Никита Набатов, строителят на електроцентрали, на 90 г.: АЕЦ „Белене“ е голямата ми болка

Никита Набатов е популярно име за родната енергетика. Животът на вече 90-годишния инженер е свързан изцяло със строителството на най-големите енергийни мощности на страната. Той е бил сред хората, подготвяли площадката за АЕЦ „Белене“, и е контролирал строежа на ПАВЕЦ „Чаира“. Пенсионира се като един от директорите в НЕК.

В периода между 2006 и 2014 г. по негова идея и под ръководството му излиза 800-страничният труд „Електро-енергетиката на България“. Там на едно място се събира богатата информация за всички мощности, които и до днес гарантират енергийната сигурност на страната. В книгата могат да бъдат открити не само техническите характеристики на обектите, но и историята на тяхното строителство, разнообразена с разкази на участници в събитията.

За да съберем още негови спомени за живота и историята от онова време – отминало, но не толкова далечно, че да може да бъде оценено без емоции и пристрастия, в навечерието на почти вековния юбилей на 8 февруари в. „Строител“ се срещна с Никита Набатов и съпругата му Венера, която е физик метео­ролог, в дома им в столичния квартал „Овча купел“.

С благодарност за топлия прием директно Ви питам: Кой е Никита Набатов?

Нали не искате от мен да се хваля? Аз съм човек като хиляди, милиони други. Българин от баща руснак с къща на Василевския остров в Петербург, до която никога не стигнах, и майка от Пирдоп. Всъщност първите ми спомени са от Разград, където баща ми Димитър работеше по разпределение. Той бе завършил висше образование за инженер лесовъд в Прага благодарение на зестрата от майка ми Мария. Беше по-умен от мен, но също като мен чепат и доста го разхождаха да работи на различни места из България, докато се установим в София.

А Вие как свързахте живота си с енергетиката?

Когато се записах за студент в инженерното училище (сега УАСГ), още бях руски поданик и живеех в руско общежитие. Тръгнах да уча с мотивация, защото бях втори по класиране, но бързо се увлякох по шаха и почти зарязах изпитите. Докато един от професорите ми ме сепна с думите – или спорт, или училище, двете не вървят. И аз избрах следването. Ако бях се отдал на шаха, може би щях да стана световен шампион.

След завършването ме взеха в жп завода в София, където директор беше Никола Колев Българенски. Това е човекът, който изгради много добри неща в мен. Та като конструктор инженер там аз построих част от фабриката за кратък срок и всички бяха много доволни. Дори ме извика Българенски, за да ми каже, че ще ми даде заплата по-голяма от тази на началника ми, което ме изуми, и отказах. Той също беше учуден и ми сложи само 5 лв. по-малко.

В този завод за първи път се почувствах полезен и започнах да действам със замах. През целия си живот съм предпочитал да вървя напред, доказвайки се в работата.

Голяма част от биографията Ви е свързана с предприятието „Язовири и каскади“, нали?

И отново с Българенски, който все ме взимаше със себе си. Когато стана шеф на „Язовири и каскади“, на мен ми повериха да отговарям за строителството. Първият ми обект беше яз. „Батак“, като довършихме големия язовир и увеличихме неговия обем. Беше един от успехите на нашата хидроенергетика.

Как държава по онова време – след двете войни и в нови условия, събираше капацитет за толкова грандиозни обекти?

Имаше много любознателни хора, които поглъщаха науката къде в университетите, къде с опита на чуждите експерти, които идваха при нас, и бързо напредваха. А колкото до ресурсите, не крадяха работещите, на никого не му идваше наум да иска да богатее. Но тогава нямаше препитание, хората нямаха пари за храна. И сега се говори за безработица и ниски заплати, но истината е, че никой не гладува. Онези години бяха и на израстване и работата беше привлекателна на всички нива.

Кой от язовирите смятате за най-сложно строително постижение?

За страната най-голямо значение безспорно има „Искър“, защото захранва София и е най-голям. Той обаче е строен преди мен. Аз имам личен опит с „излекуването“ на „Кърджали“. Беше завършен, но намериха дефекти в стената след пуска и го източиха. За спасението му търсихме дори и западни фирми – френски и италиански, но финално с руски специалисти се справихме, като укрепвахме стената и вдигахме нивото малко по малко винаги след обсъждане на експертни съвети. Интересно ми беше тогава, че повечето от шефовете почнаха един по един да си намират причини да не са там, защото бяха наясно, че ако тръгне стената, градът отива под вода. Та докато се работеше и се сменяха екипите, аз бях втори в йерархията и постоянно на обекта. Не ми минаваше и през ум да се оттегля, чувствах се отговорен, а и ми беше интересно да водя строежа. Не упреквам никого, разбира се. Но ще си кажа, че после, когато награждаваха, мен ме пропуснаха. И това беше първият ми голям успех и първо разочарование. Остана ми, че бях доволен от себе си.

