Съдебните заседатели – главни герои или статисти от миманса?

На 4 октомври председателят на Сметната палата връчи на министъра на регионалното развитие и благоустройството Доклад за резултатите от извършен одит на финансовото управление на МРРБ за периода от 1 януари 2008 г. до 31 декември 2009 година. Четивото е в обем от 41 стандартни машинописни страници, а основният резултат от работата на държавните „бирници” е повече от… покъртителен: „Установени са доста нарушения и лоши практики в МРРБ, но няма данни за извършени престъпления. Това е и причината Сметната палата да не предаде нито един от случаите с нарушения на прокуратурата.”
„В МРРБ са се вършели тотални безобразия, които не могат да се толерират. Затова дадохме 57 случая на прокуратурата”, гласи най-краткото „уточнение” по въпроса, направено от министъра на регионалното развитие…
На 6 октомври Висшият съдебен съвет (ВСС) изхвърли от употреба разпоредбата на чл. 13, т. 5 от Наредба №1 от 16 януари 2008 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, която забраняваше като съдебни експерти да бъдат назначавани специалисти на възраст над 65 години.
До „съкращаването” на наредбата се стигна след почти едногодишна административно-съдебна война, приключила с решение на Върховния административен съд от 7 юли 2010 г.: възрастовото ограничение от 65 години, заложено в чл. 13, т. 5 от Наредба №1 за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, трябва да бъде отменено, защото „определеният критерий по признак „възраст” представлява пряка дискриминация по текст посочен в чл. 4, ал. 1 от Закона за защита срещу дискриминацията признак”. А Висшият съдебен съвет изобщо не е успял да докаже, че това не е така.
Каква обаче е връзката между двете „случки” и днешната ни тема за съдебните заседатели? Много пряка и… с непредвидими резултати.

Преди две седмици (в. „Строител”, бр. 40 от 1 октомври 2010 г.) подхванахме разговор за хората, които помагат или вредят на съдебната система, без да имат нещо общо с нея. Първи „на прицела” кацнаха вещите лица, без които не може да приключи нито един по-сериозен граждански, наказателен или административен съдебен спор. Според статистиката всяка година в България се образуват около 700 000 дела, а държавните харчове за съдебни експертизи, поне от началото на ХХI в., се движат около 20 милиона. Годишно, разбира се.
До 6 октомври актуалното състояние около избора на вещите лица и възлагането на експертизите може да се определи с две думи: пълен хаос. Формални критерии при подбор и включване в списъците към районните и окръжните съдилища; липса на елементарна прозрачност по въпроса зад кое име какъв научен потенциал и квалификация се крият; обидно ниско заплащане за висококвалифицирания труд на добросъвестните експерти. И на всичкото отгоре, специално в наказателното правораздаване – тотален съдебен монопол при назначаване на експертизите.
След 6 октомври, когато ВСС бе принуден да заличи от наредбата за вещите лица възрастовата граница от 65 г., хаосът стана… още по-пълен. Защото отсега нататък държавното обвинение и съдът (говорим за наказателното производство) ще треперят в… две посоки. Първо, каква ще е реалната компетентност на вещите лица, които компютърната „рулетка” ще определи за извършването на една или друга експертиза. И второ, дали няма да им се паднат 70-75-годишни ветерани, които са излезли в заслужен отдих преди три петилетки и хал хабер си нямат от действащите в момента нормативни актове, регулаторни механизми и стандарти.
А сега си представете следния казус.
Обявена е обществена поръчка за изграждане на малка пречиствателна станция за отпадни води (примерно – населено място с 5000 души) и подмяна на водопроводната и канализационната мрежа. Парите са осигурени по линия на европейските фондове, а стойността на поръчката е 15 млн. евро. Печели фирмата Хикс, която в ожесточена схватка елиминира фирмите Игрек и Зет с обещания за по-ниски цени, по-високо качество и гаранционни срокове, граничещи с… вечността.
Пет години по-късно, когато работата е свършена, осчетоводена и изплатена до последния евроцент, изведнъж тръгват… „инфекциите”. Станцията започва да работи по десетина дни на всеки три-четири месеца, защото непрекъснато нещо се поврежда – я помпа, я филтър, я миксер. Водопроводите започват да се пукат на всеки 150-200 метра, а колекторите – да преливат при всеки по-силен дъжд. После идва ред на уличните настилки, а след това и на... проверката, възложена от прокуратурата.
За да изпълни предписанието на закона, държавното обвинение трябва да назначи най-малко четири експертизи: счетоводна, финансово-икономическа, инженерно-технологична и строително-техническа.
