Арх. Петър Петров, директор на Националния институт за недвижимо културно наследство: Пазейки недвижимото наследство, ние пазим времето и неговите културни измерения

Ще работим заедно с КСБ и експертната общност за промени в Закона за културното наследство

Арх. Петров, след половин година начело на НИНКН тези дни казахте, че системата за опазване на недвижимото културно наследство е в колапс. Преди да говорим за проблемите, ще дефинирате ли с няколко думи защо е толкова важно тя да бъде спасена?

Спорил съм с много инвеститори, които ме убеждават, че днес всяка сграда може да бъде съборена и построена в същия вид наново. Факт е, че в съвременните условия всичко може да се повтори. Освен едно – времето. То не може да се построи наново. Пазейки недвижимото културно наследство, ние пазим времето, неговите културни измерения. Ако институтът има слоган, ще е именно „Пазители на времето“.

С това ли Ви привлече позицията на ръководител на института?

За да Ви отговоря, трябва да се върна малко назад. Интересът ми към историческото наследство е от студентските години. Дипломирах се във ВИАС (сега УАСГ), катедра „Теория и история на архитектурата”, бях разпределен в голяма проектантска организация, но по мое желание започнах работа в НИПК (предшественик на днешния НИНКН). През 2004 г. завърших курс по опазване на недвижимото културно наследство, провеждан съвместно с Екол дьо Шайо - Париж. През всичките години работих предимно проекти, свързани с недвижими културни ценности, сред които тракийски гробници, църкви, крепости, археологически обекти, жилищни и обществени сгради от различни епохи. Три години бях главен архитект на район „Централен“ в Пловдив - район, наситен със значими недвижими културни ценности. Реших да се кандидатирам за директор на института в момента, в който разбрах, че не мога да направя достатъчно за опазването на културното ни наследство от нито една от предишните ми позиции.

През шестте месеца на работа в НИНКН дефинирах основни проблеми в системата на опазване на недвижимото културно наследство и, както постепенно разбирам, преглеждайки водената преди мен кореспонденция, те не са тайна за колегите, работили преди мен в института.

Напоследък често се налага да отговарям на запитвания, в които прозира един основен въпрос: „Как става така, че въпреки Закона за културното наследство, се допуска ценни исторически сгради да се рушат или да бъдат разрушавани“.

Отговорът може да се разпилее в много посоки, ако изреждаме недостатъци и пропуски в разписаните в закона процедури и в цялата система за опазване на наследството, затова ще се съсредоточа върху един проблем. Той има основно значение.

Гласуваният през 2009 г. Закон за културното наследство изисква обектите на недвижимото културно наследство да имат режими за опазване, въпреки че е било ясно, че над 85% от тях нямат такива режими. Парадоксът е, че дори когато няма правила за опазване на паметниците на културата, НИНКН, респективно Министерството на културата, са длъжни да се произнасят по инвестиционните намерения. Липсата на правила е предпоставка за субективност или за влияние и за съмнения за корупция. В закона не е разписана процедура за случаите, когато обекти на недвижимото културно наследство нямат режими на опазване. Това означава, че още с приемането му са заложени катастрофалните последици в сферата на опазването на НКН, които виждаме днес.

18 000 декларирани недвижими културни ценности нямат режими на опазване. Това е страшно. Освен вписаните в регистъра, има още стотици сгради с културна и историческа стойност, които нямат защита от ЗКН. Получавам сигнали от различни части на страната. Разрушената къща на ул. „Велико Търново“ №32 в София (бившето Хърватско посолство) е пореден пример. Очаквам с безпокойство, че този процес ще продължи в цялата страна.

Термите на Хисаря са отлично реставриран паметник на недвижимото наследство и всяка
допълнителна намеса ще му навреди, смята арх. Петров

И какво правим, явно волята на един или няколко души, или на цял един институт не стига?

Не става дума за воля, а за липсващи „инструменти“ за управление на един сложен процес. Проблемът е огромен и трябва да се реши час по-скоро. Има поне два подхода – единият е да се следва разписаната в закона дълга процедура, обектите в регистъра да се актуализират с техните граници и режими на опазване. При всички случаи тази процедура трябва да се извърви. Това е еднократен акт, който изисква време, финансиране и немалък интердисциплинарен екип.

