Йорданка Близнакова, първи председател на НКСВ в Пловдив и единствената жена, директор на СМК: Клубът на строителите ветерани ми върна живеца

Г-жо Близнакова, как се случи така, че крехка и фина жена като Вас избра професията на строителя?

Мисля, че ми повлия ентусиазмът от студентските бригади. Освен това изучаването на инженерни науки беше модерно в онези години, висшето техническо училище беше съвсем ново, а в университета попаднах на изключителни преподаватели, които не само ни преподаваха наука, но ни възпитаваха да обичаме професията, а още и на дисциплина и отговорност.

Аз завърших в края на 1955 г. и от 1 март 1956-а отидох по разпределение в „Стройобединение – Враца“, което беше за територията на Видински, Врачански и Михайловградки окръг. Там се роди големият ми син и се преместихме в Пловдив, за да ми помагат родителите.

През 1966-а ме назначиха за зам.-председател на Окръжния народен съвет с ресор „Строителство, архитектура и градоустройство“, като отговарях за целия окръг Пловдив. Водех съвета по градоустройство, председателствах конкурсите, тогава строихме читалищата в Карлово и Сопот, паметника на Ботев в Карлово. Това бяха години на усилено изграждане на водоснабдяване и канализация.

В изключително динамичното за бранша време имаше съревнование между окръзите и ние неколкократно печелихме, като това беше школа за мен и причина да израствам в кариерата.

Вие сте единствената жена от онова време, която е стигнала до поста генерален директор на строително-монтажен комбинат. Как се случи това?

Комбинатите, популярни като СМК, които обединяваха различните предприятия в сектора, се създадоха през 1976 г. И за мен беше изненада, че ме избраха за генерален директор на пловдивския. Дори реагирах малко остро в началото, защото не исках длъжността, но ме убедиха я да поема.

Комбинатът в Пловдив беше по-различен от останалите в страната, тъй като включиха в него дори и „Заводски строежи“ наред с „Механизация и транспорт“ и „Бетонови изделия“. Цикълът при нас, както се казва, беше от 0 до ключ. Всички тези заводи бяха в тежко състояние, с просрочени срокове на обектите, непокрити задължения. В началото ми беше много трудно. Близо 4 месеца се борих, докато отстоя това, което исках, а именно да подбера сама ръководния състав. Мисля, че благодарение на това, че създадох добър екип, предприятието тръгна.

На каква възраст го поехте?

На 44 г. И първата година не изпълнихме плана, но дадохме ръст, втората и следващите три вече получавахме знамената на тогавашното Министерство на строежите, а когато завърши петилетката и имахме най-високи темпове на ръст, получих званието „Заслужил строител“. На 50 г. ме направиха и почетен гражданин на Пловдив.

Но нека Ви разкажа как издигнах предприятието, защото мисля, че е полезно за читателите Ви да споделя опит. С екипа ми насочихме вниманието към няколко неща и сред най-важните беше програмата за млади специалисти, които прикрепяхме към опитни кадри и така те израстваха.

Създадохме и център за подготовка на строителни кадри към комбината, който имаше общежитие, учебен корпус. Оттук минаваха за разряд, повишаване на квалификацията, за бригадири, сформирахме и младежки бригади, на които слагахме опитни хора. Създадохме и електронноизчислителен център.

Следяхме всички научни постижения и правехме всичко възможно да ги внедряваме в работата. Един конкретен пример – чрез Министерството на строежите закупихме от тогава Федерална република Германия лиценз за едроплощен кофраж. И назначихме един млад инженер, който и до днес го управлява, вече като частно предприятие „Кофражна техника“.

С разрастването на работата изникна въпросът и за битовото обслужване на 8000 работници. Със собствени средства организирахме кухня майка и разнасяхме топла храна за хората по обектите. Създадохме поделение, което имаше грижата да строи ведомствени жилища. От фондовете на предприятието заделихме и за център за рехабилитация в Баня, Карловско, и почивна станция в Родопите.

И може би ще Ви е интересно, че имахме и наш си вестник – многотиражка. И мисля, че беше полезно, че имахме свое издание.

Това, че сте жена, помагаше ли Ви или напротив?

Много трудно ми беше – всички мъже, само аз жена, които се питат какво правя там. Понякога съм си поплаквала - особено в началото, защото чувствах недоверието на мъжете, че жена ще ги командва. Но благодарение на това, че съпругът ми ме разбираше и беше до мен (той беше завършил железопътно строителство и работеше в жп управлението), а и беше добър човек, преодолявах трудностите. Когато има спокойствие в семейството, работата също върви.

