Арх. Елица Андреева,
докторант в УАСГ
Съвременното общество трудно възприема присъствието на недвижимата културна ценност като носител на различни характеристики, които обогатяват средата и я правят разпознаваема. Още по-трудна е оценката и обществената търпимост към тези обекти в по-големия мащаб и в по-дългосрочни срокове – като репер в градската структура, акцент в културния пейзаж, носител на определено отношение и чувство, документ за историчност и т.н. Това затруднява разбирането за тяхната комплексна ценност и води до унищожаването на отделните обекти, до унифициране на градската среда и до загубата на ценни урбанистични напластявания.
Школите по опазване на културното наследство на различни държави драстично се различават в методиката по опазване, отношение към наследените ценности и законовата рамка.
Още по-голям е проблемът при дейности като адаптацията, въпреки че тя все по-често се признава като изключително необходима от гледна точка на по-лесното опазване на дадена културна ценност, като я прави използваема и възстановява нейната роля в съвременната градска структура. Неоспоримо е и значението й в създаването на адекватна нова функция и възможността за пълноценно реинтегриране на обекта в съвременния живот, без да се накърнява ценността му и като се запазва жизнеспособността му.
Естествено, във всички съвременни адаптации има и елемент на противоречие – често намесите изглеждат твърде контрастни, модерни и несъответстващи на културната стойност на историческите сгради/селища. Дори адаптациите на големи и знакови за определени градове обекти, чиито автори са известни и утвърдени архитекти, първоначално трудно биват приети добре от обществото, въпреки че се осъзнава нуждата от тяхното провеждане за нормалното функциониране на дадените ценности.
За да демонстрираме нагледно това отношение, ще разгледаме и анализираме два обекта, различни по своята същност и по реализираната намеса.
Лувърът и пирамидата на Йо Мин Пей
Един от представителните примери за съвременна намеса (в случая едновременно) в историческо пространство и историческа сграда е Лувърът.
Като част от „Големите проекти” на Митеран в областта на архитектурата и урбанизма (Grandes Operations d’Architecture et d’Urbanisme) проектът за Лувъра е трябвало да бъде „бисерът в короната” (3). Това е и единственият обект, за който не е обявен конкурс, а е директно възложен на Йо Мин Пей.
Проектът за разширение, модернизиране и реорганизация на Лувъра обхваща изграждането на допълнителни обслужващи площи и организиране на нов подход към музея. С него се цели да се избегнат проблемите с лабиринтообразната структура на сградата и големите опашки туристи, както и да се реновира вътрешното пространство, в което „царяло позорно разрушение” (3). Със своята намеса Йо Мин Пей по същество осигурява нова площ за обществени услуги и техническа поддръжка, а голямата пирамида представлява символ на проекта.
Проектът се осъществява на два етапа – първият е завършен през 1989 г. и обхваща необходимите нови площи и подход, а вторият завършва през 1993 г. и се занимава основно със самата сграда на Лувъра – реставрация на фасадите и реорганизиране на някои вътрешни пространства. Поради същността на намесата в настоящата статия се разглежда първата фаза от проекта.
Историческата и архитектурната стойност на сградата на Лувъра налага всяка намеса да бъде съобразена с тази стойност на обекта. Предвид съобразяването с автентичността и оригинала, както и поради липсата на необходимата площ, за да се случат необходимите мероприятия за разширение на обслужващата структура, се налага да се търси ново решение.
Основната идея на Пей е да организира пространството като единно цяло, а не като разделено на отделни крила с различни експозиции, както е функционирало към момента. Той иска да създаде обществено пространство, чрез което да си осигури необходимият достъп до всички крила, но съща така и всяка нова структура да не вреди на културната ценност на сградата на Лувъра. С двуетажната структура на подземно ниво (фиг. 2) Пей осигурява площ за всички допълващи функции, които да направят от Лувъра съвременен музей, като залага и на функционалната и представителната характеристика на пространството.
От друга страна, Пей е искал да постигне едно отворено публично място и да разреши основните урбанистични проблеми на липсата на връзка със Сена и с градините на Тюйлери (исторически обоснована връзка между двореца Тюйлери и Лувъра, заложена още през XVI в.), като преобрази паркинга на Министерството на финансите, което се помещавало в крилото „Ришельо”, в широкодостъпен за посетителите площад.
Намесата на Пей по своята същност е елегантно изнесена в подземното пространство между основните крила, като не компрометира Лувъра и се изявява на повърхността на площадното пространство на Cour Napoleon с голямата пирамида, оформяща представителен вход (фиг. 1). Разполагането на тази нова сграда в центъра на площада, където според Пей е „центърът на тежестта” на Лувъра (2), и оформянето на симетрична композиция от водни огледала и три по-малки пирамиди по съвременен начин загатва за интерпретация на традицията на френската паркова структура с нейните оси на симетрия и богата композиция от елементи. От друга страна, със своята метална конструкция и стъклена повърхност пирамидата достатъчно красноречиво принадлежи на съвремието. Тя следва пропорциите на египетската пирамида в Гиза – „антична форма, направена от хайтек материал, която едновременно би била по-стара и по-нова от Лувъра”, „естествено решение” по думите на Пей (3).
