Андрей Новаков, евродепутат от Групата на ЕНП/ГЕРБ: Основната ми задача е предстоящата реформа в регионалната политика на ЕС да не изолира регионите и общините от планирането и управлението на средствата

Г-н Новаков, какво отчитате като успех в работата Ви през 2024 г. и какви ще са приоритетите Ви през новата година?

Предпазлив съм да говоря за свои успехи поради две причини. По същество Европейският парламент (ЕП) започна работа едва през септември и сме все още в началото на мандата. Рядко успехите за истински големите неща са еднолична заслуга - вече сме в Шенген и по суша, което е заслуга на всички, които работихме през годините, за да се стигне дотук. Редовни, временни правителства, постоянно представителство и евродепутати. Стремя се моите постижения да попадат в категорията успех за България - за пореден мандат Групата на Европейската народна партия (ЕНП) ми гласува доверие да съм координатор и говорител за регионалната политика. Така ще може да защитаваме българските си интереси в утрешния ден.

Как виждате бъдещето на кохезионната политика?

Кохезионната политика е пряко и косвено отговорна за невероятен подем в българските региони. Тя обаче няма да остане такава, каквато я познаваме. На първо място предизвикателства като природни бедствия изискват да не говорим само за икономическо, социално и териториално сближаване, а за истинска европейска регионална политика, която чрез инфраструктура, оценка на риска, планиране, градско развитие и адаптация към климатичните промени да направи регионите по-резистентни към новите предизвикателства. Каквато и икономика да градим, ако регионът е податлив на пожари, наводнения и други природни бедствия, той никога няма да може да осъществи икономическо и социално сближаване с останалата част от Съюза. В същото време сегашната кохезионна политика е твърде бюрократична, изпълнението й е твърде бавно, а инвестирането на бюджета й изостава катастрофално. Към края на тази година на ниво ЕС имаме малко над 6% реални плащания - 24 млрд. евро от общо 378 млрд. евро. Т.е. четири години след началото на програмния период държавите просто не инвестират средствата. Как можеш да защитиш по-висок бюджет на фона на тези числа? В българския контекст това е още по-страшно, защото в другите кохезионни държави има огромен потенциал за мобилизация и те ще наваксат с изоставането. У нас просто не виждам политическа стабилност, енергия и желание това да се случи. Ще загубим милиарди евро на фона на крещящите нужди по общини и региони - те не могат да бъдат задоволени със средства от централния бюджет. Моето усещане е, че новата регионална политика ще наподобява Механизма за възстановяване и устойчивост. Средствата, които постъпват към държавите, ще са пряко обвързани с определени реформи, от които държавите имат нужда. Очаквам и значително окрупняване на фондове с цел опростяване на законодателната рамка. От друга страна спешната необходимост от инвестиции в сигурността и отбраната няма как да не се отрази на общия бюджет за регионална политика, освен ако Многогодишната финансова рамка не стане значително по-голяма. Последното обаче е твърде малко вероятно. Всичко казано дотук не трябва да звучи, сякаш бия тревога, а по-скоро е ранно предупреждение за необходима адаптация от наша страна.

Поздравления за поредния Ви избор за говорител на ЕНП по въпросите на регионалната политика и промишлеността. Какви са основните Ви приоритети в тази роля и как възнамерявате да подкрепите развитието на регионите в България?

Радвам се, че във всяка една от шестте пленарни сесии от началото на мандата като координатор на Групата на ЕНП в Комисията по регионално развитие успях да поставям регионалната политика в дневния ред на ЕП. Това е от съществено значение, защото тази година ще станем свидетели на предложението за следващия дългогодишен бюджет на ЕС, както и на предложенията за законодателство, което ще управлява всички тези средства. Основната ми задача е предстоящата реформа в регионалната политика на ЕС да не изолира регионите и общините от планирането и управлението на средствата, а методът на разпределение на бюджета да отчита реалните потребности на терен - гарантиране подкрепа за слаборазвитите региони. Това трябва да е водещата битка на всяко българско правителство, което би управлявало през годината. Без стабилно такова, което има и ясни преговорни цели, няма да се преборим. Ако успеем да постигнем балансирана реформа, ще спечелят хората, градовете, регионите, държавата, както и всички сектори, които предоставят стоки и услуги във връзка с изпълнението на проекти. Подчертавам нещо много важно - ако поради липсата на редовен кабинет си позволим да отсъстваме от процеса на реформирането на Многогодишната финансова рамка на ЕС, както и на регионалната политика, то нищо хубаво не чака регионите ни. Не можем да си позволим „политика на празния стол“ във време, когато настъпват реформи за целия ЕС и за политиките му.

