Доайенът на ВиК сектора инж. Аврам Радев на 90 г.: За доброто управление на водите са нужни държавна програма и дългосрочна стратегия и стриктното им изпълнение

Инж. Радев, Вие не за първи път гостувате на страниците на в. „Строител“, но сега поводът е специален – Вашият 90-годишен юбилей. Ако трябва днес да определите себе си с няколко думи, кои ще са те?

Постигнал съм върха. Казват, че съм най-добрият ВиК специалист на България. Ще ме извините за нескромността, но имам това самочувствие и то не е без покритие.

Добре, тогава знаете, че днес проблемите на ВиК отрасъла са много и сложни, имате ли идеи за решаването им?

Секторът е труден за управление по принцип. Но днес положението наистина е сложно. И фундаменталните неща за решаване са три – подмяна на старите етернитови тръби, разделяне на смесената канализация на дъждовна и битова и изграждането на още язовири.

Навремето се изградиха 66 хил. км водопроводи, сега вече са 150 хил. км и повечето са етернитови, които трябва да бъдат подменени. Моя идея, която неведнъж съм се опитал да поставя сериозно там, където трябва, е вътре в старите тръби да се вкарва ПВЦ. Възможно е, защото новите по норма са по-тесни от етернита и така постигнатият ефект ще бъде най-добър. Бъдещето е именно в безизкопните технологии.

Относно канализацията много по-евтино за експлоатация и изпълнение, а и за опазване на природата ще бъде, ако се строи разделно битова и дъждовна канализация. Тази за битовите води може да бъде по-тясна и само тя ще отива в пречиствателните станции.

Защо не се правеха пречиствателни станции навремето?

Нямаше традиция, не познавахме технологиите. Но не казах най-важното нещо – не може без дългосрочна програма и национална стратегия. Програма, разписана месец за месец, година за година. Много ме е яд, че няма такава. Сега сякаш борбата за властта е заради самата власт, а не за да се развива обществото чрез нея, и никой не се интересува от експертите. Младите политици сякаш не схващат, че управлението означава решаване на проблеми, а не констатирането им.

Не много отдавна, през 2010-а, Вие с частната Ви фирма „Уотър­инже­неринг“ проектирате и отговаряте за изпълнението на водния цикъл на Габрово, който тогава е сред най-големите водни проекти у нас и доста време се даваше за пример. Какво още имате зад гърба си последните години?

Проекти в Ловеч, Монтана, Севлиево, разширението на Софийската пречиствателна станция за отпадни води край Кубратово. Преди това имам 50 години опит като инженер-проектант по ВиК системи и пречистване на водите. От 1989 г. до 1991 г. бях зам.-министър на околната среда и водите, преди това (1971-1989 г.) - генерален директор на държавната „Водоканалинженеринг“, която направи реформите в сектора.

Имате доста опит и зад граница.

Да, навремето ходехме в чужбина да изкараме някой долар. Ако не бяха парите от чужбина, не можех да си купя и кола. Така беше – тук 180 лв. заплата, там 680 долара. За да изляза навън като инженер, много скоростно научих френски, но първоначално Сирия не ме прие, защото името ми – Аврам, ги заблуди, че съм евреин.

А Вие всъщност сте?

Преселник от Македония, живял в нищета в детството – 8 души в една стая, но изучил инженерството и станал човек. Баща ми определи аз и още двама от братята ми да се изучим, а другите да работят и да хранят семейството.

Ако почна да Ви разказвам, няма да ми повярвате – като ученик в гимназията ми купиха плат за костюм, но го ушиха по размер на брат ми Владо, който беше по-едър, за да го носим и двамата. Като студент за отличен успех получавах стипендия 30 лв., редовната беше 25 лв., но всичко пращах вкъщи. Днес синът ми Андрей е ВиК инженер и работи в Лос Анджелис, а дъщеря ми Елена преподава в Американския университет в Благоевград.

В биографичната Ви книга, която излезе преди 2 г. – „Живот – борба за оцеляване и усъвършенстване“, има много интересни случки от живота Ви зад граница. Какво бихте искали да разкажете пред нашите читатели?

