Дългите колизии за бившия Партиен дом
В края на 1944 г., когато все още не са разчистени разрушенията от бомбардировките в София, се организира Национален конкурс за решаване на градоустройствените проблеми. Повече от 30 авторски колектива и над 200 архитекти подават заявления за участие пред конкурсна комисия, в която са включени архитекти и от братската съветска държава. Дискусията по предложените проекти през пролетта на 1945 г. е публична и предизвиква широк интерес. Особено внимание се обръща на центъра, който според общия градоустройствен план, изработен от колектив с ръководител арх. Любен Тонев, се обособява около бившия площад „9 септември”. На мястото на царския дворец се предвижда изграждането на сградата на общината, а в посока на храм-паметника „Св. Александър Невски” – на голяма концертна зала. Все около площада се проектират и други обществени сгради, за които местата не стигат. Затова, когато през 1947 г. се поставя въпросът за изграждането на Партийния дом, се налага нов конкурс за центъра. В проекта, отличен с първа награда, се утвърждава идеята за прекъсването на ул. „Търговска” и обединяването на булевардите „Дондуков” и „Руски” в едно по-широко пространство, продължаващо на запад. Изработен е окончателният проект за центъра от колектив с ръководител арх. Пецо Кантарджиев. Лично министър-председателят Георги Димитров утвърждава плана и започва изграждането на Партийния дом, на запад от който се създава тъй нареченото Ларго. На практика големите преустройства на центъра започват през 1951 г., когато е одобрен поредният проект, предвиждащ изграждането на още няколко големи обществени сгради – хотел „Балкан” (арх. Димитър Цолов), ЦУМ и Министерството на тежката промишленост, сегашния Министерски съвет (арх. Коста Николов), Министерството на електрификацията – днес Президентството. Всъщност доста идеи за центъра остават в сферата на мечтите и фантазията, някои от които сега изглеждат странни и абсурдни, дори наивни. Като например проекта за разрушаването на царския дворец и на църквата „Света Неделя”, в съседство на която е трябвало да се построи „Дом на съветите”, затварящ пространството от запад на централния площад с главните обществени сгради. Многобройни и дълги спорове – и архитектурни, и чисто партийни, съпътстват строежите на възловите здания на властта в центъра. Трудности от всякакво естество, преработване на проектите, сменяне на архитектурните колективи и техните ръководители, лични нападки и доноси непрекъснато отлагат пусковите срокове. Така или иначе построените в средата на 50-те години сгради на Партийния дом, на Министерството на тежката промишленост и на Министерството на електрификацията не само оформят столичното Ларго тогава, но и днес те се обитават от най-висшите органи на управление на българската държава. Ключова е позицията на зданието – дом на партията – първия пример на истинския социалистически реализъм в архитектурата И като главен елемент от архитектурния ансамбъл, с две фасади към два площада и разделящ две главни артерии, бул. „Дондуков” и „Цар Освободител” – той оформя архитектурния пластичен декор, в който доминират елементи, определящи облика на Ларгото – каменен цокъл, еднакви симетрични тела, обединяване на връхните етажи чрез лента от пиластри – един декоративен подход при оформянето на фасадите на сградите на властта. Сградата е построена за близо шест години. На 17 май 1947 г. ЦК на БРП (Българската работническа партия) решава да се проведе конкурс за партиен дом. Той приключва през май 1948 г., и е спечелен от колектив, ръководен от арх. Пецо Златев и Борис Шангов. Не закъсняват и първите колизии около строителството на Партийния дом. Одобреният проект е променян многократно от съветските архитекти, консултанти по него. А първият отговорник по строежа на тоталитарния каменен мастодонт с площ от 40 000 кв. м е бил Никола Павлов, който през лятото на 1949 г. е отстранен поради обвинение за сътрудничество с Трайчо Костов. Така започнал в края на 1948 г. с разчистване на терена, същинският строеж начева на 16 март 1949 г. и е окончателно завършен през 1954 г. Фасадата на сградата е тристепенно разчленена. Долната част е двуетажна цокълна и е от каменна зидария тип „рустика” – дялани камъни. Средната е триетажна и облицована с бял русенски камък. А третата е тип „атика”. Западният вход е с колонада, на която в средата се издига многостъпална кула. На първия етаж, чиито огромни коридори и фоайета са облицовани с бял берковски мрамор, се намират две огромни зали – амфитеатралната „Георги Кирков” (сега „София”) с 900 седящи места, използвана за тържествени случаи и конгреси, преди да бъде построен Националният дворец на културата. В другата - наричана „Гербовата” – е изобразен гербът на цяла стена. Тук именно Тодор Живков е посрещал важни гости от чужбина. Към тази зала има още две по-малки. Фигуралният паркет с форми от гръцката архитектура и персийските килими, покриващи целите помещения, създават впечатление за внушителност. На втория, най-луксозния етаж на Партийния дом са се намирали големият и малкият кабинет на бившия първи. Големият сега се ползва от председателя на Народното събрание, а огромното бюро на Живков е изнесено и вече никой не знае следите му. В съседство се е намирала стаята за почивка и лични аудиенции на главния секретар. Тук е имало и медицински кабинет с пряка връзка към кабинета. На всичките пет етажа има овални кабинети, които сега се използват за заседания на комисиите към парламента. Строежът е бил финансиран от всички комунисти и комунистически организации в България, на тази база през 1990 г. социалистите искат домът да остане на партията. И до днес сградата продължава да дразни апетитите на кого ли не, а идеите за новата й функция са най-различни. В зората на демокрацията художникът авангардист Кристо поиска да я опакова по подобие на Райхстага. След това се спрягаха идеи за луксозен хотел от веригата „Хилтън”, за банка, за търговски център и за какво ли още не. В края на краищата е решено сградата да се ползва от Народното събрание и през 1999 г. са отделени от държавната хазна 410 милиона лева за ремонт. За народните представители е предвиден отделен тържествен вход, клуб с бар за депутатите, библиотека, кабинети и заседателни зали. А до днешна дата за реновирането на зала „София” и превръщането на стария Партиен дом в Народно събрание са организирани множество конкурси (1996 г. – спечелен от Борис Камиларов, 2003 г. - спечелен отново от Камиларов пред скандалния проект на швейцарския архитект Марио Бота, 2008 г.- спечелен от „Тилев и архитекти” ООД). Съвсем наскоро бе обявен нов конкурс, спечелен от арх. Владислав Николов („Никконсулт”), който предвижда до средата на 2013 г. народните представители да влязат в новото Народно събрание. Автор: Красимир Ненчев