Георги Сотиров
Инж. Сашо Денкин е втори мандат кмет на ботевградското село Врачеш. В един от приятните, но дъждовни есенни дни, когато старият Балкан все още упорства да смени окраската си в неповторимите нюанси на кафявото и жълтото, започваме разговор за непомръкващата от столетия слава на това село. Денкин е подготвен и знаещ кмет. Завършил е Техническия университет в София със специалност „Технология на машиностроенето”. Работил е в Комбината за автобуси в Ботевград като конструктор по нестандартно оборудване, бил е началник-производство в Машиностроителния завод в града. Две години е бил и в Областното пътно управление – София, където е бил ангажиран с изграждането на автомагистрала „Хемус”. Човек с авторитет, с квалификация и възможности да прецени състоянието на пътната мрежа в селото. Преди двайсетина години то определено е било лошо – във времето след 1989 г. държавата е била в застой и не се е работело.
Днес основен приоритет на кмета е изграждането на канализационната мрежа на селото. При това тя е с обхват 99%. Системата отвежда отпадната вода до строящата се в момента ПСОВ в съседния Ботевград. Станцията ще поеме пречистването на водите на самия общински център, на голямата вилна зона, на Врачеш и на с. Трудовец.
Правим обиколка из селото. Вижда се, че то доста се е разраснало. От единия до другия му край са минимум 6 км. Врачеш е едно от най-големите села в Софийска област и по население.
Живеещите в полите
на Балкана
имат прясна питейна вода, която добиват от два собствени водоизточника – планински водохващания, които захранват селото с вкусната и свежа течност. През лятото, когато дебитът намалее, си помагат чрез връзка с водите на яз. „Бебреш”, откъдето се захранва и самият Ботевград.
В сумрачното утро пием кафе в кметския кабинет и си говорим за инфраструктурните проблеми. Още се виждат неасфалтираните отклонения от главния колектор към къщите, защото се чака пръстта да слегне, за да се довърши обектът. Прави ми впечатление, че в селото има много нови и хубави къщи. Питам кмета за поминъка на хората тук, под вр. Мургаш. „Е, за нашите майстори на бурета за вино се говори с уважение от Врачеш през Пещера до САЩ, Италия, Испания и, разбира се, Франция. Дотам изнасяме своята продукция. И печелим.” Така той описва столетната слава на селото.
В него има регистрирани над 70 бъчварски работилници. Врачеш е само на два-три километра от общинския център и хората намират препитание извън местния занаят именно там. В едно от новите предприятия в града, специализирано за производство на компоненти за световни марки автомобили, работят 3500 души.
Историята подсказва, че първите строители за селата и градчетата в Балкана, а и за Софийското поле, идват оттук.
„Тази традиция продължава“, потвърждава кметът. „Много от нашите хора изкарват хляба си като уважавани майстори строители. Те работят основно в големите компании в столицата, срещат се на всички структуроопределящи инфраструктурни обекти”, горд е Сашо Денкин.
Хората от Врачеш пътуват с автобусите 30 – 40 минути сутрин, вечер се връщат при семействата си, на чист въздух и на домашно вино, наточено от бурето, направено по поръчка от съседа бъчвар. „Идилия ли е това?“, питам аз.
„Идилия дотолкова, доколкото хората тук водят непринуден начин на живот. Но вижте училището ни. Отидете в читалището. Срещнете се с жителите ни, за да разберете техния светоглед”, отвръща кметът.
Уникалната
часовникова кула
в Ботевград, мостове, тепавици, църкви, женският манастир край селото са издигнати от Вуно Марков – самоук майстор дюлгерин, наричан местният Кольо Фичето. Това сравнение никак не е пресилено.
Историята е интересна. Манастирът „Свети Четиридесет мъченици” е построен по времето на Второто българско царство, след победата на цар Иван Асен II над Теодор Комнин при Клокотница. След успеха в Деня на св. Четиридесет мъченици цар Иван Асен II решава да построи няколко храма в чест на светиите. Сред зданията е и Врачешкият манастир. В началото той е основан като мъжко братство, но по-късно става женски, какъвто е и сега. След създаването му монасите усърдно преписват богослужебни книги, като текстовете на псалтир от 1559 г., граматиката на Мелетий Смотрицки от 1666 г. и служебник от 1673 г. Те се пазят и до днес в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.
По време на османското иго манастирът е опожарен, а от 1891 г. уста Вуно Марков започва своя градеж. Паметник на този забележителен строител краси площада току пред сградата на кметството.
По път, чиято реконструкция е заложена в плановете за настоящия програмен период, стигаме до манастира. Молим майката игуменка да снимаме отвън. Тя великодушно разрешава, но настоява да получи няколко броя от нашия вестник. Обещаваме.
На връщане се отбиваме в училището. Над 280 деца се учат в отлични условия. Близо 100 малчугани са в детската градина. В селото, което е и газифицирано, живеят към 5 хил. души, но мнозина от тях имат адресна регистрация другаде.
Превенцията
на наводненията
в планинския район е сред главните грижи на кмета. Преди време почистват коритото на две реки и извозват стотици тонове наноси и отпадъци.
Водосборът е огромен – от връх Мургаш надолу. Хората още си спомнят августовския потоп от 2005 г., когато за Врачеш се говореше по всички медии. След това, вече
„с обица на ухото”, разширяват коритата, на особено опасните места строителите правят бетонни подпорни стени.
Изсичането на горите обаче продължава. Фирмите, които планово извършват това, невинаги почистват клоните и те попадат в деретата. Така на отделни места се завирява. И в един момент водата се отприщва. Както във варненския квартал „Аспарухово”.
Врачеш е на територията на Държавно ловно стопанство „Витиня”, ме информира кметът. Освен грижата за дивеча лесничеите стопанисват и горите наоколо.
Селото е подредено и приветливо. Има сметопочистваща и сметоизвозваща кола. Работници на щат към кметството се грижат за добрия вид на улиците. И не само за тях.
Главната улица е натоварена. Тя е единственото трасе за автобусите и тежките машини. Под нея е изградена канализационната система. Последните към 6 км са за около 950 хил. лв., предоставени от еврофондовете.
Канализацията е особена придобивка. Затова отново подхващаме тази тема с кмета. Без да мислим с категориите на селата в Австрия и Швейцария например, добре е да се разбере гордостта на Денкин, че Врачеш е едно от относително малкото места в страната с изградена канализационна мрежа. Не че септичните ями не са вършили работа десетилетия наред, но все пак в XXI в. хората имат различни очаквания от бита си в предшестващия го XX в.
Главната улица на селото спира до Врачешкия манастир. По-нататък е Балканът.
В края на нашата среща кметът на Врачеш не пропуска да отчете активната помощ от страна на администрацията на Ботевград и специално на своя колега Георги
Георгиев.