Никъде не е разписано как и с какъв ресурс ще се извърши актуализацията на 40 000 обекта. По закон това е една от задачите на НИНКН. Съобразно правилника и щатното си разписание НИНКН в момента разполага с 10 души, ангажирани с тази дейност, 11 с директора на дирекция „Изучаване, регистри и национален документален архивен фонд“. С този капацитет институтът може да изготвя годишно не повече от 90 - 100 фиша - според простата аритметика това означава, че за актуализацията на списъка на недвижимите културни ценности са необходими 180 години.

Проблем е и тежката процедура по деклариране и обявяване. Идеята на декларирането е да се даде временна защита на сгради с потенциал да бъдат вписани в регистъра. В много случаи целта на тази временна защита е да предпази сградата от разрушаване. Това означава процедурата да бъде извършена в кратък срок. В момента не е така. Процедурата по деклариране, т.е. даване на временна защита, и процедурата по обявяване, с което се дава окончателен статут, са еднакви и освен времето за проучване изискват предложенията да се разгледат и приемат на специализиран експертен съвет към Министерството на културата. Този съвет заседава средно два дни месечно, което при сегашната натовареност и капацитет на НИНКН не е проблем. Но какво ще се случи, когато обемът на преписките се увеличи драстично? Когато се стигне до 2 - 3 хиляди предложения годишно?

Казахте два начина за излизане от колапса на системата за опазване, кой е вторият?

Когато една сграда се самосрутва, се предприемат аварийни мерки. Когато цялата система е катастрофирала, се налага предприемане на спешни мерки за отстраняване на щетите и за предотвратяването на нови. Трябва да се намери решение, трябва да се разпише законова процедура за всички декларирани обекти, за които няма изготвени режими на опазване, както и за обектите, които в момента нямат никаква защита, но имат всички качества да бъда защитени от Закона за културното наследство.

Едно от възможните решения е инвестиционните намерения за консервация и реставрация, които включват обаче промени на външния вид на сградите (пристройки, надстройки, промяна на конструкцията и пр.), да бъдат съгласувани само след приключване на процедурата по даване на окончателен статут с граници и режими за опазване.

Възможно е също така, успоредно с актуализацията на списъка на недвижимите културни ценности, допустимостта на исканията за намеса да се преценява на разширени експертни съвети с пропорционално участие и на представители на браншови организации, университети, общини, ИКОМОС и др., за да бъдат решенията максимално прозрачни и обективни.

В работните групи, които МК сформира, е възможно да се предложат и обсъдят и други варианти. Нито един от описаните по-горе не може да се осъществи без частични промени в действащия Закон за културното наследство. Тези промени имат характер на аварийна намеса. Приемането на нов закон е задължително, но това изисква време.

В подножието на Сахат тепе - на ул. „Тодор Каблешков“ в Пловдив, където живее арх. Петър Петров, две къщи близнаци привличат погледа на минувачите. Едната – прекрасно реставрирана, осветена, с елегантен двор, скрит зад ажурната ограда. Другата, като нейна по-бедна сестра, се руши с олющена фасада, с климатици, омотана в кабели и жици

Какво трябва да се промени?

Имам предложение да се дадат определени правомощия на НИНКН, за да се подобри оперативната ни работа. Процедурата по деклариране на обектите ще се ускори осезаемо, ако се извършва със заповед на директора на НИНКН – така беше по стария закон. Също така не е нужно абсолютно всички съгласувателни становища да минават по досегашната двустепенна процедура и да завършват с подпис на министъра на културата или на упълномощено от него лице – става дума за искания за поставяне на маси на открито в заведения, за промяна на предназначението без намеса във външния вид на сградите, за консервация и реставрация на фасади, за временни обекти, за реклами, за аварийни намеси, свързани с укрепване, и много други.

Друга много важна и належаща промяна е структурата и щатът на НИНКН да бъдат приведени в съответствие със задълженията на института по Закона на културното наследство. В сегашното си състояние институтът не може да функционира пълноценно.

Защо всъщност хората не пазят това, което притежават? Може би отговорът е прост, вероятно хората от нашето поколение, които имат очи за красивата архитектура, са малко, повечето не забелязват старите сгради, за да могат да ги оценят и да искат да ги пазят, и това се предава и напред във времето.

Да, и по тази причина не се и създава достатъчно красива среда. Добрият архитект трябва да усеща задачата, да влезе вътре в нея и в средата, в която проектира с цялата си същност, за да разбере проблемите и да ги реши.