Какви ще са ползите от приемането ни в Шенген? Кои браншове ще усетят най-голяма полза и колко се очаква да спечели бизнесът?

Само помислете, Русе и Гюргево са вече като един град. Можем дори да мислим за обща икономическа зона. Трудно е да повярваме, че нещо подобно е възможно, но е факт. Така, както между Страсбург във Франция и Кел ам Райн в Германия има икономическа и пристанищна зона. Преди време ЕП имаше специална кампания за ползите от ЕС. Така бе изчислено, че по-дълбоката европейска интеграция би генерирала над 2,8 трилиона евро на година до 2032 г. Иска ми се от сутрин до вечер да чуваме за изследвания, които изчисляват ползите от Шенген по въздух и по суша. Едва тогава ще разберем какво ни се случи на 1-ви януари тази година. Институтът за икономически изследвания при БАН направи проучване, което очерта конкретни ползи с общ финансов ефект от над 1,6 млрд. лв. на година. Само разходите на тежкотоварния автомобилен транспорт и на износителите на стоки възлизат на 845 млн. лв. Отделно от това имаме и около 540 млн. лв. пропуснати ползи всяка година. Туризмът ни може да печели над 70 млн. лв. на година. Дори не споменаваме спестените въглеродни емисии от чакането по границите – над 46 хил. тона годишно. Всички, които превозват стоки, хора и услуги, както и свързаните с тях сектори са нетни бенефициенти на Шенген. Всеки, който е експортно ориентиран, има вече по-широк хоризонт пред себе си. Този хоризонт е и възможност за всички, които искат да стартират експортно ориентиран бизнес. Българските превозвачи са гръбнак на цялото това движение през границата - те също усещат ползите. За съжаление проблемите с граничната инфраструктура и различните адхок проверки, които са съсредоточени на границата, спъват превозвачите ни. С Шенген ЕС ни казва „можете лесно и бързо да превозвате стоки през граница“, многото процедури, погрешни разбирания и практики обаче казват „не, не - няма да е много бързо“. Оказва се, че ние сме готови за Шенген, но не сме готови да се възползваме от него. Т.е. следващите стъпки са въпрос на ясен план за действие и инвестиции от страна на редовно правителство.

Кога очаквате, че ще има развръзка относно приемането ни в еврозоната?

Еврозоната е паричният Шенген в ЕС. Към момента България е ощетена, защото свободното движение на парични средства от и към страната е възпрепятствано. Все още там имаме спусната бариера - всяка транзакция е обект на загуби поради превалутиране и транзакционни такси, независимо дали сте физическо или юридическо лице. На разплащане в размер на 15 евро имаме 2 евро такси, или 13% загуба. Сега си представете какво означава това в абсолютни стойности за чуждестранна инвестиция от порядъка на милиони евро. Правилно - не сме толкова привлекателна инвестиционна дестинация. Пророкуване по повод конкретни дати не ми допада. Пропиляхме шанса си за 2024 г. През тази година трябва да изпълним инфлационния критерий, след което да изискаме нов конвергентен доклад от страна на Европейската комисия и Европейската централна банка, който да потвърди, че вече отговаряме на всички критерии. Т.е. българското правителство трябва да изиска изработката на такъв доклад, когато смята, че сме изпълнили последния критерий. Имаме правото на такъв доклад, а Договорът за функционирането на ЕС го гарантира - можем „поне веднъж на всеки две години или по искане на държавата“. Едва след това ще се очертават възможни дати за присъединяването ни. Горното са формалностите. Много по-важно е още отсега да имаме ясен план какво ще правим с общата валута и как държавата да направи така, че хората и бизнесът да се възползват в максимална степен от еврото. Еврото е готово за България, но дали България е готова за еврото? Проблемите при въвеждането му ще се отразят на имиджа на самата валута сред българите, а еврото реално няма да има общо с тези проблеми. Еврото е последната бариера пред пълноправното ни членство в ЕС - не можем да си позволим фалстарт или организационни неразбории. Не ЕС ще е отговорен за това, а държавата.

