U2 заредиха до максимум Атина

Над 60 000 фенове, дошли на олимпийския стадион, акламираха великата ирландска четворка, която за пореден път доказа професионализма си и затвърди имиджа си на живи рок легенди

Пламена Партениотис, специално за
в. „Строител“ от Атина

U2 са група, доказала през годините на какво е способна и колко точно емоция може да пресъздаде с мелодиите си. А правилният отговор и на двата въпроса е един – много. Ирландската четворка е жива рок легенда, известна както с музиката си, която остава вечна, така и с невероятните си концерти, които зареждат всеки късметлия, успял поне веднъж да ги види на живо. С всяко изминало турне бандата все повече и повече провокира меломаните.
Последното им турне „360°” е нагледен пример за грандиозността и замаха, с който Боно и компания свирят на живо. След успеха на миналогодишния им тур напълно логично последва продължение на концертите. В нощта на 3 септември една музикална мечта стана реалност за тълпите гръцки фенове, изпълнили до последния метър олимпийския стадион в Атина. Теренът, трибуните, дори последният и най-отдалечен ред преливаха от хора, дошли с една-единствена идея – да се пренесат в света на рок легендите от Дъблин и да попеят с тях мелодиите им, които карат всяко човешко същество да чувства, да обича, да танцува...
Сцената буквално спира дъха с мащаба си. Огромната конструкция е с чудновата форма, напомняща гигантски паяк. Преди U2 да забият и отвеят феновете с китарните си рифове и своите истински текстове, пред гръцката публика се появиха Snow Patrol. Младата ирландска рок надежда в продължение на час се раздаваше пред прииждащите меломани, доказвайки, че с право си е извоювала честта да подгрява Боно и колегите му. Така феновете успяха да се насладят на песни като „Chаsing Cars”, „Open Your Eyes” и „Just Say Yes”, да ги почувстват и заобичат. Групата от Глазгоу сложи финалния щрих на участието си с красивата „Shut Your Eyes”, като успя да накара публиката да запее и да запляска с ръце в едно с припева.
След последния акорд започна голямото „обратно броене”. На най-високите екрани се появи часовник, който множество хора отбелязаха, че не е в синхрон с гръцкото време. Но това не бе случайно, защото това бе сценичното време или с други думи, времето до U2. Стрелките все по-бързо се движеха по циферблата, отбелязвайки в скоростния си бяг все по-малко оставащите минути до появата на бандата. Когато удари сценичното полунощ, часовникът буквално се разби на мънички парчета, а от високоговорителите се разля фина мелодия, ескалираща с всяка изминала секунда. Липсваха ненужни и помпозни пироефекти, нямаше затъмнение на стадиона, не се материализираха претрупани декори и танцьори. Това, което последва, бе семплото, но надъхващо меломаните появяване на U2 на гръцка територия. А те излязоха бавно, оглеждайки стадиона и публиката, която ги посрещна с бурни аплодисменти и широко отворени очи, вперени в сцената. Ирландските легенди започнаха повече от ударно участието си с парчетата „Return Of The Stingray Guitar” и „Beautiful Day”, които преляха едно в друго. Едва след последните акорди на втората композиция Боно поздрави гръцката публика, която вече бе в групов екстаз и неистово пееше припева на песента. Фронтменът на U2 проведе истински диалог с нея. Вокалът успя да направи логичен паралел относно приликите между Гърция и Ирландия, между нестихващия ентусиазъм и вечен патриотизъм на тези две нации. Като своеобразен реверанс и подарък от страна на бандата последва парчето „I Still Haven't Found What I'm Looking For”, което Боно посвети на дошлите в Атина.
А сцената не спираше да се променя. Гигантската конструкция рисуваше картини пред очите на меломаните. Големи екрани падаха и закриваха за момент в „обятията” си ирландската четворка. Боно, Адам Клейтън, Ди Едж и Лари Мълън буквално раздаваха себе си във всяка една изсвирена нота. С парчета като почти интимното „In A Little While”, нежното „Miss Sarajevo”, мечтателното „City Of Blinding Lights” и взривяващото „Vertigo” бандата отнесе на музикално емоционално пътешествие своите фенове. Една от изненадите на вечерта бе хаус версията на красивата сама по себе си мелодия „I'll Go Crazy If I Don't Go Crazy Tonight”. Специално за песента, в която се чуха рефрени от друг познат хит – „Discoteque”, сцената освети целия стадион подобно на огромна диско сфера. Едно пиршество на музиката и емоцията, последвано от революционното „Sunday Bloody Sunday”, което всеки гръцки гражданин почувства като свое лично изживяване.
Бурни викове и аплодисменти заглушиха стадион „О.А.К.А.” и почнаха бавно да затихват едва когато на екраните се появи посланието на Дезмънд Туту – проповедник и лауреат на Нобелова награда за мир през 1984 година. Именно неговите думи, пълни с позитивизъм и слънчев оптимизъм, положиха началото на една от емблематичните песни в кариерата на U2. Парчето „One” се разля като музикална прегръдка и инстинктивно накара всеки дошъл на стадиона да запее, да вдигне високо ръце и да се усмихне. „One love, one blood, one life” като в транс припяваха всички заедно с Боно, Ди Едж и китарата му. Красивото „Where The Streets Have No Name” пък отбеляза края на първия бис от страна на ирландците. Първият, защото по нищо не личеше гръцката публика да иска да пусне групата да си тръгне.
Чудноватата сцена отново промени формата си. Анимирана версия на U2, излитащи в совалка, питаше публиката „What time is it in the world”. Правилният отговор бе само един – време бе за шоу.
Не може да се говори за концерт на U2, без да се отдаде заслужено внимание на една от най-силните им песни. Създадена в края на 80-те и добила статута на вечна мелодия, „With Or Without You” е песен, която дори и в настоящето набира популярност и печели нови фенове за бандата. Затова и бе повече от логично рок легендите да я запазят за финал. Това бе и онзи момент, бележещ края на участието на бандата в Атина. Гласовете на всички, изпълнили олимпийския стадион до последния нанометър, не само се вплетоха в едно, но и отекнаха така силно, че заглушиха високоговорителите. Това бе реверансът на гръцките фенове спрямо групата. Силен, мощен, емоционално зареден вик на щастие и почитание спрямо таланта и творчеството на създадената преди повече от 25 години банда. „Moment of Surrender” бе последната мелодия, която Боно и компания изпълниха. Нежното парче се разля като прегръдка за довиждане над десетките хиляди фенове, изправили се на крака пред U2. Миг по-късно групата напусна сцената така, както се и появи на нея – семпло, без излишни фанфари и фойерверки. Просто четирима музиканти, които се покланят в знак на признателност пред своята публика. Просто четирима приятели, които съумяват и в днешно време да доказват многократно, че музиката не е просто продукт, а нещо, което трябва да чувстваш и да твориш с любов и отдаденост.