Идеята е за допълване на образа на импозантната сграда, без да се отнема от нейния блясък и величие, и единствено чрез добавяне на елементи на принципа на контраста да се създаде усещане за жизненост на едно динамично пространство, което продължава да се развива. Естествено, в случая точно това решение за нова сграда е най-спорното в целия проект. Той е разгледан от Комисия по историческите паметници (Commission supеrieure des monuments historiques) и всички нейни членове
осъждат проекта. Все пак решението на комисията няма задължителен характер и Митеран дава едноличното си (но все пак некомпетентно по въпроса) одобрение.
Пирамидалната форма е използвана и в други творби на Пей преди Лувъра (Западното крило на Националната галерия във Вашингтон и Залата на славата на рокендрола в Кливланд). Това е и един от главните проблеми на архитектурното решение – липса на връзка с контекста на средата, което би трябвало да е основата при създаване на нови елементи в исторически контекст. Пирамидата би могла да бъде заменена от всяка друга чиста форма, изградена от метал и стъкло, като ще се постигне същото ниво на контекстуалност. От друга страна, Митеран директно избира Пей за архитект на разширението на Лувъра, имайки предвид точно тези предишни негови проекти. Въпреки че самият Пей е смятал, че пирамидата „ще потъне”, отразявайки парижкото небе, тя се е превърнала в основен акцент и в самоцел.
От друга страна, намесата в площадното пространство е изключително пестелива, въпреки че е съобразена с нуждата от голяма площ, събираща туристи и парижани. При постигането на това обаче е изгубено характерното чувство за насоченост, ос и направление и е създадено плоско, безизразно пространство, което се доминира от пирамидата. В сивотата на безкрайния плочник се изгубва доминантата на сградата на Лувъра. Тази намеса е била за времето си изключително спорна и е повдигнала негативни реакции от страна на обществото и архитектите. Основната критика е за унищожаване на автентичната тъкан и за липсата на диалог между двата обема.
Към днешна дата можем обаче да отчетем този проект по-скоро като положителна намеса, която е подсигурила нуждите на музея, без да игнорира сградата на самия Лувър, от една страна, и от друга – правилното отношение на съвременната архитектура към историческите пластове.
Към момента повечето обекти от „Големите проекти” на Митеран са приети и дори са станали емблематични за Париж, както и за развитието на съвременната архитектура.
Райхстагът и куполът
на Фостър
Този обект също се е превърнал в емблематичен туристически обект за Берлин.
Сградата е свързана и с много исторически събития и е символ на обединена Германия. От друга страна, съществува проблемът, до каква степен трябва да се помни историята и къде е границата между минало, настоящо и бъдеще.
Постройката и от архитектурна гледна точка има изключително интересна история. Тя е резултат на проведени четири конкурса, претърпяла е две реставрации, различаващи се по своята същност, и на два пъти са привнесени съвременни елементи.
Резултат е от проведения през 1882 г. втори конкурс, спечелен от Пол Валот (Paul Wallot). По време на строителството проектът е променен и е решено да бъде завършен с купол от стомана и стъкло – технологичен напредък за времето си. Интересно е да се обърне внимание на факта, че още по това време смесването на стиловете е довело до широка критика.
Сградата е завършена през1894 г. (фиг. 3) и помещава парламента до 1933 г., когато вследствие на пожар е силно разрушена.
През 1956 г. е взето решение за възстановяване и е проведен нов конкурс. Пол Баумгартен го прави в периода 1961 – 1964 г., като премахва част от декоративните елементи и като цяло създава сграда в сградата.
Неговата намеса е щадяща към оригиналната структура, но по никакъв начин не привнася живот, а запазва фасадите като декор за новия обем, който се развива вътре. Така се запазва символиката, което се явява основна цел на проекта, но липсва връзката между обвивката и интериора. Да, намесата е пестелива, не пречи за възприемане на автентичния дух и обект, но реално Райхстагът остава руина. Новата сграда изпълнява своята функция, без да има контакт с историческия пласт, без да създава необходимата симбиоза за съществуване на старо и ново и без да отчита историческата ценност. Положителното в това решение е, че то запазва руината, за да достигне тя до днешно време и да се потърси съвременна интерпретация.
През този дълъг период на съществуване, до 90-те години на миналия век, Райхстагът губи и своята същност – основната си функция. Сградата е адаптирана за презентативни функции – конферентен център и исторически музей (6).
След обединението на Германия и преместването на столицата от Бон отново в Берлин заради нуждата от по-голяма парламентарна сграда и символичния смисъл през 1992 г. е направен нов конкурс за възстановяване, който е спечелен от сър Норман Фостър.
