Акад. Ячко Иванов на 90 години: Имах щастието да работя с над 40 университета и изследователски института на петте континента

Акад. Иванов, колко далече е родното Ви с. Киселево от сградата на БАН на жълтите павета в София и ако погледнете назад, как стана така, че избрахте точно този път?

Село Киселево, когато съм се родил, е било към Ломска околия с над 1500 жители, земеделска кооперация, основно училище и действащо читалище. Днес е със само 128 души. За мащабите на България е далече от сградата на БАН (София) – на близо 200 км. След кончината на майка ми през 1934 г. с баща ми сме се преселили в гр. Фердинанд (след това Михайловград, а днес - Монтана) – по-близо до неговото родно Мартиново. Там преживях като кръгъл сирак Втората световна война, а баща ми веднага след идването на немците бе интерниран в Белене. В 1950 г. завърших с отличие мъжка гимназия и от областния съвет във Враца бях предложен за следване в СССР. За съжаление на мое място замина синът на тогавашния министър на съобщенията. Имаше натиск от властите в Михайловград да отида във военно училище, но отказах и работих една година. През следващата 1951 г. записах Държавната политехника – Хидротехнически факултет. След отличен успех в първи курс ме изпратиха в Съюза.

Към хидроинженерството се насочих на първо място покрай професията строител на моя баща, с когото лятно време работех, и на второ - заради разгръщащото се у нас строителство на язовири, в т.ч. Баташката каскада. Пътя на изследовател избрах много по-късно – след дейността ми на яз. „Тополница”, където имах контакти с колеги от тогавашния Институт по водно стопанство и строителство към БАН, и бях повлиян от срещата ми по време на следването с известния акад. П. А. Ребиндер от Института по физикохимия (ИФХ) на Руската академия на науките (РАН).

Кога пътят беше най-интересен, кога най-труден? Разкажете някоя любопитна история.

Много са любопитните истории в моя живот, както и трудните. Изключително интересна за мен бе срещата с посланичката на България Стела Благоева за определяне на висшето училище, в което да следвам. Започнахме разговора на руски и го проведохме на перфектен френски, при което тя отсече: „Отиваш да следвш за дипломат”. Аз отказах, въпреки че ме връщаха два пъти да мисля. След доста настояване от моя страна записах в Инженерно-строителния институт в Днепропетровск (бях чел интересен роман за изграждането на Днепрогес – първия хидротехнически обект на СССР, и ме теглеше натам).

Преминах първи курс и пожелах да се преместя в Одеския хидротехнически институт, защото в него имаше известни специалисти. След като до началото на март 1987 г. успешно бях завършил дипломната си работа за хидровъзел „Атарбекян“ на Севано-Разданската каскада (с каменнонасипна язовирна стена, подземна електростанция и тунел за водата след нея до р. Раздан), разработих и вариант с дъгова бетонна язовирна стена. С отлична оценка се завърнах в България, но на Баташката каскада, за която се готвих, директорът на строежа инж. Петърчев не ме прие на работа. Ходих в Министерството на земеделието, което тогава отговаряше за язовирите за напояване. Там отговорникът за кадрите не повярва, че съм завършил в СССР, защото „в половинчасов разговор не съм употребил нито една руска дума“. Бях си върнал задграничния паспорт и не можех да се върна в института в Одеса, за да приема предложената ми аспирантура или работа в „Енергопроект“ – Ереван, Армения.

Принудих се да поискам среща с министъра на енергетиката Кимон Георгиев, който ми предложи да му стана съветник, да постъпя в нашия „Енергопроект“ или в Института по енергетика. Аз отказах всичко, защото исках да съм на обект. И се преборих за сменен ръководител на строителството на яз. „Тополница”. Не ме посрещнаха любезно, но като се доказах, ме повишиха до ръководител на бетоновите работи на язовирната стена.

През зимата на 1959 г. при бетониране на блок 8 на контрафорсната конструкция въпреки моето нареждане след третия пласт да се спре бетонирането, защото конзолите на кофража, който бе с наклон, няма да издържат следващите, директорът продължи и в резултат пострада работник на вибратора – падна върху колона от изпускателите. Органите на реда – тогава милиция, започнаха следствие, бетонджиите не издадоха директора и се наложи с един от проектантите да доказваме защо конструкцията не е издържала. Но нямаше смърт и всичко завърши добре.

