Радан Кънев, евродепутат от Групата на ЕНП: Трябва да мислим за финансови инструменти, които да покрият санирането на над 50% от сградния фонд

Г-н Кънев, страната ни трябва да приеме редица законодателни промени в изпълнение на Националния план за възстановяване и устойчивост (НПВУ), което се случва с много бавни темпове. Това застрашава ли плащанията по НПВУ? Немалка част от средствата са предвидени за енергийно обновяване на сградния фонд.

Смятам, че всички правителства, които работиха по Националния план за възстановяване и устойчивост, гледат на санирането като приоритет. Убеден съм, че и бъдещите кабинети ще продължат да работят активно по НПВУ и ще направят и невъзможното, за да не бъдат загубени парите по Механизма за възстановяване и устойчивост.

За мен проблемът е съвсем друг – средствата за енергийна ефективност по НПВУ са твърде недостатъчни и няма изготвен план за следващите стъпки, когато изразходваме ресурса от ЕС. Докато си представяме енергийното обновяване като процес, в който европейският или държавният бюджет покрива сто процента от сметката, ние никога няма да достигнем до реновация на повече от 10% от сградния фонд в страната. Освен това няма да обхванем голяма част от хората, които са най-уязвими, защото санираме само многофамилни жилищни обекти. А какъв е парадоксът, пред който сме изправени в момента? Сериозна част от сградите в България, които са газифицирани, са еднофамилни – едноетажни или двуетажни къщи в по-малки населени места, и те са най-потърпевши от високата цена на газа в момента. В същото време за тях не е осигурена никаква подкрепа за въвеждане на мерки за енергийна ефективност по съществуващите програми. В голямата си част тези граждани разполагат с доста под средните доходи. В България много често прехвърляме тежестта на промените върху бедните хора.

Когато говорим за сериозна национална програма за саниране, отговаряща на Директивата за енергийните характеристики на сградите, която се разглежда от Европейския парламент (ЕП), ние трябва да мислим за финансови инструменти в състояние да покрият санирането на над 50% от сградния фонд. Не може да осигурим средства от държавния бюджет. Затова са необходими умни финансови решения, включително ново законодателство по отношение на кредитни продукти, които да подпомогнат значителна част от българските граждани. Така домовете им ще бъдат санирани, без по никакъв начин да се натоварва бюджетът.

Нещо, което аз предложих и се прие в рамките на ЕП, са така наречените pay as you safe схеми, или „плащай, докато спестяваш“. При тях вноските по кредитите за реновиране никога не надвишават спестената енергия. Говорим за реалната възможност голяма част от населението да има 3-4 пъти по-малки сметки. Няма причина хора със средни доходи да получават сто процента субсидия, за да си намалят разходите. Нужно е да има някакво ниво на отговорност. Българите със стабилни приходи трябва да бъдат подпомогнати да намерят верния начин и добрия финансов продукт, а не да седят и да чакат правителството да им покрие сто процента от санирането. В противен случай реновирането на сградния фонд в България ще се забави твърде много и ще излезе от жизнения цикъл на сградите. С темпото, с което се работи в момента, санирането на сградния фонд ще продължи сто години, когато доста от сградите вече няма да ги има.

На какъв етап са преговорите по Директивата за енергийните характеристики на сградите? Какви са основните моменти в нея?

Трябва да се има предвид, че Директивата за енергийните характеристики на сградите е в сила във варианта си от 2018 г. Тя далеч не е изпълнена от България по отношение на процента на енергийно обновяване, който се очаква. В момента основно заради енергийната криза Европейската комисия (ЕК) ускорено придвижи промяната на директивата. В ЕП работим по изменението й, но сме в малко парадоксална ситуация – променяме законодателство, което не е приложено в почти нито една европейска държава в цялост. Основните елементи в директивата са класифициране на сградите – от А до G (А е най-високо енергийно ефективната сграда, а G – най-лошото, което съществува на пазара). Определянето на най-ниския клас е не по неговите енергийни характеристики, а на база на петнайсетте процента най-неефективни сгради във всяка отделна държава. Поради тази причина например България и Финландия ще имат много различен сграден фонд в този най-нисък клас – G. Задължение за държавите на ЕС ще бъде първо да обновят най-нискоефективните си сгради. За нашата страна това може да се окаже много сериозен проблем, защото панелните блокове не са най-нискоефективните здания у нас, а еднофамилните сгради в по-малките населени места са проблемните. Дори не искам да отварям темата за масово незаконните постройки в ромските квартали – вечно отворен проблем, и то съвсем не само от гледна точка на реновиране, чието решение се отлага, откакто съществува. Друг важен елемент в новата директива и предложенията към нея са сроковете, в които следва да се покрият изискванията сградите от G да стигнат по-горен клас. Предлага се много кратко време за постигане на целта, което - от една страна, изглежда свръхамбициозно и трудно постижимо, но от друга – в България мисля, че би трябвало да го разглеждаме като шанс. Тоест да не чакаме да ни налагат задължителни срокове от Брюксел, защото ние имаме нужда от енергийно обновяване на сградния фонд. То ще върви с различни финансови инструменти на ниво европейски бюджет и според мен бързото приемане на директивата с амбициозни срокове е добре за България, защото ще можем да се адаптираме към финансовите възможности. Пак казвам – да разчитаме, че от европейския бюджет ще се обезпечи със средства националното ни реновиране е абсурдно. Финансовите инструменти ще бъдат от помощ, включително за раздвижване на различни банкови схеми за гарантиране. Напълно възможно е банките да могат да предлагат максимално изгодни кредити.

Бихте ли разказали повече за pay as you safe схемите, или „плащай, докато спестяваш“?

