Наука

Доц. арх. Димитър Андрейчин: Късно е да превърнем панелните комплекси в част от устойчивите градове

С начина, по който се срутиха, Кулите близнаци показаха на света, че строителството на високи сгради има бъдеще

Елица Илчева За първи път отидох на негова лекция във втори курс. Той води четвърти и пети, но залата винаги е отворена за всеки, който се интересува. И днес мога да кажа, че това бяха най-вдъхновяващите часове от цялото ми следване. Това е написала студентка от випуск 2012 г. на УАСГ за доц. арх. Димитър Андрейчин. Тя и колегите й са подели инициа­тивата за събиране на средства за готовата за печат книга на Андрейчин „Вертикалният град. История на небостъргачите” в два тома. Създадена е и група във facebook, където може да се види банковата сметка. Принципът е следният: плаща се „абонамент” за двата тома (40 лв.), за да се набере нужната сума за издаването. Випуск 2012 прави и друг жест към своя любим преподавател – на абсолвентската вечер му връчва грамота за най-добър и интересен лектор, която той определя като „едно от върховните признания в моя живот“. А за своите 70 години учителят на българските архитекти определено има доста постижения. Затова звучи малко тъжно истината, че той няма достатъчно средства, а няма кой да плати за издаването на една книга, която ще бъде учебник за поколения студенти.

Доц. Андрейчин, вие се занимавате с урбанизъм, имате ли рецепта, която да предложите на управляващите, когато с новия програмен период се очакват сериозни суми от ЕС за преобразяването на 67 български града? Как може София например да се превърне в наистина красив град?

За мен София е много красив град. Не съм се уморил да го повтарям. Съвпадението между античния и сегашния център е много трудно да се овладее, да се експонира, но когато това стане, а виждаме, че това вече има наченки да се случи, няма да има нужда да се разказва историята – тя ще се вижда.

Европейските градове поначало са по-интересни от американските например. Но в моята кариера се случи така, че съм запознат повече с огромната Америка и с нейните градове. В същото време изпитвам гордост, че съм роден в малката България, уникална с това, че с една обиколка за 4-5 дни може да се види и усети цялата ни история, която е на повече от 1300 години.

София има красив център, но трудно бих се съгласила, че са красиви панелните комплекси. Може ли обаче да се направи нещо наистина ефективно, за да няма повече санирани панелки на парче например?

Въпросът с жилищните комплекси наистина е изключително сериозен. Непрекъснато казвам на студентите, че те ще трябва да измислят как да стане, но съм наясно, че решението е много трудно. Това е т.нар. социално строителство, родено от нуждата да се направят жилища за хора, които идват да работят в градовете.

И у нас се застроиха огромни площи. Аз съм един от първите проектанти на жк „Люлин“, работихме заедно с моя тогавашен ръководител арх. Кирил Бочков. Ние знаехме какво искаме да направим и го направихме. Неотдавна при едно мое пътуване самолетът мина над „Люлин“ и направих снимки. Зарадвах се, че той отгоре изглежда така, както го бяхме мислили и чертали.

Колкото и парадоксално да ви прозвучи, най-голямата ни трудност идва от това, че ние  в България притежаваме жилищата в тези комплекси. По света тяхната собственост е държавна или общинска, само ние ги изкупихме. И когато идва ред да бъдат преработени в посоката, в която няма да се губи енергия, по света това се прави от собственика – държавата или общината. А ние в желанието си да не зависим от никого сега трябва да отделяме средства, които нямаме. Преустройството струва скъпо, намесва се и проблемът с липсата на частна собственост върху терените около блоковете.

И какво да правим? Ситуацията изглежда патова.

Имаше един вариант преди времето на бурното ново строителство. Поне с панелните сгради можеше да се излезе от положението. Те са проектирани с две плочи над последния етаж, разстоянието между които е от 80 до 120 см. Това е пълна дивотия от гледна точка на експлоатацията, защото това пространство за нищо не става, а ако се наложи ремонт, строителите трябва да работят там, пълзейки. Преди години се предложи вариант да се възложи на строители да махнат горните панели, да се вдигнат леки покриви и така да се получат нови апартаменти. С парите от продажбата им всяка сграда щеше да си осигури средства за обновлението. Да, само че веднага след промените някои побързаха да кажат, че тези сгради са обречени, че са с изтекъл срок, че ще паднат, и хората се юрнаха да търсят нови жилища, а инвеститорите да вдигат нови комплекси.

Късно ли е това сега да се направи?

Мисля, че вече няма пазар при наличието на толкова нови и празни жилищни сгради. Много пъти съм мислил кой в ония първи години на демокрацията разпространи заблудата, че панелните блокове са с кратък живот. Разбира се, нуждата от проверка на сглобките им и поставянето на изолация сега е налице, но когато се строяха, никой не говореше за пестене на енергия.

Много се говори напоследък за устойчивите градове. Ще има ли някога такива у нас?

Устойчивото развитие не е измислено сега. Най-големият американски архитект Франк Лойд Райт (1867-1959, бел. ред.) в началото на ХХ век нарича „прерийни къщи” проектираните от него десетки домове на заможни американци. По-късно – през 30-те години – създава концепцията си за Usonian house. Това е негова непреводима игра на букви и думи, в която можем да разчетем само US – Съединени щати, т.е. Райт говори пак за самобитна американска архитектура. Но тук вече става дума за това, че къщите трябва да са построени с местни материали и да са разположени и устроени така, че да се икономисва енергия. Повечето от неговите най-известни къщи обаче не са били енергоикономични.