Имах и други много неприятни истории. Например поради навлизане на част от Българската армия на летището в Прага през август 1968 г. бе отложена с две години защитата на кандидатската ми дисертация в Братислава. През 1993 г. след излизане на закона „Панев” бях освободен от всички длъжности (и.д. директор и член на Научния съвет на Централната лаборатория по физико-химична механика в БАН, зав. секция „Реология”) поради това, че като зам. главен научен секретар на БАН съм бил номенклатура.

В същото веме обаче като студент имах щастието споменатият по-горе акад. П. А. Ребиндер да ме въведе в реологията и физико-химичната механика, които по-късно станаха смисъл на моя жизнен път.

Бях личен стипендиант на ген. секретар на ООН У Тан, благодарение на което специализирах 6 месеца в Париж (1971 г.).

Въпреки създаваните ми трудности успях да защитя дисертация за докторска степен по реология в БАН (1989 г.) и една година след това бях избран за ст.н.с. I ст. (сега професор). Имах щастието да печеля конкурси и да работя в известни университети („Мак Гил“, Монреал, Канада, и „Екол де Мин“, Дуе, Франция), а също така да изнасям лекции в над 40 университета и изследователски института на петте континента.

Особено ценя званието „Почетен гражданин на Монтана”, както и членството ми в Европейската академия на науките и изкуствата и Инженерната академия на Сърбия.

Вие освен човек, отдаден на науката, сте и виден общественик. Смятате ли, че повече учени хора у нас трябва да се занимават с обществена дейност, с политика и защо?

През целия си жизнен път съм се старал да изпълнявам завещаното ни от Антон Страшимиров: „Да освободим народа си от духовното подчинение на чуждото и да намерим себе си – своето въображение, своето племенно самочувствие, своята жизненост – за да можем и ний като народ да принесем своя влог в творческото дело на човечеството”. В по-зряла възраст прочетох някъде в библията „Дай и ще ти се даде”, а също и казаното от президента на САЩ Джон Кенеди „И така, мои събратя американци, не питайте какво Вашата страна може да направи за Вас – питайте какво Вие можете да направите за Вашата страна”, както и Вазовото „Трудно е да си нещо в България”. Всички тези послания станаха норма в моя живот.

Що се отнася до това дали повече учени следва да се занимават с публична дейност, категорично смятам, че тяхната изследователска работа служи на обществото и те трябва да му помагат да решава проблемите си чрез нея. В БАН това задължение ни е вменено от родолюбците, създали Академията 9 г. преди Освобождението като Българско книжовно дружество.

По отношение заниманията с политика съм силно резервиран. Причината е, че след промените наблюдавах как излезли хора от средите на науката, влизайки в политиката, се превърнаха в съучастници в опитите за ликвидирането й. Визирам гласуваните 0,1-0,2% от БВП за наука. И се питам за много от нашите депутати някога пели ли са „Върви, народе възродени“?

Научните Ви интереси и изследвания са свързани с малко познатата на обикновените хора реология. Разкажете за нея и защо се насочихте именно към този дял от строителната наука.

Реологията се оформя като самостоятелна наука през 1929 г. и заслугата за това е на известния физик проф. Еужен Бингам. Тя е свързана с механиката, математиката, физиката и химията. Предмет на изследвания са деформациите и течението на материята. Тук ще припомня, че още древногръцкият философ Хераклит е заключил, че „всичко тече”, а главните проблеми на големите индустрии – бои и лакове, изкуствен текстил, метали, каучук, са свързани с факта, че те се деформират и текат. Проблемите на колоидната химия, керамиката, хидродинамиката, металургията и др., дори и на кръвообращението, успешно се решават с помощта на реологията.

При работата ми на строителството на язовира на Днепър край Каховка (Украйна), на хидровъзел „Атарбекян” на Севано-Разданската каскада (Армения) и на яз. „Тополница” у нас се оформи решението ми да се занимавам с изследвания в областта на реологията със силен акцент към строителството.

Кое е най-значимото Ви научно постижение?