Обявихте се за възстановяване на регионалните звена на института, но когато преди години пак се говореше за това, се каза, че ние нямаме кадри за реализирането на идеята.

Да, предложих създаване на нови регионални отдели в Пловдив, Велико Търново, Бургас и Варна. Макар тази възможност да е предвидена в Правилника за дейността на института, териториалните звена са закрити преди години по неясни причини. Малкото експерти на НИНКН в момента са принудени да кръстосват цяла България, което не е ефективно.

Вярно е, че кадрите в областта на опазване на недвижимото културно наследство са малко. Причината е, че приемствеността бе прекъсната, опитните специалисти напуснаха. За щастие, от 2000 година доста архитекти преминаха курса по опазване на недвижимото културно наследство, провеждан заедно с Екол дьо Шайо. Наскоро сключихме ново споразумение на базата на което обучението ще продължи.

Защо точно френският опит се ползва у нас?

Първо, Екол дьо Шайо е една от най-старите школи в Европа, създадена още през XIX век, и, второ, има случаен момент, лична инициатива на експерт от НИПК – колежка, която успява по време на пребиваването си във Франция да организира този курс. Той дава безценни знания на архитектите в България. Важно е да отбележим, че това е дългосрочна и устойчива политика на френското правителство, която от начало на промените през 90-те години е насочена към споделяне на френската култура и опит.

Съществуващото законодателство като че ли не дава отговор и на друго – как освен сградите да се защити интересът и на хората?

Права сте! Не е редно опазването на недвижимото културно наследство да бъде само за сметка собствениците. Казваме им: „Няма да надстроявате“, „Няма да пристроявате“, „Ще бъдете санкционирани, ако не поддържате сградите си или не ги реставрирате“. Но поддръжката на историческите сгради е по-скъпа, а процедурата по одобряване на документацията е по-тежка. Тежестите при опазването на националните ценности трябва да са солидарно споделени.

А как може да ги мотивирате?

Познати са различни начини. Те са различни дори в европейските страни и са съобразени с възможностите на икономиката и с културните нагласи. Затова не можем да пренесем у нас автоматично нито една система на опазване на културното наследство.

Промените в закона трябва да отчитат българските културни, психологически и национални особености. Трябва да сме много внимателни. Ако има облекчения или финансово подпомагане, е необходимо да има ясни системи на контрол. Убеден съм, че може да се намери начин собствениците на сгради, представляващи национално богатство, да бъдат подпомогнати и мотивирани. Днес има меценати, които инвестират в бъдещето, като влагат средства в културното наследство, защото знаят, че тези обекти са с висока добавена стойност. Има добри примери в последните години.

Какво мислите за идеята на САБ за включване в списъците с ценните сгради на такива от 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век?

Наследството от социализма се приема за дисонантно и противоречиво, защото близкото минало още не е осмислено достатъчно и не сме се отдалечили достатъчно от него.

В определението „наследство на социализма“ е предпоставена негативната оценка, натоварена с проблемите на днешния ден. Мисля, че то не е добро, защото отхвърля значими достижения от този период и у нас, и във всички страни от Източния блок.

Това време е отминало и няма да се повтори. То има своите образци, знакови здания, представители на най-доброто, което онова общество е могло да създаде. Стойностните жилищни сгради от този период не са много, но ценните обществени сгради - театри, кина, спортни съоръжения, читалища, музеи, сгради на културата и др., са във всички градове на страната.

Когато показвам Пловдив на чуждестранни гости, установявам, че те са особено впечатлени от архитектурата именно от времето на социализма. Ние имаме уникално наследство от този период, но като общество още не можем да го оценим, така че, да, подкрепям идеите и на САБ, и на Столичната община/Софияплан, и на община Пловдив сгради от втората половина на ХХ век да бъдат защитени от Закона за културното наследство.

А как приемате съживяването на стари сгради с включването на модерни елементи?

Въпрос на усет, умение, добро проучване, изследване и правилно дозиране на намесата. Трябва да се проучат ценностите не само на сградата, но и на нейната среда – еволюция и характер на градоустройствената тъкан, характер на околната застройка - архитектурни стилове, декоративни елементи, мащаб, материали, цветове, интериори и дворни пространства... Това проучване ни дава познания, с които можем да се намесим адекватно в историческата среда, така че да се получи симбиоза, кумулиращ ефект, да се продължи логиката на развитие. Нашата намеса трябва да е надграждане на съществуващото, съобразено с логиката на историческото развитие и днешните реалности. Тогава се създава нещо красиво. Невинаги си даваме сметка, че сградите ни оказват пряко влияние. Те са един перманентен видео клип. Това е силата и на наследството, то възпитава всеки ден и час и има комплексно въздействие.

