведомство, чиито потребности нямат нищо общо с потребностите на един съд. С други думи, ремонтът едва ли ще се сведе до обичайното вътрешно прекрояване на канцелариите, коридорите и мазетата, няма да струва само 6 млн. лв. и в никакъв случай няма да приключи за половин година.
Колкото и екстравагантно да звучи, ако държавата си надвие на масрафа (както се казва по друг повод) и осъзнае, че проблемът с мизерията в Софийския районен съд и Софийската районна прокуратура не е само битов, вариантите са два. Или ново строителство по каталунски еталон, т.е. чрез публично-частно партньорство. Или светкавичното опразване на оня държавен имот в София, чиито функционални характеристики са най-близки до потребностите на един съд и една прокуратура. Тъй де, след като държавата може и прави подобни „неща” за нуждите на вътрешното и военното министерство, на ДАНС и Агенцията по вписванията, за Държавната комисия по сигурността на информацията и кого ли не още, не би трябвало да е никакъв проблем да стори това и за магистратите от Софийския районен съд и Софийската районна прокуратура. Терени, пари и подходящи сгради има, така че въпросът опира само до едно – дали държавата иска в столицата й да има нормално правораздаване. Защото това, което то представлява в момента, е най-обикновена подигравка. Както с писаните и неписаните правила на правото, така и със слугите на Темида като гаранти на държавността и обикновени данъкоплатци. Всичко останало е преливане от пусто в празно…