Вижте, по-хубаво от България няма никъде, там се издържаше под сянката на долара. Но навсякъде – Куба, Алжир, Либия, Нигерия, Судан, бях си заслужил уважението и оставих на тези страни стойностни неща. Между 1967-1971 г. в Куба изградихме канализацията на столицата Хавана. Аз бях най-младият инженер, който замина да работи там. След като изпълнихме перфектно проекта, ми предложиха да остана в Куба, но се прибрах.

В Алжир правехме ВиК на градове и промишлени зони. В град Ел Аснам имаше голямо земетресение. Домовете на над 40 хил. души бяха разрушени и те бяха принудени да излязат на палатки. Аз отидох при градския управител и му предложих да направя безплатно един проект, който би подпомогнал бедстващото население.

В Нигерия разработихме генерални схеми за развитие на три от най-големите щати. Отидох на среща с губернатора, който беше и генерал от авиацията. Когато подробно му обясних как ще изградим водоснабдяването, той се обърна към преводача и го попита от колко време съм там. Преводачът му каза: „От 10 часа сутринта“. Губернаторът много се учуди, но със задоволство отбеляза, че имам по-големи познания в областта на инфраструктурата от местните специалисти.

Общо 12 г. съм бил навън. Най-голямото добро, което направих за „Водоканалпроект“, според мен е това, че успях да убедя държавното ръководство, по-конкретно Григор Стоичков, че фирмата трябва да подписва договорите директно с инвеститора, а не чрез „Техноекспортстрой“, които на практика само прибираха 50% от парите. Горд съм с това. Така нашите проекти излизаха с до 80% печалба. А работещото правило до момента беше – 50% за „Техноекспортстрой“, другото за строителство и нещо ако остане за изпълнителя. Скоро след като Григор Стоичков прие моето искане, беше казал да ми предадат, че лошо ми се пише, ако не се справя. Е, това, което ми се случи, е, че след време ме направи генерален директор.

Знаете ли, че някога големите европейски фирми не можеха да се конкурират с нас в страните, които изброих, защото бяха комерсиални – мислеха само за печалбите, докато ние искахме да оставим следа.

Да оставиш следа, това ли е смисълът.

Да, остава направеното.

Имате ли носталгия по старото време?

Не, и в тоталитарната система се работеше на частно. Но девизът за уравниловка вредеше на икономиката. Защото тя демотивира хората да дават всичко от себе си и да се стремят към себеусъвършенстване. Аз правех всичко възможно да стимулирам материално кадърните хора.

Днешните ръководители трябва да разберат най-после, че дълго време ще бъдем много бедни, ако не приемат, че управлението не е лесна работа. На всички нива.

Споменахте, че един от основните проблеми на сектора е наследството на етернитовите тръби. Защо се работеше с тях, не се ли знаеше, че са вредни?

Не са вредни, имат 50-годишен срок на годност. Това бяха евтините тръби. Нямаше ПВЦ, нямаше алтернатива. Желязото корозира и е скъпо.

Има и проблем с кадрите. Рязко намаляват кандидатите за ВиК инженери в последните години.

Трябва да се намери начин да се създаде интерес у младите хора към нашия сектор, защото той винаги ще има нужда от специалисти, които са високоплатени. Но честно казано, не съм експерт, не знам как да се случи.

А кой е експертният съвет, който бихте завещали на днешните ръководители в бранша?

Човек не трябва да се заблуждава, че е велик. И може да е безгрешен само ако на всяка грешка прави анализ - къде е сбъркал и защо. Ако може да се поправи веднага - добре, ако не - гледа се напред и се внимава. Никога не бива да се повтаря една и съща грешка.

Трябва да се мисли денонощно за новостите, без съвременните технологии сме загубени. Всичко последно, което е измислено, трябва да влиза в действие възможно най-бързо. Особено в областта на материалите.

Много е важно фирмите да имат звено „Техническа информация“. Не може да се кара на самотек. Трябва да се правят анализи и да се извличат поуки.

Когато подбираш хората по качествата им и се грижиш за тях, те се грижат за теб. Навсякъде има баластра, но водещите фигури трябва да бъдат обгрижвани.

Иначе има много пари във ВиК сектора и тепърва ще има пари от Европа за големи проекти.