Ще си позволя да спомена само някои постижения. Монографията ни с проф. Н. Б. Урьев (ИФХ на РАН), която обобщава резултатите от изследвания върху ролята на химичния и минерален състав на хидравличните свързващи вещества върху изменението на вискозните свойства на бетонната смес и структурообразуването и дълготрайността на бетона получи наградата на името на акад. П. А. Ребиндер на РАН, а у нас - на Съюза на учените в България (СУБ).

С разработена технология за производство на пепело-бетонни плочи за облицовка на мелиоративни канали от 1963 г. много преди днешните изисквания за опазване на околната среда бе предложено решение за използване на вторични продукти. В Унгария бе изграден завод за тяхното производство.

С изчислителна техника бе създаден модел за проектиране на полимербетони композити, използвани от Киевския институт по хидромелиорации за проектиране на облицовките на каналите, изграждани в Казахстан. Икономическият ефект бе почти половин милион рубли. Монографията, която написахме с моите колеги от Одеския инженерно-строителен институт, бе наградена от Министерството на висшето образование на СССР. С проведените експерименти в лабораторията на проф. С. Мейсън от Канада успях за пръв път да докажа съществуването на затихващи осцилации на характеристичния вискозитет при течението на суспензии с анизометрична дисперсна фаза. Този резултат бе приложен в Националния институт за целулоза и хартия на Канада за решаване на технологични проблеми при производството на хартия.

С реологичен експеримент успяхме да разработим технология за производство на полимербетонни центрофугални тръби за хидротранспорт на абразивни суспензии с три пъти по-висока износоустойчивост от металните тръби. Тя бе потвърдена при хидротранспорта на хвоста от флотацията на рудата от Медет. Нашите за разлика от многопластовите армирани с влакна тръби на шведския завод в Хьогинес бяха без армировка, с хомогенна структура. Създадената по това време швейцарско-шведска фирма „Хобас” бе готова да закупи изобретението ни, но българските власти отказаха продажбата поради започнато изграждане на цех за тяхното производство в Харманли. След промените от 1989 г. строителството му бе преустановено.

Интересни резултати бяха получени при реологичните изследвания на човешка кръв с добавка на разработен от Института по полимери на БАН бадимол с висока чистота. Те позволиха на чл.-кор. Йовчо Топалов с успех да използва бадимола за подпомагане кръвообращението след сърдечни операции на пациенти.

Накрая ще спомена, че нидерландското издателство Kluver Academic Publisher ми предложи и публикува (2001) монографията ни Composite Materials: Interface Phenomena and Processes, обобщаваща резултатите от серия изследвания на полимерни композити с колеги от секция „Реология”. Тази монография през 2002 г. също получи наградата на СУБ за високи научни постижения. Тя и днес продължава да се цитира от чужди автори.

Споменахте немного приятни спомени от строителството на яз. „Тополница“, но все пак имате медал за този обект. Какви са заслугите Ви? Кои са другите Ви по-ценни награди?

От есента на 1957 г. до март 1960 г. ръководех бетонирането на сложната конструкция на стената – за пръв път на Балканите отделните блокове бяха тип „Ньоцли“ (трапецовидни глави на лицевата страна на стената и преливника и сухата част на стената, съединени с продълговато бетонно тяло, и празно пространство между блоковете). Освен това за пръв път у нас влагахме апаратури за измерване на екзотермията при втвърдяване на бетонната смес, както и такива за измерване на деформациите на блоковете при напълване и експлоатацията на язовира. Имам и принос за технологично правилно използване на меласова шлемпа от захарните заводи в Горна Оряховица като пластификатор за подобряване обработваемостта на бетонната смес. С успех изпълнихме бетонирането на блокове 15-18 в слабата зона чрез сложен арматурен мост. Осигурихме и стриктно спазване на сроковете за изграждане на стената.

Имам още много национални, чуждестранни и международни отличия. Най-ценните за мен са: наградата на БАН „Марин Дринов”, юбилейните медали: „Ломоносов” и „П. А. Ребиндер” на РАН, отличия от Одеския инженерно-строителен институт, от Международния комитет по реология, „Екол де Мин“ (Франция), както и почетния знак на Националния университет „В. Н. Каразин” (Харков). Не бих искал да пропусна и почетното членство на СУБ и Федерацията на научно-техническите съюзи, а така също званието доктор хонорис кауза на ВСУ „Л. Каравелов” и Европейския политехнически университет.