Ако щастието му се усмихне и то попадне на четирима експерти мечта, т.е. на работоспособни люде в зряла възраст, които могат да отсъстват от работа и за които „нощните бдения” не са проблем, от завъртането на компютърната рулетка до получаването на резултатите ще минат само… четири-пет месеца.
Оттук нататък вариантите са два. В единия случай резултатите от експертизите гласят, че в авариите няма нищо съмнително, защото съвременните технологии предлагат само такова качество. Тогава прокурорът пие едно голямо уиски, „архивира файла” и подхваща друг случай.
Ако попадне обаче във втората хипотеза – използване на евтини и некачествени възли и детайли за станцията, както и на тръби, купени за лев на тон, жална му майка на прокурора. Първо, защото споменатите четири експертизи ще трябва да бъдат извършени отново, но на по-високо експертно и качествено ниво, т.е. да бъдат тройни. И второ, защото ще трябва да бъдат направени поне още две експертизи – микробиологична и физико-химическа, които трябва да установят дали авариите на станцията замърсяват почвите, реките и водоемите наоколо, или не ги замърсяват.
Откъде прокурорът по делото ще „изкопае” 15-20 вещи лица наведнъж, които да нямат друга работа и да се посветят само и единствено на този случай - дори и господ не би могъл да предположи. Другият вариант е той да си ги избере лично, „преравяйки” списъците с телефон в ръка. При всички положения обаче поне още пет месеца „чакане” са му вързани в кърпа.
Приемаме, че за разлика от десетки и стотици подобни случаи (става дума за делата, образувани за източване на държавата и еврофондовете чрез обществени поръчки) в „нашия” случай съдебните експерти, органите на МВР и прокуратурата си свършват прекрасно работата. И докажат, че става дума за измама, присвояване и подкуп, придружен с престъпление по служба.
По закон на първа инстанция подобно дело се гледа в окръжен съд от тричленен състав – един магистрат и двама съдебни заседатели.
Оттук нататък няма никаква загадка какво ще си помислят 90% от българските данъкоплатци, когато три години по-късно прочетат сакралните изречения: „Тричленен състав на Окръжния съд в гр. Хикс оправда на първа инстанция подсъдимите по всички повдигнати срещу тях обвинения. Председателят на състава е подписал решението с особено мнение. Прокурорът по делото ще протестира оправдателните присъди, защото вината на подсъдимите е повече от доказана…”
Точно така! Ще си помисли само едно, при това - съвсем закономерно: и този път полицията и прокуратурата си свършиха работата, но корумпираният съд оневини мафиотите.
Нищо подобно. В този случай особеното мнение на магистрата означава, че той е гласувал против оправдателната присъда, но по закон мнозинството решава дали подсъдимите са виновни и колко време трябва да прекарат зад решетките.
Далеч сме от мисълта да подвеждаме всички съдебни заседатели под общия знаменател на некомпетентността, водеща до лежерно безхаберие и гласуване… според зависи от настроението. В същото време обаче в никакъв случай не можем да премълчим очевидното: от 20 години насам из съдебните зали се подвизават удивителни индивиди - без елементарна правна грамотност, без висше и средно образование или на възраст, на която 10-минутната дрямка на всеки кръгъл час е повече от задължителна…
На всичкото отгоре тези индивиди ги селектират специални комисии в общинските съвети, докато за слугите на Темида са оставени няколко по-„простовати” функции: да определят броя на съдебните заседатели за всеки районен и окръжен съд, да пресеят по документи зърното от плявата и да присъстват на церемонията, по време на която съдебните заседатели се запознават с правата и задълженията си, след което полагат клетва.
А е било време, когато да стане човек съдебен заседател, е било въпрос не само на престиж, но и на чест…
През последните четири-пет години къде по-откровено, къде – под сурдинка в публичното пространство се разгаря дебат в две посоки: правомощия на съдебните заседатели и въвеждане на по-ситна „цедка” при тяхното назначаване.
Единият вариант е
нещата да си останат такива, каквито са.
Всеки пълнолетен българин, който е навършил 21, но не е по-възрастен от 70 години, може да стане съдебен заседател. Единствените по-специфични изисквания са кандидатът да се ползва с добро име в обществото и да не е осъждан за умишлено престъпление, независимо от реабилитацията. Професията, образованието, трудовият стаж, правната грамотност и общата култура нямат никакво значение. Единственото изключение е, когато подсъдимите са непълнолетни. Тогава съдебните заседатели задължително трябва да бъдат учители или възпитатели.
Според Закона за съдебната власт (ЗСВ) и Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) заседателите участват по наказателни дела, които съдът разглежда като първа инстанция, и имат еднакви права и задължения със съдиите. Вариантите са два:
- един съдия и двама съдебни заседатели - когато за престъплението се предвижда наказание повече от пет години лишаване от свобода;
- двама съдии и трима съдебни заседатели, ако за престъплението се предвижда наказание от 15 години лишаване от свобода до доживотен затвор.