С назначаването на нов еврокомисар, отговарящ за жилищната политика в ЕС, какви промени очаквате в областта на достъпността на жилищата и тяхното енергийно обновление? Какво е Вашето мнение за енергийното обновление на сградния фонд в България и кои са основните пречки пред ускоряването на този процес?

Жилищната политика е вид социална политика и като такава ЕС няма преки компетенции от значителна тежест. Правилно или не, това е факт. От друга страна от десетилетия съществува европейска политика, която инвестира в тази сфера - кохезионната политика, която изгражда защитени социални жилища, финансира обновяване и енергийна ефективност. Именно тази политика вече има изпълнителен зам.-председател на Европейската комисия, който ще отговаря и за Механизма за възстановяване и устойчивост. Кохезионната политика и Националният ни план за възстановяване и устойчивост (НПВУ) са двата източника на инвестиции в жилищната политика в България. Европейската комисия тепърва трябва да оправдае портфолиото на еврокомисар по жилищната политика. Надявам се да има този шанс със заявката за Европейски план за достъпни жилища. В противен случай с този нов портфейл (без пропорционални компетенции) ЕС рискува след няколко години да се превърне в удобна мишена-фокус на недоволство поради провалите на държавите да се справят с високите цени на жилищата и с остаряващия сграден фонд. Лесно ще може да се каже, че Брюксел е виновен, защото има комисар с такъв портфейл, но проблемите не са решени. Два пъти по-лесно ще е да се каже същото, ако дадено правителство е евроскептично, каквито вече има достатъчно в ЕС. Самият факт, че Вие ми задавате този въпрос, означава, че очакванията към ЕС в това направление са вече завишени. Каквото и да прави ЕС по отношение на жилищната политика, държавите са онези, които създават и провеждат жилищната политика. Например нашата държава не само спря амбициозната национална програма за енергийна ефективност, но и рискува да загуби средства от порядъка на 1,2 млрд. лв., предвидени за подкрепа за устойчиво енергийно обновяване на жилищния сграден фонд по линия на НПВУ. Очакванията, свързани с изпълнението, са до 2026 г. да бъдат обновени жилищни сгради с разгъната застроена площ над 3,6 млн. квадратни метра. Тази цел изглежда ли реалистична предвид оставащото време? Трябва да споменем, че имаме 734 млн. лв. по Програма „Развитие на регионите“, по които едва онзи ден, години след началото на програмния период, 10 общини могат да кандидатстват за целеви средства, включително за енергийна ефективност, за обновяване на многофамилни и еднофамилни жилищни сгради. Отличен пример за това, как нито хората, нито общините, нито строителният бранш могат да усетят ползите от европейското финансиране, защото има пречки и политическа нестабилност. На фона на това усилията на българската държавна администрация са героични и само заради експертния капацитет и добре изградените структури имаме някакъв резултат.

Много страни в ЕС се опасяват от социално напрежение заради Зелената сделка. Как виждате възможностите да се постигне баланс между екологичните цели и икономическата стабилност, особено в енергийно зависимите региони?