Какъв е съветът, който най-често давате на младите си колеги?

Да бъдат целеустремени, старателни и честни в науката и в отношенията си. В студентите ми съм се старал да култивирам опит, който е изключително важен за успешната реализация и за кариерното развитие. Винаги съм подчертавал, че строителният инженер е творец и създава паметниците, по които бъдните поколения ще съдят за днешната цивилизация.

Вие имате ли свой ментор, както е модерно да се казва днес, от младите си години. Кои са хората, които са Ви помогнали да се формирате като личност и като специалист във Вашата област?

Трудно ми е да приема това модерно название, но с удоволствие и благодарност ще спомена колегите, от които съм се учил. Към П. А. Ребиндер ще добавя проф. А. Е. Десов (НИИЖБ – Москва), проф. Ю. Сторк (мой ръководител на аспирантурата в Словашката академия на науките, Братислава), проф. С. Мейсън (Университет „Мак Гил“, Монреал), проф. Ж. Пабио („Екол де Мин“, Дуе, Франция).

У нас имах щастието да работя с акад. Балевски, акад. Каишев, акад. Желязков, акад. Юхновски. Изключително доволен съм, че бях в екипа на акад. Благовест Сендов, както и в екипа на чл.-кор. Иван Илиев. Благодарен съм също така и на много колеги от Камарата на строителите в България, с които успешно работим вече 15 г., както на колегите ми от УС на Научно-техническия съюз по строителство в България (НТССБ), с които сме заедно над 20 г.

За моето научно израстване и успешна международна дейност заслуга има и моята съпруга, която ме е търпяла и стимулирала повече от половин век.

Много български учени считат, че в новото време науката е подценявана у нас. Така ли е и какво губи обществото, ако не се развива тази дейност?

Ще се огранича да отбележа, че вече 30 г. управляващите не само подценяват работата на нашите учени, но системно и може би целенасочено я недофинансират.

Наскоро в „Списание на БАН”, на което до юни т.г. бях главен редактор, публикувах данни колко българи са сред лидерите в световната наука.

С недофинансиране изоставаме в иновациите, не се разкриват нови работни места и не на последно място има нарастваща загуба на умно младо поколение, което води и до драстично засилване на демографските проблеми на страната.

Работили сте като редактор, в този смисъл сте и наш колега. Как оценявате в. „Строител“ – качествата му и необходимостта от изданието?

Не бих желал да изброявам списанията, сборниците и поредиците, на които съм бил или още съм главен редактор, член на редколегии или редакционни съвети.

Много пъти съм казвал и сега убедено ще кажа, че нашият в. „Строител” е флагман на българската преса и компетентно отразява успехите на българските строители, открито поставя проблемите, които спъват развитието на отрасъла. Не на последно място е и трибуна на КСБ. Това е вестникът, който с нетърпение очаквам и с огромен интерес чета всяка седмица.

Като Ви гледа човек, трудно може да си представи, че само след 10 г. ще бъдете столетник. Какво Ви държи във форма?

Няма никаква тайна в моето дълголетие. Просто следвам съветите на вече покойния мой добър приятел акад. Ростислав Каишев, който казваше „Всеки орган в човешкото тяло, който не се употребява – закърнява”! Затова много се движа, всеки ден извършвам и физически, и умствен труд. Не отказвам покани за научни конференции, не се карам с близки, познати и непознати. С интерес и акуратно работя в Комисията за воденето и поддържането на ЦПРС, в ОП на КСБ - София, УС на НКСВ и НТССБ.

Много научихме за това как и какво работи акад. Ячко Иванов. А как почивате, какво обичате извън професията? Кое е нещото, което мечтаете да направите във времето напред.

И да се вижда чудно на някои мои колеги, в последните няколко години в събота и неделя си почивам, четейки в. „Строител“ или с интересна работа в областта на висшето строително образование. Обичам веселите компании и съдържателните разговори с приятели. Мечтая да съм здрав, подвижен и работоспособен, за да напиша още статии и доклади, свързани с проблемите на бранша и висшето строително образование, а също и да продължа да издавам списанията Engineering Sciences и Series on Biomechanics, които успешно да представят България пред света. Мечтая и да доживея да видя как моят правнук, който е на 8 г., ще се реализира в живота.