Оттук нататък започват недоразуменията по същество. Въпреки че са изравнени по права с магистратите, заседателите нямат право да участват в заседания повече от 60 календарни дни за една година. Освен това те трябва да се явят в залата най-късно 15 минути преди започване на заседанието. И накрая, ако на някого от тях му се случи да заспи или да влезе пиян в зала, най-тежкото наказание, което може да отнесе, е глоба от 50 до 500 лева.
Докато с магистратите се случва точно обратното. В по-натоварените съдебни райони – София, Пловдив, Варна, Бургас и т.н., рядко съдия приключва годината с по-малко от 80-100 дела. Освен това нито един магистрат няма право да влезе в залата, без да си е научил урока за шестица. И накрая, ако на магистрат му се случи да задреме по време на заседание, той не само ще бъде глобен и понижен в длъжност, ами може дори да бъде изхвърлен за уронване престижа на съдебната власт.
Пак по закон, досущ като магистратите, съдебните заседатели са независими и се подчиняват само на закона. Според дебелите книги по философия, етика и естетика подобна ситуация се нарича с френската дума нонсенс (non-sens), която означава „фраза, лишена от смисъл”, „безсмислие”, „алогизъм” или „абсурдност”.
Според по-тънките български книги по литература и стилистика например, подобно явление се нарича оксиморон (от старогръцки - οξύμωρον – остроумен; moros – глупав): стилистична фигура, при която се свързват логически изключващи се понятия. Примерно – дървено желязо, корав памук, смешен плач и т.н.
Нищо лично. Ама как един заседател със средно техническо образование ще се подчинява единствено на закона, след като той дори не предполага за съществуването на въпросния закон? И по какъв начин ще бъде независим в решенията си, след като хал хабер си няма за какво се говори в заседателната зала?
Другото голямо недоразумение е процедурата, по която става избирането на съдебните заседатели, както и възнаграждението за труда им. Тези „неща” са описани детайлно в Наредба №2 от 8 януари 2008 г. за съдебните заседатели на Министерството на правосъдието. На практика обаче най-малко една четвърт от общинарите в България въобще не ги интересува какво пише в някакъв си подзаконов нормативен акт.
Както е известно, в България има 256 общини, 28 от които са в областните центрове. В същото време районните съдилища са 113, окръжните – 28, а апелативните – пет.
Общото събрание на всеки окръжен съд определя броя на заседателите в „подопечните” му районни съдилища, а общото събрание на даден апелативен съд – броя на заседателите в окръжните.
Както вече стана дума, от качествена гледна точка заседателите трябва да отговарят на три условия – възраст между 21 и 70 г., да не са осъждани никога и да се ползват с добро име в обществото.
От количествена гледна точка критериите са само два. Първо, броят на заседателите трябва да е съобразен с броя на съответните дела, които даденият съд е гледал в годината преди изтичането на мандата им. И второ, разпределянето на броя на съдебните заседатели за районните съдилища трябва да е в същото съотношение, в което се намира броят на населението на общините в района на съответния окръжен съд.
По същата схема общото събрание на съдиите от даден апелативен съд определя броя на заседателите за всяко окръжно съдилище, намиращо се в неговия район.
След това идва ред на датите. До 30 септември на последната година от мандата на съдебните заседатели председателите на окръжните и на апелативните съдилища „спускат” на общинските съвети точната бройка на необходимите заседатели. От своя страна местните парламенти могат да правят допълнителни номинации, но в рамките на 10% от „заявките” на съдилищата.
След това общинските съвети избират специални комисии. Тяхно задължение е да изготвят предложения за съдебни заседатели, а право на всеки съветник е да издигне толкова кандидатури за съдебни заседатели, колкото му… душа иска.
После идва ред на обсъждането в местните парламенти. Те трябва да приключат до 15 ноември на последната година от мандата на съдебните заседатели. По време на обсъждането всеки съветник може да предлага колкото хора пожелае, но всеки одобрява толкова кандидати, колкото са вписани в заявките на окръжните и апелативните съдилища.
Общите събрания на съдиите от окръжните и апелативните съдилища обсъждат предоставените им кандидатури и чрез избор определят съдебните заседатели. Общите събрания се провеждат най-късно до 30 ноември на последната година от мандата на съдебните заседатели. А протоколите се подписват от председателите на съдилищата и от съдебните служители, които са ги съставили.
Накрая новоизбраните съдебни заседатели полагат клетва пред общото събрание на съдиите при съответния районен и окръжен съд, което трябва да се случи най-късно до 10 декември на последната година от мандата на съдебните заседатели.