Мъжете те посрещат много резервирани, но приемат ли те, готови са да вършат чудеса. Вече като пенсионерка случайно в София засякох бивш началник от министерството. Седнахме на кафе и ми разказа кога са ме признали за генерален директор. Всяка година ведомството пресмяташе показателите на различните предприятия в страната и връчваше знаме на най-добрите. Първия път, когато трябвало да го дадат на нас, пет пъти проверявали цифрите, защото не искали при една жена – тя да вземе трофея. Следващото полугодие – пак така излизало и правили двойно повече проверки. Решили, че сме отчитали апартаменти на зелено.

Добре, но идва новата година и само СМК – Пловдив, вече продава жилища. И трети път – печелим. Е нямало вече как да не ме броят за равностоен партньор.

А как постигахте тези високи резултати?

Ние почнахме от гола поляна да строим жилищния комплекс „Тракия“. И аз преди една нова година обикалям със свито сърце, че няма да завършим започнатите сгради, а бригадирът ме утешава, че ще се справят, като ми цитира вица, че сфетофарите и строителите работят и събота, и неделя.

И действително нямахме почивка – по 5000 апартамента на година правехме освен страничните обекти, а плановете всяка година се завишаваха от министерството.

Не Ви ли минаваше през ум, че може да кажете: „много са обектите“?

О, възразявала съм и думата ми се чуваше и в министерството. Но съм благодарна, че имах много добър колектив. И когато съм имала конфликти с окръжен съвет или ведомство, винаги съм пазела моите заместници. Бях бушон. Това е много важно, сега го оценявам.

Какво е усещането да минавате покрай Ваши сгради днес. Например боли ли Ви, като гледате орубените вече панелни блокове?

Честно казано, погледът ми привличат новите строежи. И хем се възхищавам на съвременните технологии, хем като застана да гледам как се работи, все откривам кусури и дори почвам да критикувам.

А Вие как продължихте кариерата си след 1989-а?

Пенсионирах се по-рано, веднага щом навърших 55 г. Не искаха да ме освободят, но се чувствах длъжна да помагам на децата за внуците, защото изпитвах едно неудовлетворение, че не ги гледах, когато бяха малки.

И мисля, че направих най-добрия възможен личен избор.

Но май не станахте богата?

О, аз съм много богата и дори да Ви звучи банално - с обичта на хората. Когато се откъснах от строителството, може би бяха минали 10 г., и ме канят от Областното представителство на КСБ в Пловдив за празника на 26 октомври. Мисля, че беше 2009 г. Казах си, какво ще търся там, бях изгубила контакти, но отидох. Имаше още 4 - 5 човека от бившето СМК, а мен ме наградиха за цялостна дейност. Беше толкова затрогващо. Изобщо не съм си помисляла, че може да ми се случи такова нещо.

Вие сте и първият председател на Регионалния клуб на строителите ветерани в Пловдив.

Да, създадохме го през 2014 г. Мисля, че инициативата да ме издирят беше на инж. Саркис Гарабедян. Той израсна при мен като млад инженер.

Много от хората, с които съм работила, вече ги няма, но тези, които още сме на този свят, сме изключително благодарни от създаването на НКСВ. За себе си мога да кажа, че това ми върна живеца. Преди пандемията развихме една толкова хубава дейност. Създадохме си традиция за неангажиращи срещи в кафене на наш колега - всеки ден в 10 часа, който иска, отива. Такива разговори сме провеждали, че се чувстваме не просто живи, но и млади. Това, че започнахме заедно да празнуваме рождени дни и празници, също ни върна в живота. Защото е факт, че след промените се сложиха нещата така, че бяхме някак забравени и отблъснати. Но с НКСВ и настроението, и самочувствието ни се възроди.

Кое е ключовото за успех при работа с хората?

Да ги уважаваш – вратата ми винаги е била отворена и за най-обикновения работник. Колко човешки драми съм решавала... И да следваш съвестта си, защото иначе другите ще усетят, че си слаб. Без чувство за отговорност и морал не може да се върви напред. Парите не правят щастлив човека, те само създават напрежения. 35 години откакто съм пенсионер и хората още ме тачат. Няма ли сговор, няма ли мир в едно общество, то не може да просперира.