Истината не е въпрос на черно и бяло - хората, чиито къщи са изгорени от горски пожари или отнесени от наводнения, знаят, че такива неща не са се случвали толкова често и с такава сила по техните села и градове. Сега се случват по-често и с по-голям интензитет. Т.е. атмосферата се променя и това се отразява. Първо, трябва да намалим ефекта от дейността ни върху атмосферата и, второ, да се адаптираме към вече случващото се, за да не допускаме стотици жертви в считани за високо развити европейски региони. В същото време става все по-неразбираемо и все по-трудно обяснимо какво и точно как се опитваме да постигнем със Зеления пакт. Да закриваме мощности, преди да има надеждна алтернатива, да забраним двигателите с вътрешно горене, преди индустрията, суровинните ни запаси и технологичното развитие да позволяват алтернативи? Да си упоритият континент, който задушава собствената си индустрия с регулации и с нови цели, без да има ясен план за прехода? Или да гледаш напредъка и растежа на САЩ и Китай, агресията на Русия и тоталната си зависимост от суровини и вериги на доставки? Ако трябва да перифразирам известна мисъл, опазването на климата е цвете, което вирее само на подходяща почва. Просто за пет години в ЕС не създадохме почвата, върху която може да вирее опазването на климата, и това бе доказано с няколкото кризи, които разкриха неподготвеността ни. Въведохме силово и прибързано редица законодателни инициативи, без средата да е готова за тях и без да предоставим пропорционални стимули. Настроихме хората срещу ЕС и в техните очи обезценихме нуждата от конкретни мерки за опазване на климата. На глобално ниво нещата са ясни. От една страна имаме Китай, който заяви териториални претенции към Тайван (откъдето идват чиповете), на другия полюс имаме Тръмп, който изяснява кои чужди територии са икономически интересни за него и с какви мита да обложи европейските стоки. Това е реалността, това е светът около нас и ние не сме готови за него. С огромна надежда гледам към края на февруари, когато ЕК ще публикува т.нар. Индустриален пакт в опит да рекалибрира политиките си към производството в ЕС. Ако има нещо положително в Зеления пакт, това е общностният ефект от витаещата във въздуха голяма нова посока, която тласна нагласите на хората и на индустрията до степен, в която се заговори, че „всичко натам отива“. За силата на този чисто психологически ефект говори влиянието му върху финансовите пазари. Например когато Тръмп спечели изборите, индустрията прие това като благословия и пазарите реагираха. Разликата обаче е, че докато Тръмп може да оправдае този ефект в дългосрочен план, Зеленият пакт може и вече води до разочарования. И тук е най-големият риск - веднъж разочарован от климатичните идеи, човек трудно би повярвал втори път.

Вече сме в ерата на Шенген - само въображението и политическата воля ни делят от нова ера и в трансграничното сътрудничество с Румъния и с Гърция. Дори и без Шенген, трансграничното сътрудничество зависи от волята между две държави. Дали ще искаме да строим мост или жп трасе, или няма да искаме, е въпрос на далновидност и дългосрочен ангажимент. Трансграничното сътрудничество не е оперативна програма или европейски фонд, а начин на мислене, светоглед и визия за това къде искаш да изведеш страната си. Вместо да пилеем публични средства в организация на избори след избори, да бяхме градили инфраструктура и връзки със съседите - мерки, които ще позволяват на бизнеса да генерира приходи, ще създават работни места и ще вдъхват живот на пограничните региони. В нашия регион научихме тежки уроци през изминалите години. Природните бедствия, реакцията при такива и трансграничното им управление може да бъдат приоритетна област на трансгранично сътрудничество. Новият му пласт може да бъде именно това. Ако страната ни заедно с Гърция и с Румъния успее да изиграе ролята на катализатор в това отношение, можем да се превърнем в модел, който по-късно ще бъде репликиран и в ЕС. Нека си поставим цел да сме балканският „Бенелюкс“ в управлението на природни бедствия и с това да станем положителен пример. Към това прибавяме и факта, че сме външни граници - дефект, който можем да превърнем в ефект в сферата на сигурността.

Какво ще пожелаете на читателите на в. „Строител“ за новата година?

България минава през много тежък период - най-лошото, което може да ни се случи, е тежкото време трайно да промени хората към по-лошо. А това никак не е трудно - реалността в страната, в региона и глобално по света е много тежка. Нека се съхраним и да помним, че българинът е бил най-силен в исторически най-трудните времена. Нека възпитаваме и поколение оптимисти и амбициозни наши наследници. Работата ми досега ме е срещнала с много млади българи, които се борят, успяват и оставят следи в европейските институции, в бизнеса, в България.