Къде са „заровени” тук уловките? Ами много просто. Най-напред в отколе наложения принцип, че всяко управляващо мнозинство в който и да е местен парламент изобщо не се вслушва в гласа на разума и съставя комисиите за избор на съдебни заседатели по… свой образ и подобие. Тоест урежда вътре все свои хора, които незабавно връщат жеста и номинират за съдебни заседатели предимно съпартийци и симпатизанти, близки и далечни роднини, закъсали във финансово отношение близки и приятели.
И това е съвсем обяснимо, защото е абсурд управляващите общинари, особено в големите населени места, да познават необходимия брой кандидати за съдебни заседатели. При това кандидати, които хем са годни за подобен род сложна и отговорна мисия, хем ще се съгласят на драго сърце да й се посветят. Ей така – за шепа жълти стотинки.
Ето защо открай време се върви по линия на най-лекото съпротивление – две трети от кандидатите се номинират по партийна линия, а ако някой успее да уреди свой човек да мине между капките – още по-хубаво.
Другият проблем е с времето. Особено след 2002 г., когато общинските съвети зарязаха всичко друго и „хукнаха” да усвояват средствата от предприсъединителните програми на Европейския съюз. И… скандалите около закъсненията започнаха да избухват. Отначало – тук и там, после – на залпове, а накрая… всеки реши, че може да избира съдебни заседатели, когато му е най-удобно: като стане виното, като заколим прасето, когато ожънем или когато приберем гроздето. Без изобщо да си дава сметка, че решенията по всички дела, в които са участвали съдебни заседатели с „изтекъл срок на годност” (т.е. с просрочени мандати), просто са… незаконни.
Третият проблем е с възнагражденията. Според чл. 12 от споменатата вече Наредба №2 от 8 януари 2008 г. за съдебните заседатели възнаграждението им се определя за всеки заседателен ден и се изплаща ежемесечно от бюджета на съдебната власт.
Какво се случва, ако един съдебен заседател участва през януари в едно заседание, през април – в две, а през октомври и декември в още две – никой не знае. Още по-причудлива обаче е формулата, по която наредбата повелява да бъдат изчислявани въпросните „материални придобивки”. Тук вече ще се наложи да цитираме, за да не ни сметне някой за финансово-счетоводни галфони (без никакво преувеличение):
„Размерът на възнаграждението на съдебните заседатели се равнява на 1/22 на ден от 50% на основната заплата съответно за районен съдия и за окръжен съдия.”
Колкото и въпросителни да сложим след този цитат, с каквито и язвителни подмятания да се опитаме да го очовечим, нищо няма да се получи. Пред това изречение, както се казва по друг повод, думите бледнеят, а препинателните знаци дори не се забелязват…
Но дето има една приказка, и в съдебната система нищо случайно не е случайно. Особено ако регулаторните й механизми са сътворени от партийни емисари в изпълнителната и законодателната власт.
Какво например попречи на правосъдния министър Миглена Тачева – автор на наредбата за съдебните заседатели – да напише, че всеки един от тях ще получава за едно заседание в районен съд по 20 лв., а за заседание в окръжен съд по 35 лева? Нищо, разбира се. Освен едно: фиксирането на точна сума в закон или наредба означава поемане на ангажимент, който трябва да бъде изпълнен. В противен случай – дело. За неизпълнение на договор, за нарушаване на нормативен акт или за вреди, нанесени от държавата.
А така – 1/22 на ден от 50% на основната заплата… куче влачи рейс. При положение че самите магистрати (с изключение на „новобранците”) не знаят докъде им свършват трудовите договори и откъде започват надбавките им за стаж, категория, дрехи и т.н., на какво да се надяват съдебните заседатели?
На нищо, естествено. Защото освен на мизерно заплащане битието на съдебните заседатели е обречено и на тотално информационно затъмнение. Ще се върнем на примера, с който започнахме - двама „волнонаемни” оправдават изпечени мошеници, въпреки отрицателното становище на председателя на състава. И… умножаваме всичко само по 57, защото засега толкова са „безобразията в МРРБ”, които министърът на регионалното развитие е изпратил в прокуратурата преди две седмици.
За щастие десетки и стотици са примерите и за обратното – съдебните заседатели пращат отявлени бандити в затвора, въпреки че щатните слуги на Темида пледират за тяхната невинност. Тези примери обаче също ги хваща липсата от публичното пространство, защото така сме свикнали: съдът – това, съдът – онова. Преди век и кусур народният поет е казал: за едното красно име чиляк живей. Е, и него като го няма, какво добро точно очакваме да се случи?