Неговият ученик и приятел, световноизвестният австрийски архитект Ричард Нойтра (1892-1970, бел. ред.), работил главно в Калифорния, през 1955 г. издава книгата „Оцеляване чрез дизайна” (Survival Through Design), в която на близо 400 стр. текст развива тезата, че  проектирането е в основата за постигането на всичко онова, което днес наричаме „устойчиво развитие”.

Строителите малко се плашат от „зелено” строителство. По-скъпо ли е то?

Обратното ни се струпва на главата сега. Едно е да мислиш за цената, когато правиш сграда, която да продадеш в момента, друго е да я построиш така, че да можеш да я продадеш и след 30 години, без да трябва да вложиш в нея още толкова за ремонти и саниране. Така че всичко е въпрос на гледна точка.

За вашата книга „Кулите герои“ за повалените от терористи на 11 септември 2001 г. небостъргачи в комплекса на Световния търговски център в Ню Йорк още се говори в бранша. Разкажете ни малко за нея.

Имах възможност на няколко пъти да посетя Кулите близнаци, докато специализирах и преподавах в САЩ. Те са истинско чудо на съвременното строителство, дело на родения в Сиатъл арх. Минору Ямасаки, популярен като Яма или Малкия японец. Много се говореше  защо са ги избрали за цел. Според мен причината е много проста – защото са много високи и терористите са предполагали, че при силните хоризонтални удари от самолетите те ще бъдат повалени настрани, което означава поражения и пожари в радиус от 400 метра.

Но дори след като самолетите се врязаха в тях, те само потрепнаха и достатъчно дълго време останаха прави: Северната – час и половина, Южната – един час. Това позволи извеждането и спасяването на най-малко 26 хиляди души от Кулите и от околните сгради. Няма представител на строителните професии, който да остане равнодушен към „поведението“ им, което ги превърна в герои.

Падането на Кулите върху собствените им основи би трябвало да  откаже всеки „кукловод” от идеята, че високите небостъргачи могат да се повалят като дървета върху градовете. Дори с начина, по който се срутиха, показаха на света, че строителството на високи сгради има бъдеще.

 

Казвате „чудо”, кое е уникалното в конструк­цията им?

Конструкцията на близнаците беше на принципа „Носеща тръба”. Тя представляваше стоманена решетъчна тръба или кутия, образувана от четирите стени на квадратните им призми. Ролята на тази корава кутия е да поеме хоризонталните товари от вятър и да ги отправи директно надолу към фундаментите, без да ги предава навътре в сградата. Това различава „носещата тръба” от традиционната скелетна конструкция.

Двата тома, които очакват студентите ви, са за историята на небостъргачите. Имат ли те обаче бъдеще у нас?

Небостъргачът е въпрос на принцип, а не на абсолютна височина. Не бива да се слага ограничение в метри, защото, ако разликата е нищожна, не трябва да се сменя категорията. Например как може да се твърди, че сграда с височина 120 м е небостъргач, а ако е 119,5, тогава не е? Министерството на транспорта в София например е небостъргач „отвсякъде” – остъклена кутия с ядро от асансьори.

Визуален ефект от строителството на високи сгради има, когато те са в група. Ако са набучени тук-там, не е добре.

По-трудно ли се строят небостъргачи?

Инсталационните мрежи във високите сгради са много по-сложни и по-скъпи. Асансьорите също са скъпи съоръжения. Разбира се, вече ги има и в 4-етажните сгради, но високоскоростните асансьори в небостъргачите на десетки етажи са от съвсем друго поколение.

Всъщност няма „изгоден” небостъргач – такъв, от който да се спечели площ. Например до построяването на Кулите близнаци в САЩ никога не е била премината 50-процентовата граница на използваема спрямо обслужваща площ. Арх. Минору Ямасаки е постигнал 75 процента използваема площ, защото е разделил всяка от кулите на три небостъргача, поставени един върху друг. И с асансьорите е създал вертикален модел на железопътна мрежа с нейните експресни, бързи и пътнически влакове. След определен брой етажи някои от асансьорите се прекъсват, след което се появяват отново в следващия от трите небостъргача. Така шахтите им се превръщат в използваема площ в по-горните етажи на всеки от трите небостъргача.

Колкото до нашия опит, в България няма много високи обществени сгради, но има много жилищни, а това не е добре.

Ние нямаме законодателство, което да позволи строителството на групи от близкостоящи небостъргачи, заради изискванията за хоризонталните отстояния и засенчването. Макар да съм написал много за високите сгради, не бих си позволил да ги препоръчвам за който и да е град само защото съм „пристрастен” към тяхната история. Все пак ще си позволя да изкажа следното мнение: ако искаме да строим високи сгради, които да въздействат силно със своя групов силует, трябваше да се създадат определени зони, за които да важат съвсем други отстояния и изисквания. Една или две такива ограничени зони биха могли да се създадат в София, където бездруго вече има пробиви с масово, но хаотично разположено високо строителство.