Междувременно трансформацията е разгледана и от артистите Кристо и Жан-Клод. Те предлагат различна гледна точка за възприятието на Райхстага, опаковайки го в текстил. Тази разработка също поражда множество дискусии. Много политици възприемат експерименталния артистичен проект като „нова глава в историята на германската парламентарна демокрация” (6) и като символична възможност за бързо преминаване към новото бъдеще, но други смятат идеята за „обида върху достойнството на сградата” (6). Самият Кристо счита, че по този начин създава съвременен спомен на обществото и оформя ново положително чувство към сградата.
След артистичната трансформация почти веднага се преминава и към реално възстановяване на Райхстага. Първоначалната идея на архитекта е отхвърлена, вероятно като твърде модерна – съвременен тип „слънчобран” над цялата сграда, и отчасти заради големите разходи за тази реализация. Към представената към конкурса информация присъства проектът на Готфрид Бум (Gottfried Bohm) от 1988 г., където той предлага стъклен купол, в който посетителите се изкачват по спираловидни рампи към върха. Този вариант е избран и донякъде наложен на Фостър от консервативното правителство.
Архитектът си поставя две цели: респект към историята на сградата, така че да се запазят следите – по този начин се запазват дори графитите на съветските войници след последната битка за Берлин 1945 г., и създаване на работеща структура за парламента. Намесата е мащабна – изчиства се цялата вътрешност, включително и намесата на Баумгартен, като се запазва автентичната външна обвивка. По подобие на съществувалия купол е изграден нов (фиг. 4), който символизира, от една страна, обединяването на Германия и, от друга – представлява опит за отдалечаване от миналото. Допълнителна символика носят формата на двете рампи, които се преплитат подобно на структурата на ДНК, и възможността да се наблюдава работата на парламента, като според проектанта по този начин символично хората са над правителството.
Ролята на намесата е ясна – да се възвърне оригиналната функция на сградата, като се изпълнят и някои съвременни изисквания. Адаптацията е отчасти щадяща, защото се вмества в обема, който загражда оригиналните фасади, но и отчасти провокативна поради изграждането на пространството по съвременен начин. В случая вътрешността е разрушена, което от своя страна прави намесата не толкова инвазивна и дава по-голяма възможност за изява на проектанта.
Проектът за купола на практика представлява реконструкция на съществувалия, но със съвременен език е изграден нов елемент като акцент. От една страна, би могло да се потърси формата и пропорцията на оригинала, които да се пресъздадат в този нов елемент. Но, от друга страна, целият етап е разрушен, бил е чужд на историческата сграда още по време на построяването й и съответно трябва да се даде място на съвременната архитектура да отрази новите разбирания.
В случая на Райхстага могат да се проследят няколко намеси по адаптация, които са изключително интересни и дори противоречиви помежду си, но дават идея за развитието на опазването и също така очертават положителното в последната интервенция. Трансформацията на обекта явно е успешна, защото освен своята функционалност сградата на Райхстага се е превърнала в емблематичен обект за Берлин.
Изводи
И двата разгледани примера са били изключително спорни за обществото. В своята намеса архитектите по различен начин са интерпретирали значението на историческата структура и са съотнесли новото към старото. И двата проекта са имали за цел възстановяването на автентична функция на обекта, адаптацията обаче е проведена с въвеждане на съвременен елемент и по този начин е спомогнала за осъвременяване и диалог с обществото.
Естествено е, че градът се развива и всяка намеса в него трябва да се съобразена с историческия контекст на средата и със съвременната архитектура, която, без да копира предишната, но и съобразявайки се с нея, да подчертава нейните достойнства и да предизвиква интереса на обществото.
При разглеждането на тези примери акцентът беше поставен върху различието на подходите при опазването, които обхващат дейността по адаптация, и показват, че когато е проведена адекватно, тя не е отделен, а органично свързан с реставрацията и консервацията на културни ценности процес.
ЛИТЕРАТУРА
1. Wikipedia
2. Pimlott M. Without and within: Essays on territory and the interior (извадка от книгата). Източник: https://www.artdesigncafe.com/louvre-paris-i-m-pei (04.2014)
3. Cannell M.T. I.M. Pei. Mandarin of Modernism. Източник:
www.washingtonpost.com/wpsrv/style/longterm/books/chap1/im_pei.htm (04.2014)
4. Официален сайт на PEI COBB FREDD & PARTNERS Architects LLP. Източник: www.pcf-p.com/ (04.2014)
5. Официален сайт на музей Лувър. Източник: www.louvre.fr/en/historylouvre (04.2014)
6. Ross Lauren Ann. The Reichstag and the New Berlin. Източник: www.ejournals.library.vanderbilt.edu/ojs/index.php/vurj/article/view/2785 (04.2014)
7. Tan Laura. Ironic Subversion Of Architectural Symbols: Norman Foster’s Reichstag Dome as Echoic Mention. Източник:
www.academia.edu/4678733/Ironic_Subversion_Of_Architectural_Symbols_ Norman_Fosters_Reichstag_Dome_as_Echoic_Mention (04.2014)