Най-голямо участие обаче имам в най-големия хидрообект – ПАВЕЦ „Чаира“. Той е иновативен със своите три нива със събирателни обеми. Три са и уникалностите на това съоръжение: По показателя „диаметър – напор“ DxH – 4620 кв. м, характеризиращ напрегнатото състояние на материала, напорните тръбоводи на електроцентралата заемат първо място в света. Второ – подземните каверни са укрепени с конструкция от т.нар. полуеластичен крепеж. Третото е летият бетон в щолените. Един от водещите проектанти на каскадата бе Радослав Чекарлиев.

Там беше и едно от най-тежките денонощия в живота ми, защото скоро след напълването на язовира ми докладваха, че един от отвесите през последното денонощие е фиксирал хоризонтално преместване на блока с повече от 10 мм. Информирах веднага директора на НЕК Дянко Добрев и получих съгласие, ако реша, да източвам. Настана паника, някои от началниците бързо се изнесоха към София. Много мислих и реших, че трябва първо да проверим показателите на отвесите, и се оказа, че грешката е в тях. Сега се усмихвам, но тогава беше изключително напрегнато.

Днес много се говори за затварянето на топлоцентрали, в строителството на кои от тях имате участие?

Първо в довършването на ТЕЦ „Варна“. При разширението настояхме част от съоръженията, работещи с морска вода, за по-голяма корозионна устойчивост да се направят от неръждаема стомана – по това време тя беше сравнително евтина, но много дефицитна. Организацията „Главзагран-Енерго“, която комплектоваше доставките от чужбина, категорично отказа с мотив, че това ще намали възможностите за задоволяване на населението... с прибори за хранене. Едва след намесата на нашето министерство въпросът се реши и беше едно от най-правилните решения там.

По-интересните ми спомени обаче са от „Бобов дол“. Тогавашният министър на енергетиката Константин Попов за първи път реши да се ползва не само съветско оборудване и се насочи към Полша, като се считаше, че там е най-доброто в соцлагера. Но се оказа, че исканията и възможностите се разминават, и работата боксуваше. Проектантите бяха свикнали да взимат всичко готово от Съюза и тук-там да побългаряват, но с полското оборудване не ставаше така. Затова и пуснахме централата с по-нисък капацитет от предвидения.

При изграждането тук стана и един от най-големите строителни провали в сектора на енергетиката. Изпълнителите въпреки несъгласието на проектантите промениха начина на изграждане на охладителната кула, като приложиха унгарски патент за плъзгане на кофража. Докато кулата се стесняваше, всичко вървеше добре, но когато трябваше да се увеличи диаметърът в най-високата част, кофражът задра и скъса прясно положения бетон по-долу. Наложи се да се демонтира, това донесе и загуби, и отне време. Впоследствие се продължи, както е по проект. Тук опитахме и нов начин на събиране на отпадъците.

Трудовата Ви кариера завършва на площадката на „Белене“.

Завършва в НЕК, но „Белене“ е голямата ми болка. Вече за нищо не страдам, но смятам, че спирането на проекта беше огромна грешка. И бях един от хората, които се бориха колкото беше възможно до последния миг. Писах писма на депутатите – лично адресирани до всеки един. С аргументи за всички ползи за страната. Но никой не ми обърна внимание. А можеше и щяхме да си имаме още два реактора като козлодуйските и да бъдем абсолютно енергийно независима държава.

Рана ми е, че точно аз замразих площадката точно когато работа се разгърна. Истината е, че тогава България нямаше пари и с „Белене“ щеше съвсем да се фалира държавата. Но трябваше да се намери начин на по-късен етап да се довърши. Толкова неща заложихме по-най-добрия начин, а създадохме и възможност за бъдещо разширение. За мен е пълна глупост, че мястото е неудачно, защото е земетръсен район. Всичко беше изследвано, но приказката от едно случайно изказване беше поета в публичното пространство и после, колкото и да се опровергаваше, нямаше смисъл.

В „Козлодуй“ виждате ли място за ренесанс на затворените блокове?

Там съм работил във всички етапи на строителство. Централата е важна, но „Белене“ беше това, което трябваше да се направи. В „Козлодуй“ беше неудачно изграждането на малките блокове.

Направи ми впечатление, че във всеки раздел на Вашата книга има глава „Грижа за екологията“. Мислеше ли се в ония години за природата, за която днес сме силно притеснени?

Ние почти не познавахме тогава новите начини за производство на устойчива енергия. Но грижата за околната среда не е била по-малка от сега. Просто по-малко се говореше. Правеха се толкова много изследвания, преди да се започне обект. И после всичко се наблюдаваше. Имаше цели отдели, които събираха данни за вредите, и се вземаха навременни мерки.

Как се изграждаха толкова много неща за толкова кратки срокове в ония години?

Не са много нещата, построеното никога не е много и винаги трябва още да се строи, защото единственият начин да се усети прогресът е строителството.