Идеята е да се направи финансово изчисление, при което вноските по един кредит да бъдат на месечно или годишно ниво, равно или по-ниско от спестената енергия вследствие на енергийно обновяване. Това е напълно възможно технически. В България се прави, но за публични сгради чрез така наречените EPC договори (energy performance contracts). Те съществуват отдавна и начинът, по който се прави изчислението, е отработен. Но има проблем – българският гражданин - и не само той - с пълно основание няма особено доверие на финансовите институции и когато му бъде предложен такъв договор, той не вярва, че резултатът ще е положителен.

Това, което аз предложих е в законодателството да има стандарт на ниво ЕК, който да обвързва всички финансови институции в Съюза и да е ясно, че когато една банка предлага EPC договор, той се осланя на този стандарт. Така нивото на доверие у гражданите към банките ще се повиши и ако практиката покаже, че схемата работи, то всички следващи ще се включат с желание. В момента в България, когато говорим за енергийно реновиране, желанието на хората да се включат зависи изключително много от това колко добре са работили изпълнителите при предишните проекти. В градовете, в които са реализирани качествени проекти, желанието за саниране е огромно.

А как могат да бъдат убедени собствениците на еднофамилни обекти, че трябва да ги обновят и да постигнат енергийна ефективност? Предвидени ли са по-леки процедури за тези хора?

Смятам, че пазарът на енергия е най-мощният мотиватор. Не харесвам това, че някои колеги продължават да разглеждат енергийната ефективност като принудителна политика. Да вървят в посоката – как да накараме хората. Всеки има огромна мотивация за това как да спести консумация на енергия – от собственика на голямо предприятие до обитателя на малка къща. На тях трябва да им бъде предоставена информация за това как може да се случи. Има много успешни проекти в България и общините могат да предоставят всякакви данни, включително за възможностите за банкови кредити, както и контакти на строителни фирми, които работят в сферата. Искам да уточня, че не говоря само за безплатна национална програма за саниране, а и за варианта да си платиш, но да си намалиш сметките за отопление и охлаждане.

Бях на среща с представители на немския строителен бизнес. На нея те отчетоха проблем, за който не се бях замислял, но той е много сериозен, особено като се имат предвид мащабите на държавата. Става въпрос, че хората в напреднала възраст в Германия имат сравнително слаба мотивация да санират домовете си. Независимо от финансовата тежест върху тях, ако не живеят заедно с децата си, за тези хора е трудна задача да тръгнат в тази посока. В тази връзка не трябва да бъде подценявана естествената пазарна мотивация на по-младите.

Повишаването на цените на строителните материали продължава. Мислено ли е, когато една банка отпуска кредит за N сума, а проектът се оскъпи по време на изпълнението, впоследствие да бъде компенсиран потребителят?

Това е проблем, които следва да се реши в националното законодателство. Той е очевиден и го обсъждаме. Има два големи препъникамъка пред инициативата на Европейската комисия „вълна на реновиране“. Единият е работната ръка, а другият са цените на строителните материали и изобщо тяхната достъпност. Много от суровините продължават да са с ограничено предлагане, тъй като веригите на доставка не са напълно възстановени. Между другото ми прави впечатление, че българският бизнес много бързо и гъвкаво се адаптира към този проблем и започва да произвежда неща, които преди се правеха в Китай. Изглежда, че по-индустриалните държави от Източна Европа, сред които сме и ние, могат да извлекат големи икономически ползи от скъсаните вериги на доставка с Китай. Но това е друга тема.

Разкажете ни за дефиницията за енергийна бедност, ние все още нямаме такава?

Това е част от работата ни по Социалния фонд за климата, защото в крайния си вариант регламентът за него почти сигурно ще изисква такава дефиниция, за да може средствата от този фонд да бъдат инвестирани от държавите. Той е насочен към Източна Европа и България би трябвало да има сериозни планове за него, да се подготви социално климатичен план, който без дефиниране на енергийно бедните домакинства няма как да бъде одобрен.

Тази дефиниция ще бъде на ниво държава членка или ще има общоевропейска такава, която да бъде адаптирана в законодателството на различните страни в ЕС, както беше с минималната работна заплата например?

По всяка вероятност регламентът за Социалния фонд за климата ще приключи с рамкова дефиниция, която ще оставя предостатъчно възможности на държавите членки да я прецизират според особеностите си. Тук типичният пример е, че в Южна Италия, Испания и Гърция енергийно беден е този, който не може да се охлажда. Има много място за национална политика и изчистване на дефиницията на държавно ниво.

Може ли да дадете пример с членка на ЕС, която се справя много добре с темата за саниране, и може да почерпим опит?

Обичайните заподозрени са едни и същи. Нидерландия е държава, която е изключително напреднала в това отношение. Всичко, което правят в сферата на енергийното обновяване, е много добре работещо. Факт е, че поддържат максималния енергиен клас на социалните жилищни сгради в страната. Те се поддържат със средства от националния им бюджет, тежестта пада върху него. Основната им концепция е, че хората, които живеят в социални жилища, са там временно. И този период ги учи на енергийна ефективност и какви са ползите от това да живееш в реновиран дом.

България рано или късно ще има програма за социално жилищно строителство и би било разумно решение, когато се изготвя такава, да се заложи на много висок енергиен клас на сградите. Това ще ги прави не луксозни, а евтини за обитаване.

Ирландия е пример за агресивно налагане на енергийната ефективност на сградния фонд. Тъй като животът в страната е скъп, а цените на недвижимите имоти са много високи, има негативна реакция от населението. Затова казвам, че пазарът следва да движи процесите за енергийно обновяване, защото когато се възприеме като задължение, хората реагират често негативно.