Стигнахме до голямата цел на опазването на наследството.

Да, трябва да си дадем сметка колко значима цел е културното ни наследство. Недвижимото културно богатство пази стабилността на обществото, то е елемент от националната ни сигурност. Не съм първият, който казва това. Недвижимото наследство е част от нашата идентичност, формира културния ни профил, чрез него се осмисляме, мотивираме, ставаме личности. Унищожаването на културното наследство е равносилно на унищожаване на националния ни характер. По аналогия с ДНК структурата в човешкия организъм то е ДНК структурата на обществения организъм. Записва и пренася, пресъздава и поддържа обществената структура и нейната стабилност.

Разчитате ли на взаимодействие с Камарата на строителите в България?

Имаме изключителна подкрепа от всички браншови организации в сектора на инвестиционното проектиране и строителство и специално от КСБ. Във взаимодействие сме и с цялата експертна общност в областта на опазване на наследството. Неимоверно важно е, когато правим предложения за промени в Закона за културното наследство, това да става с консенсус, защото тези промени засягат всички. Камарата на строителите в България се бори за въвеждане на ясни правила и работещи закони и за членовете й е въпрос на репутация сградите, стари или нови, да изглеждат добре, да бъдат съхранявани и ценени. Ние нямаме сблъсък на интереси с КСБ. Казвам го, защото в много случаи те са основни заподозрени. А това не е точно така. В инвестиционния строителен процес участват много хора. Проектанти – архитекти и инженери, консултанти, съгласуващи и одобряващи органи.

За мен лично стои въпросът с етичната страна в поведението на всички участници в този процес. Цялото законодателство е създадено и насочено да урегулира два основни принципа - справедливост в обществените отношения и сигурност на средата, която обитаваме. Липсата на ценностна система не може да бъде заменена със законодателство. Негативните процеси и явления възникват в резултат на разпад на обществото. Разпадът от последните 30 години вече се е материализирал в сградите - имаме материален запис на този процес. Бих искал колегите да заемат своето достойно място и да използват знанията си не за заобикаляне на законите, а за изграждане на хармонична среда, която обитаваме заедно. Тук е големият проблем, който законът не може да реши. Това е въпрос на гражданска позиция, образование и възпитание. Не е тайна, че зад всяка коментирана в обществото безобразна намеса в историческа среда, а и не само, стои екип от специалисти със завършено висше образование. Първо трябва да сме хора, а след това всичко останало.

Обявихте нова структура на института, как изглежда тя?

Предлагам екипът да се разшири плавно през следващите 2 - 3 години до 139 експерти. 108 от тях ще проучват, изследват, документират, оценяват и поддържат националния документален архив и паралелно с това ще се обучават за специфичните дейности на института. 31 служители ще поемат администрацията и обслужването на хилядите преписки на граждани, предприемачи и институции.

Постарах се да бъда „скромен“, т.е. да се съобразя с икономическата обстановка и да предложа минималното, но необходимо за функционирането на института щатно разписание и структура. Тази година ще работим по даване на окончателен статут на недвижими културни ценности на 100 приоритетни от общо 1056 заявени обекта. Отделно от тях са 18-те хиляди обекта без режими на опазване. Очевидно мисията е невъзможна в този състав.

Структурата трябва да е адекватна на задачите на института, както са разписани в закона за културното наследство, и да позволява да ги изпълним.

Тези дни стана въпрос, че професорите в БАН са с по-ниски заплати от учителите. Каква е ситуацията при Вас?

Заплатите са ниски и в НИНКН и това е една от причините да има все още няколко незапълнени бройки – 1000 – 1100 лева бруто заплата може да е приемлива за млади специалисти, но не и за експерти с опит и знания, от каквито институтът се нуждае. Необходимо е да се намери нова форма на бюджетиране, която да отговаря на динамиката на дейностите и характера на задачите на НИНКН. За съжаление проблемът не е само в парите, а в това, че опитните колеги, на които разчитам, нямат вяра, че нещо ще се промени.

Аз обаче съм оптимист.