Ирина Кирякова, психотерапевт: Правилата ни дават сигурност и ако постоянно ги нарушаваме, няма как да си осигурим безопасна среда

Г-жо Кирякова, как оценявате поведението на водачите по нашите пътища, какво Ви прави впечатление? 

Най-точно бих казала, че е хаотично, и това се отнася не само за движението по пътищата, но и за много други неща. Оформил се е някакъв маниер да се взимат решения емоционално на момента, което ако се намираме в джунгла или в някакви диви условия, може би е много адаптивно поведение. Когато говорим за цивилизация, трябва да заложим на правилата, те ни дават сигурност и ако постоянно ги нарушаваме или променяме, няма как да осигурим безопасна среда.

Значи ли това, че не сме достатъчно цивилизовани?

В известен смисъл, да, защото много хора са изключително необразовани. Съвсем наскоро обсъждах ситуация с моя пациентка, която беше недоволна, че полицай я беше глобил, защото е пресякла неправилно на регулировчик. Каза ми: изобщо кой знае как се пресича при регулировчик? Аз й отговорих, че знам и че сме го учили в училище. Тя беше възмутена и продължи: точно мен намери да спре. Обясних й, че е спряна, защото е направила нарушение. Въпросът е не само че се нарушава правило, а може ли да понесеш отговорността за деянието си? Това също е нещо, за което не си даваме сметка - каква отговорност в крайна сметка носим.

Често хората смятат, че могат да минат между капките. Откъде идва това чувство на безнаказаност в нашата страна, убеждението, че могат да нарушават правилата и няма да понесат наказание след това?

Именно защото няма отговорност. На Запад също се случва, но там има по-голям контрол и неотменност на наказанието. Сещам се за друга ситуация, за която ми разказа позната - как на някакво място преминава с превишена скорост, спират я и правят само предупреждение. Тя не си беше взела поука и дори решила да експериментира, като превишила скоростта още 10 пъти на същото място, за да види дали ще я хванат. Има изследвания, които показват, че много хора смятат, че точно на тях няма да им се случи, ще им се размине и някакси ще заобиколят правилата.

Как се възпитава отговорност у хората? Кога започва, в семейството ли трябва да се случва, или и държавата е отговорна за това? 

Всичко работи заедно, но със сигурност започва в семейството. На отговорност възпитава първо родителят. Много е важно той да дава пример с постъпките си и да поема отговорност, за да може това да го прехвърли на детето. От друга страна на децата трябва да им бъде обяснявано по разбираем начин, не просто да им отговаряме на въпросите, които непрекъснато задават. Важно е да успеем да ги убедим, че има смисъл да се носи отговорност. Аз много често работя с тийнейджъри, при които бунтът е много голям, те смятат, че правилата са, за да се нарушават и така да утвърждават себе си. Много често ги питам: според теб червеният светофар помага ли ти, или ти пречи? Започваме да дискутираме, че ако бързаш, червеният светофар ти пречи и същевременно ти отнема правото да взимаш решение кога да минеш. С развитието на разговора ни става ясно, че всъщност светофарът не пречи, а регулира и е част от всичко, което ни позволява да живеем в общество.

Защо много хора не преценяват добре своите възможности и в повечето случаи ги надценяват, което води до конфликтни ситуации на пътя?

Това е свързано с липсата на осъзнатост. Сега е модерно да се говори за любов към себе си, обаче тя минава през осъзнаването. Когато хората са неосъзнати, те не познават границите си, не познават и границите на другите. Обикновено в обученията, които водя, обяснявам един простичък елемент, но в него се съдържа страшно много мъдрост. Той е, че във всяка една ситуация в живота ни има три фактора, които взаимодействат. Аз, другият, който е в ситуацията, и обстоятелствата място, време, пространство и т.н. Тези три фактора в различен процент имат значимост и стойност според ситуацията. Например явявам се на изпит - 80% ще са в мен, 10% поне ще са в преподавателя и начина, по който той ще се отнесе към мен, и 10% в обстоятелствата. В пандемията 80% се падаха на обстоятелствата, с които трябваше да се съобразим и да преценяваме докъде са нашите граници, къде е другият. Ще поясня, че като дете родителите ми не ме пускаха да отида някъде и аз ги питах: не ми ли вярвате. Те ми отговаряха: вярваме ти, но не вярваме на другите. Тоест те казваха - има и обстоятелства, има и среда, не само какво ти си представяш. Трябва да осъзнаем, че има и други, и дори да си брилянтен в това, което правиш, ако не присъстваш достатъчно в средата, говориш по телефона или др., може да се случи нещо лошо. Затова ако слизате по стълби, пресичате, шофирате и т.н., бъдете сигурни, че наистина сте там. Имала съм пациенти, които са ми споделяли, че пресичат на кръстовище, но в мислите си са някъде другаде, а точно така стават белите.

Другият въпрос, който искам да повдигнем е разсейването, превърнало се в епидемия, може би заради всички електронни устройства. Как да се борим с това?

Разсейването и бързането бих ги определила като симптоми на времето ни. Ние се опитваме да превключваме и да бъдем едновременно на много места, има даже такъв съвременен термин при младите хора, наричат го фомо, което е като абревиатура от английски fear of missing out. Означава страх, че изпускам нещо – сега съм на купон, но изпуснах онзи филм. Има едно постоянно мислене за това всъщност колко много неща искам да обхвана. Електроните устройства и технологиите ни дадоха възможност да се свързваме с целия свят, движейки се, където и да сме. Наистина те са невероятно предимство, но в същото време ни отделят от това да сме свързани със себе си, да усещаме какво става в нас, да можем да преживяваме нещата. Споменах, че много често емоционалните решения особено на пътя не са добра идея. Там е важно да ти работят инстинктите, да имаш отработени реакции.  В живота трябва да се отказваме от някакви неща, да преценяваме и да си даваме сметка, че не всеки е за всичко и може всичко.

Какво послание бихте направили към хората, включително към подрастващите?

Да осъзнаят, че ако искат да живеят добре, е необходимо да влагат усилия, че светлината и любовта са въпрос на грижа и на системни упражнения, които е задължително да правят. Има една притча за индианче, което пита дядо си какво са доброто и злото. Той отговаря, че това са два вълка в нас - бял и черен, които са в постоянна битка. Черният вълк е омразата, гневът, завистта и така нататък, а белият е любовта, грижата, състраданието. Детето иска да разбере кой вълк побеждава накрая. Дядото му обяснява, че надмощие взима този, който „храниш“. Така че пожелавам на всички да „хранят“ белия вълк в себе си, а това изисква осъзнатост и усилия.