Архитект Георги Овчаров оставя шедьоври в София

Людмил Митакев  

Георги Овчаров е единственият наш архитект философ. Определението е на неговия приятел художника Илия Бешков. Ако се вгледаме в оставените от твореца сгради, ще разберем вижданията на надраснал времето си интелектуалец. През двайсетте и трийсетте години на миналия век идеите му се превъплъщават в Агрономическия факултет на СУ „Свети Климент Охридски”, Работническата болница (сега УМБАЛ „Царица Йоана - ИСУЛ”), Министерството на вътрешните работи, Военното издателство, Държавния музикален театър и редица жилищни кооперации. И до днес те са едни от най-красивите постройки в центъра на София.

Възходът започва с проекта за Биологическия факултет

През 1923 г. заедно с арх. Генко Попов, негов състудент от Политехниката в Мюнхен, създават собствено бюро. Резултатите от труда идват през следващата година.Тогава творческият тандем печели международен конкурс за сграда на Агрономическия факултет (сега Биологически факултет) на Софийския университет. Изискването на академичния съвет е проектантите да осигурят прочут чужд архитект, който да им сътрудничи при изготвянето на плановете. Избират немския архитект проф. Паул Бонац, а Овчаров заминава при него на шестмесечно обучение. Бонац оказва силно влияние върху творческия почерк на българина, като му внушава, че една сграда може да въздейства мощно точно с простотата на своя стил. След време колегията ще даде своята оценка за архитектурното решение на Агрономическия факултет като първия най-смел пример за единство на интериор и екстериор у нас.

През 1926 г. Овчаров изработва проекта на дома и ателието на приятеля си Сирак Скитник. Двамата се запознават по време на конкурса за паметник на връх Шипка. Сирак Скитник е рецензент на проекта на Овчаров. На заглавната страница на оценката си той изписва „Златни ръце”, а съдържанието е пълно с похвали и поздравления. Подарява му картина, а архитектът проектира дома му - малък приказен замък в романтичен дух.

Стилът на арх. Овчаров поражда много спорове в гилдията. Някои наричат сградите му продукт на еклектизма, други виждат в тях неокласицизъм, романтизъм, кубизъм, рационализъм... Но и тези, които не го приемат, не отричат експресивното внушение на творбите му, новаторския подход и безспорния талант на маестрото. Колегите му твърдят, че когато се захванел с нещо, изпипвал проекта си в детайли - от композирането на обемите чак до халките на завесите в помещенията. Идеите за свои проекти арх. Овчаров скицира с перо и туш, обича големия мащаб, монументалността, пластиката, но търси и синтеза с други изкуства.

След Агрономическия факултет проектира няколко жилищни кооперации.

Негови са проектите за работническата болница, Министерството на вътрешните работи и Земеделската банка (сега Държавно военно издателство), Градския дом в Бургас, Борсата на труда (сега Градска болница) в Пловдив.

Особено забележителна е сградата на Министерството на вътрешните работи, която днес е претърпяла редица промени. Интересно е, че статуята на лъва на ул. „6 септември” е направена от скулптора М. Михайлов по скица на арх. Овчаров. На една от колоните пред главния вход стоят и сега две плочи. На тях по хрумване на архитекта е трябвало да има фигурите на два леопарда - единият влиза, а другият - излиза.

Последният му проект е оформянето на Моста на дружбата Русе - Гюргево, спечелен след конкурс, в който са участвали и румънски архитекти.

Един от паметниците на неговото изкуство е кооперацията на ъгъла на улиците „Славянска“ и „Шести септември“. Масивната жилищна сграда е построена през 1928 г. Отличава се от всички останали постройки наоколо с червената си тухлена фасада. Живописният  вид и монументално-романтичният дух подсказват името на твореца. Върху бетонни конзоли, издадени на фасадата, две стилизирани лъвчета с щитове пазят добрия дух в дома. Вместо хонорар за труда си архитектът получава апартамент на първия етаж.

Там той остава до края на живота си (1953 г.). Едва половин век по-късно на фасадата на сградата е поставена паметна плоча, която да напомня за делото на видния български архитект.

Приятел е на царското семейство

Арх. Овчаров е член на известния навремето Клуб на интелектуалците, покровителстван от цар Борис III. В него се запознава с арх. Иван Васильов, проф. Александър Балабанов, Елин Пелин, проф. Андрей Николов и други. Попаднал в това обкръжение, получава първата си по-голяма поръчка - две малки жилищни сгради в резиденция „Евксиноград”. Авторът на проекта на мавзолея на Георги Димитров често ходел на ски с принц Кирил и придружавал царя по време на лов. Но тези отношения не се основават на политически пристрастия. Арх. Овчаров симпатизирал на социалдемократите. Той дори отказал да стане министър на комуналното стопанство и благоустройството в правителството на Богдан Филов. На това приятелство не пречел дори фактът, че съпругата на Овчаров Олга е била с комунистическо потекло.

Въпреки че всички го наричат човек на царя, нищо не можело да пречупи професионалните му виждания дори когато противоречали на височайшата воля. Очевидци разказват, че докато проектирал обзавеждането на един от летните дворци в Евксиноград, княгиня Евдокия се опитала да му наложи своя идея. Станело ли въпрос за работа, архитектът ставал серт и благият му характер изчезвал безследно. Скастрил набързо княгинята без притеснения.

Сред духовните приятели на архитекта са Сава Огнянов и Константин Щъркелов, с които се среща в Мюнхен през студентските си години. Често в дома му гостуват Дечко Узунов, Сирак Скитник, Илия Бешков, Александър Жендов.

След 9 септември архитектът е арестуван като съветник на цар Борис III. Шест месеца лежи в затвора, но не намират сериозна причина, за да го подведат под съдебна отговорност. Съпругата му накрая използва връзките си в комунистическата партия и само за два часа е освободен.

Историята с мавзолея на Георги Димитров

Един от митовете в гилдията твърди, че арх. Георги Овчаров е доведен специално от лагера в Белене за проектирането. Истината е, че той не е бил в затвора на острова, а че задачата е възложена на „Главпроект“, където в този момент работи. На импровизиран конкурс одобряват неговия проект в характерен за твореца стил с дорийски колони. Овчаров го представя в Централния комитет, откъдето се връща бесен. Лично тогавашният ръководител на компартията Вълко Червенков го намира за твърде сложен и затова впоследствие мавзолеят няма нищо общо с първоначалния проект на Георги Овчаров в съавторство с Рачо Рибаров и Иван Данчов.

Когато пристига ковчегът с тленните останки на Георги Димитров от Москва, първо, второ и трето ниво, общо взето, са били изградени, но фасадата не е била готова. Едва по-късно я облицоват най-напред с русенски камък, а по-късно с плочи от врачански камък.

След промените надделява мнението, че сградата трябва да бъде разрушена, което става в края на август 1999 г.

Георги Овчаров става архитект по принуда

Още като ученик се увлича по живописта, но след като завършва средното си образование, е изпратен в Мюнхен, за да следва архитектура. Опитва се да надхитри баща си и съдбата, като се записва вместо в Политехниката в Художествената академия. Номерът му обаче не минава. Бързо е разкрит и за да не остане без издръжка, е принуден да се отпише от академията. В Политехниката е не само лош студент, а и напълно безотговорен. Бяга от лекции и упражнения, взима си изпитите по принуда и не спира да рисува. От мюнхенския период оставя серия автопортрети с маслени бои, които карат професорите да му се възхищават. След завръщането си в България той разбира, че и в архитектурата може да се прави изкуство. И се отдава на денонощен къртовски труд. В продължение на години сам преоткрива тайните на професията.